Нощта бавно обхващаше града, сякаш го покрива с тежко, мастилено одеяло, поглъщайки последните отблясъци от деня. Вътре в ресторанта светлината беше мека, приглушена, и създаваше уютна, защитена атмосфера – убежище от студа навън. Във въздуха се преплитаха миризми – печено месо, скъп парфюм, лек привкус на вино и почти незабележим аромат на отчаяние. Аз, Александра, се движех между масите като тиха сянка, с усмивка, залепнала на устните ми, но далеч от очите. Всяка вечер беше същото представление, а аз – просто една от актрисите на тази сцена.
Моята колежка Милена обслужваше клиентите в далечния ъгъл – двама мъже в изискани костюми, които струваха повече от всичко, което някога съм имала. Те носеха онази особена аура на власт и пари, която кара хората около тях да говорят по-тихо и да се движат внимателно. По-възрастният, който по-късно разбрах, че се казва Огнян, имаше сурово лице и студен, презрителен поглед. Деян, по-младият от двамата, стоеше като негова сянка – хубав, но с очи, които не спираха да търсят одобрението на своя наставник.
Поръчваха най-скъпите неща от менюто, въобще не поглеждаха към цената – гурме предястия, отлично телешко, бутилка вино с име, което само по себе си беше символ на лукс. Забелязвах как ръцете на Милена леко потреперват, докато им сервира. Тя беше самотна майка, бореща се за сина си Мартин, и всяка стотинка за нея имаше значение. Усещах напрежението в осанката ѝ, изкуствената ѝ усмивка и страха да не сбърка нещо, което би могло да разгневи тези мъже.
Часовете се точеха бавно. Смехът на Огнян и Деян изпълваше ресторанта, самоуверен и силен, сякаш светът бе техен. Разговаряха за големи сделки, пътешествия до далечни места и жени, към които се отнасяха като към вещи. Всеки път, когато минавах покрай масата им, усещах как в мен се надига сподавен, студен гняв – гняв към тази несправедлива подредба на света, която разделя хората на силни и слаби, на господари и обслужващи.
Накрая Огнян поиска сметката. Милена я поднесе на поднос с треперещи пръсти. Когато видях сумата, сърцето ми се сви – това беше колкото един месечен наем. За тях тази сума не означаваше нищо. За нея – беше всичко.
Останаха още около десет минути, допивайки виното. Огнян говореше по телефона с рязък, авторитетен тон, а Деян гледаше втренчено напред, потънал в мисли. После, сякаш по някакъв знак, двамата станаха заедно. Огнян метна палтото си на рамо, Деян го последва мълчаливо.
Минаха покрай касата, без дори да се огледат. Изглеждаше напълно нормално за тях. Все едно правилата не важат.
Милена застина до масата, загледана след тях. Помислих, че са платили с карта, докато тя е била извън залата, но изражението ѝ ме разубеди – лицето ѝ бе побеляло, а устните ѝ леко се тресяха. Погледна подноса – сметката още стоеше там, непокътната. Тогава осъзнах какво е станало.
Просто си бяха тръгнали, без да платят.
Милена се строполи на първия срещнат стол. Сълзите се стичаха по лицето ѝ – без звук, пълни с отчаяние. Не хлипаше, само плачеше, сякаш бе останала без сили. – „Какво ще правя сега, Алекс?“, прошепна тя с пречупен глас. – „Управителят ще ме убие. Трябва да я покрия. Откъде ще ги взема тези пари? Трябваше да платя на онзи човек утре…“
Онзи човек. Веднага се сетих за кого говори – лихварят, от когото бе взела пари, когато Мартин се разболя. Човек, напълно лишен от съвест.
В този момент нещо в мен се промени. Гневът, който досега само тлееше, изведнъж избухна. Вече не ме интересуваха правилата, последствията или безопасността ми. Виждах само пречупената Милена и самоуверените фигури на онези двама.
Без да кажа нито дума, без дори да взема якето си, излязох навън. Студеният въздух ме посрещна, но не го усетих. Видях ги – вървяха по улицата, осветени от лампите. Огнян се смееше на нещо, което Деян беше казал.
Сърцето ми блъскаше лудо, когато ги настигнах. Гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах.
– „Не сте платили!“
Глава 2: Последиците
Двамата спряха и се обърнаха, изненадани, че някой изобщо се осмелява да им възрази. Огнян ме изгледа от глава до пети, с усмивка, в която имаше повече подигравка, отколкото нещо друго. Най-сетне студът ме прониза, но не свалих очи.
– „Какво каза, момиченце?“ – попита той с глас, който беше едновременно мек и опасен.
– „Казах, че не сте си платили сметката“, повторих, стараейки се да не треперя.
