Работих с Лилия пет години. Пет години, в които споделяхме едно бюро, един принтер и безброй обедни почивки, прекарани в сладки приказки и горчиво кафе. В задушния свят на корпоративния офис, където взаимоотношенията често

Пет години работих рамо до рамо с Лилия – деляхме бюро, използвахме един и същ принтер и не пропускахме обедните почивки, винаги придружени от разговори и нещо сладко. В света на корпоративния офис, където повечето контакти са повърхностни и се свеждат до учтивост, нашето приятелство беше нещо по-специално. Тя беше моята подкрепа през цялото това време. Лилия знаеше всичко за вечерните ми лекции, борбата с ипотеката за малкия апартамент и тревогите ми за бъдещето. А аз – за най-голямата ѝ мечта: да стане майка.

Лилия и Симеон бяха двойка от десет години. Той – успял бизнесмен, с внушително присъствие и винаги с дискретен аромат на скъп парфюм. Живееха в красива къща в подножието на планината, пътуваха до екзотични места и караха луксозни коли, които познавах само от списанията. Единственото, което липсваше, беше детският глас, който да изпълва дома им. Годините минаваха в консултации, медицински процедури, надежди и поредни разочарования. Всеки месец беше ново изпитание, което завършваше с тиха болка. Забелязвах как погледът на Лилия помръква, раменете ѝ се свиват под товара на разочарованията. Усмивката ѝ често беше само отражение, което не стигаше до очите ѝ.

Всичко се преобърна в един пролетен ден. Лилия влезе в офиса сияеща, както никога досега. Стисна ръката ми и прошепна: „Бременна съм, Ани! Най-накрая се случи!“. Прегърнахме се сред суматохата на работата, а раменете ѝ трепереха – този път от щастие.

Всички в офиса споделиха радостта ѝ. Носехме ѝ плодове, обсъждахме възможни имена, мечтаехме за бъдещето на това дългоочаквано дете. Симеон я гледаше така, сякаш държи цялото си щастие в ръце. Бременността вървеше спокойно, почти като по учебник – коремчето ѝ растеше, а щастието около нея също. Лилия разцъфтя, превръщайки се в истински символ на майчинството. Часове говорехме за колички, цветове на детския кът, малките ритничета, които усещаше нощем. Подкрепях я във всяко вълнение и споделях всяка нейна радост.

Всичко се обърка неочаквано. В началото на шестия месец се случи най-лошото. Симеон ми се обади – гласът му беше празен, думите – кратки. „Няма го вече. Загубихме бебето.“ Светът ми се срина. Всичко, което градяхме, изчезна за миг.

Лилия беше съкрушена – думата е слаба, за да опише състоянието ѝ. Превърна се в сянка сред собствените си вещи, скиташе из празните стаи, предвидени за детето. Затвори се в себе си. Опитвах се да ѝ помагам – носех ѝ храна, опитвах се да я раздвижа, но тя не откликваше. Седях до нея в тишина, усещайки как между нас израства стена. Болката ѝ изпълваше цялото пространство, а Симеон се втурна в работата си, сякаш бягаше от празнотата у дома.

Глава 2

Няколко седмици по-късно, един дъждовен следобед, се появи Магдалена – бивша колежка, напуснала преди година, за да търси по-добро място. Тя винаги е била човек, който знае всичко, малко саркастична, но не с лоши намерения. Седнахме в служебната кухня, където миришеше на кафе и мокър асфалт.

Разговорът беше вял – типични офис истории: кой се е оженил, кой е сменил работа, кой е получил повишение. Неизбежно, Магдалена попита за Лилия. „Чух, че е била бременна. Как е тя? Кога трябва да ражда?“

Въздъхнах, с позната буца в гърлото. Разказах ѝ всичко – от надеждите и радостта до опразнените мечти и телефонното обаждане, което промени всичко.

Докато говорех, видях как лицето на Магдалена се променя. Изражението ѝ стана сериозно, веждите ѝ се смръщиха. Щом приключих, тя ме гледаше с широко отворени очи, но не с тъга, а с изумление. Посивя, а чашата ѝ с кафе затрепери в ръката.

„Шегуваш ли се?“ – Гласът ѝ беше едва доловим.

Поклатих глава. „Иска ми се да се шегувах, Маги. Ужасно е. Тя е напълно съсипана.“

Магдалена остави чашата си шумно на масата и се наведе към мен, с напрегнат и тревожен поглед.

„Не, ти не разбираш,“ прошепна тя, сякаш се страхуваше някой да не чуе. „Ти наистина ли не знаеш?“

Усетих как сърцето ми забърза. Премръзнах. „Какво трябва да знам?“

Магдалена се огледа неспокойно, после се обърна и каза думи, които преобърнаха всичко.

„Не знаеш ли, че тя… тя никога не е губила бебе? Защото никога не е имало бебе. Тя не е била бременна.“

Глава 3

Думите на Магдалена останаха във въздуха – тежки, сякаш неразбираеми. В първия момент не можех да ги осмисля – звучеше нереално. Засмях се, истерично и кратко.

