Хукнах нагоре по стълбите, краката ми сами ме носеха, а сърцето ми биеше така силно, че шумът му сякаш изпълваше ушите ми. Звукът от неговите обувки, удрящи се по бетона, не стихваше и с всяка стъпка усещах, че се приближава. Когато се изкачвах към петия етаж, се подхлъзнах, но страхът ме накара да продължа, без да спирам. Достигнах седмия етаж и точно тогава чух задъханото му дишане съвсем близо – беше сякаш само крачка зад мен. Събрах смелост и се обърнах, готова да извикам – и видях, че стои там, държейки нещо с двете си ръце, насочено към мен.
В протегнатите му длани видях портфейла си. „Оставихте го в таксито, когато слезнахте,“ каза той сериозно, все още дишайки тежко, и внимателно ми го подаде. За миг не успях да намеря думи – изпитах облекчение, примесено с известен срам. Вътре бяха личната ми карта, всичките ми банкови карти и резервният ключ за вкъщи. Ако този портфейл беше изчезнал, животът ми щеше да се обърка напълно, а човекът, от когото толкова се изплаших, искаше единствено да ми го върне. Почервенях, докато му благодарих с треперещ глас и се извиних искрено.
Шофьорът се усмихна леко, кимна и пое обратно надолу по стълбите, оставяйки ме неподвижна и все още замаяна. Стиснала портфейла си, усещах как пулсът ми още не се успокоява, а в главата ми се въртеше мисълта колко лесно страхът може да ни заблуди. Тази вечер осъзнах нещо важно – не всяка среща, която ни изненадва, е опасна, а понякога хората, които ни плашат, са всъщност тези, които ни помагат.
Това преживяване е напомняне, че често първата ни преценка за другите е погрешна. Оказва се, истината понякога е много по-проста, отколкото очакваме.
Понякога инстинктите ни се оказват подвеждащи, но едно такова преживяване може да промени гледната ни точка.
0 Comments