Огнян се засмя – кратко, рязко, без следа от топлота. – „Сигурно има някаква грешка. Мислех, че Деян се е погрижил.“
Деян сведе поглед, лицето му пребледня под уличната светлина. Не каза нищо, но по челюстта му премина трепване – засрамен, но и уплашен от Огнян.
– „Няма грешка“, казах аз. – „Сметката е няколкостотин лева. Колежката ми ще трябва да ги плати от джоба си.“
– „И това какъв е мой проблем?“ – отвърна Огнян, повдигайки вежда. – „Ако вашите хора са некадърни, вземете си нови.“
Думите му ме удариха като шамар. Почувствах как кръвта ми кипва. – „Тя не е некадърна! Просто си тръгнахте!“
Огнян пристъпи към мен, висок и внушителен, и аз отстъпих назад. – „Слушай внимателно, кукло. Имах тежък ден. Не ми се занимава с истерични сервитьорки. Върви си, преди да загубя търпение.“
Той извади смачкана банкнота и я хвърли в локва. Сумата беше нищожна. – „Ето ти за бакшиш. Сега изчезвай.“
Обърна се да си тръгва, но аз не можех да преглътна случилото се. – „Не искам бакшиш! Искам да платите дължимото!“
Този път Деян се намеси, хващайки Огнян за ръката. – „Шефе, може би трябва просто да…“
– „Млъкни!“ – сече го Огнян. Погледът му стана още по-суров. – „Още една дума и ще се погрижа не само да те уволнят, а и да не работиш никъде повече в този град. Разбра ли?“
Заплахата увисна между нас. Бях сигурна, че не се шегува. Човек като Огнян можеше да съсипе живота ми с едно обаждане. Стоях трепереща, докато те се отдалечаваха, а смехът им се разнасяше из тъмнината.
Върнах се в ресторанта като в просъница. Не докоснах парите в локвата. Милена още седеше, безпомощна на стола. Щом срещна погледа ми, всяка надежда угасна в очите ѝ. Не каза нищо, просто отново се разплака безмълвно.
Управителят се появи от офиса, привлечен от необичайната тишина. Беше нисък, неспокоен човек, който най-много се страхуваше да не ядоса началниците. Щом разбра какво е станало, лицето му пламна от гняв. – „Милена! Как можа да го допуснеш? Казах ти да внимаваш с важните клиенти! Сумата ще бъде удържана от заплатата ти! Събери си нещата. Уволнена си.“
– „Но, господин Петров, не е нейна вината!“, извиках. – „Те просто си тръгнаха!“
– „Мълчи, Александра!“, изсъска той. – „И ти си на ръба. Още един такъв случай и си отиваш. Връщай се на работа!“
Останалата част от вечерта беше истинско изпитание. Работех механично, а в главата ми се въртеше само едно – несправедливост. Милена напусна тихо, съсипана. Оставих ѝ всички бакшиши от смяната, макар че знаех, че това е почти нищо.
Когато стигнах у дома, не можах да заспя. Лежах в тъмното, а лицето на Огнян не ми излизаше от мислите – с неговата самоувереност и усещане за безнаказаност.
Това не беше просто история с неплатена сметка. Това беше демонстрация на сила – че правилата са само за обикновените, а такива като него са над тях.
На следващия ден се обадих на брат ми Симеон, който работи в банка и вечно се тревожи за кредита си. Разказах му всичко, очаквайки разбиране, но получих нещо различно.
– „Алекс, зарежи го“, каза той уморено. – „Какво мислиш, че ще направиш? Този човек е някой. Само ще си навлечеш неприятности. И без това едва се справяш с тази работа и университета. Забрави. Така е светът.“
– „Не мога, Симо“, отговорих. – „Не е справедливо. Милена е уволнена, затънала е в дългове, а онзи човек си живее, както си иска.“
– „И какво? Ще го предизвикаш на дуел?“ – изсмя се той горчиво. – „Бъди умна. Наведи глава, учи. Това е единственият начин да се измъкнеш.“
Затворих телефона, още по-обезкуражена. Може би беше прав. Може би трябваше да го оставя. Но образът на Милена, която плаче, не ме напускаше. Нито погледът на Огнян.
Седнала сред учебниците по право, взех решение. Симеон каза да бъда умна. Реших да послушам. За тях бях просто сервитьорка, но аз учех право. Не можех да ги победя на улицата, но има и други начини.
Огнян беше сгрешил. Не бе съсипал само една вечер. Беше си създал враг. Щях да направя всичко възможно, за да съжалява.
Кратък коментар: Историята ясно показва как една обикновена несправедливост може да отключи решителност за действие. Понякога именно тези, които са смятани за безгласни, намират сили да се противопоставят.
0 Comments