„Маги, това не е смешно. Това е жестоко. Как можеш да го кажеш?“

Тя обаче остана сериозна, в очите ѝ се четяха само шок и съжаление.

„Ани, кълна се. Преди месец, когато тя би трябвало да е в петия месец, я видях. Бях на спа уикенд с приятелка в малък планински град. Лилия беше там – сама, по бански, с плосък корем, пиеше вино. Познах я моментално. В началото помислих, че греша, но после я чух да говори по телефона със Симеон, разказваше му как бебето рита. А тя – никакъв корем, все същата. Първо реших, че може вече да е загубила бебето и да не го е казала, но после… не. Беше твърде спокойна, сякаш просто си почива.“

Докато слушах, имах чувството, че земята се люлее под краката ми. Не, това не може да е истина, това е измислица от завист. Лилия не би направила такова нещо. Познавам болката ѝ – или поне така мислех.

„Сигурно си се объркала,“ казах, макар и несигурно. „Може да е някоя, която прилича на нея.“

„Не, тя беше. Поздравих я на излизане, пребледня, каза нещо и почти избяга. Кълна се, Ани. Има нещо странно.“

Магдалена си тръгна и ме остави сама с тежестта на думите ѝ. Опитах се да се върна към задачите си, но в главата ми изплуваха сцени от последните месеци, които сега изглеждаха различни.

В ума ми се наредиха спомени – Лилия носеше широки дрехи, винаги отказваше да ходим на йога за бременни, отговаряше уклончиво за прегледите. „Всичко е наред“, казваше и бързо сменяше темата. Никога не ми показа снимка от видеозона – „Симеон ги пази, сложил ги е в сейф“, твърдеше тя. Тогава това звучеше мило, а сега – абсурдно.

Сърцето ми се сви. Ако това е истина, значи съм станала жертва на нещо ужасяващо. Ако всичко е било измама, какво остава от нашето приятелство?

Исках да разбера. Дължах го на себе си, на връзката ни, или на онова, което е останало от нея. Но истината ме плашеше.

Глава 4

Следващите дни минаха в страх и съмнения. Част от мен твърдеше, че Магдалена просто плете интриги и иска да навреди на Лилия. Друга, по-тиха, но настойчива, ми напомняше, че пъзелът започва да се нарежда, макар и картината да беше ужасяваща.

Започнах да избягвам обажданията на Лилия. Всяка нейна тъжна дума ми звучеше вече неискрено. Чувствах се предател, но и глупаво, ако наистина съм била лъгана толкова време.

Един ден, подтикната от вътрешно усещане, реших да отида у тях без предупреждение. Казах си, че нося нещо за ядене, но всъщност търсех доказателство – нещо, което да потвърди или отхвърли подозренията ми.

Домът им беше впечатляващ – модерна къща с огромни прозорци и перфектна градина. Прислужницата Искра ме посрещна на вратата.

„Лилия вкъщи ли е?“ – попитах.

„Госпожата е в спалнята, не се чувства добре. Господин Симеон е в кабинета.“

„Ще се кача да я видя.“

Качих се по стълбите със сърце, което биеше лудо. Почуках, но нямаше отговор, затова влязох. В стаята беше сумрачно. Лилия лежеше свита на леглото.

Тишината беше натежала. На нощното шкафче имаше рамка, обърната надолу. Любопитството надделя. Внимателно я обърнах.

Вътре не беше снимка, а ехография – размазан образ, който би трябвало да е тяхното бебе. Но в долния ъгъл имаше чуждо име и дата – не на Лилия, а отпреди две години.

Ръцете ми се разтрепериха от студена пот. Това беше доказателството – снимка от нечия чужда бременност.

В този момент Лилия се обърна към мен. Очите ѝ срещнаха моите, но в тях вече не видях тъга, а паника. Щом видя снимката в ръцете ми, лицето ѝ застина в ужас.

„Ани… какво правиш тук?“ – Гласът ѝ беше пресипнал.

Не намерих думи. Стоях, държейки рамката и онова, което ни делеше.

„Не е това, което изглежда,“ започна тя, но гласът ѝ се прекърши.

В мълчанието казах – спокойно, но настръхнала: „Тогава какво е, Лили? Какво е?“

Глава 5

Вратата на кабинета се отвори и на прага застана Симеон с телефон в ръка.

„Какво се случва тук? Ани? Лилия, добре ли си?“

Лилия се разплака, но този път сълзите ѝ звучаха не като болката на майка, а като отчаянието на човек, разкрит в лъжа. Симеон влезе объркан и притеснен.

„Какво държиш?“ – обърна се към мен.

Преди да отговоря, Лилия извика: „Нищо! Тя просто… тя не разбира! Махни се, Ани! Веднага излез!“

Погледнах ги и осъзнах, че този разговор не може да се проведе сега. Оставих рамката и си тръгнах – от стаята, къщата, техния живот. Оставих след себе си само остатъците от една голяма лъжа.

Карах към вкъщи с треперещи ръце и объркан ум. Името на ехографията беше Павел – братовчед на Лилия, чиято