Повишиха ме. Най-после. Имейлът се появи на екрана ми късно следобед, точно когато светлината в офиса вече се превръщаше в онзи уморен, жълтеникав полумрак. „Считано от първо число… новата Ви позиция… Директор отдел… Поздравления.“ Думите се разтилаха пред очите ми. За мен това не беше просто още една стъпка – беше истински скок. Скок над всички онези безсънни нощи, пропуснатите срещи с приятели и уикендите, в които се бях заровила в таблици, които никой друг дори не отваряше.
Когато поех телефона, ръката ми леко трепереше. С години привичката първо да споделям вкъщи не ме беше напускала – това беше първият ми импулс.
Набрах номера на майка ми. Магда, както обикновено, отговори още на второто звънене. По гласа ѝ личеше раздразнение – очевидно я прекъснах по средата на следобедния сериал.
— Кажи, Лилия? — прозвуча леко нетърпеливо тя.
— Здравей, мамо. Имам новина. Повишиха ме. — опитах се да звучи ентусиазирано, макар че бях доста изтощена. — От днес съм директор.
Настъпи пауза. Не беше радостна, а онази позната тишина, в която се усеща изчакване. Чух как въздъхна, все едно това бе още нещо, с което трябва да се справи.
— Директор, а? Хубаво. — промърмори тя. После неизбежното. — Още си сама, нали?
Въпросът остана да виси между нас. Не беше просто питане – звучеше като присъда. Почувствах как стомахът ми се сви.
— Това ли е важното в момента? — опитах се да се защитя.
— А кое е важното, Лилия? Ще ръководиш хора, а няма кой една чаша вода да ти подаде вечер. На колко години си вече?
Преди да кажа нещо, по телефона се включи баща ми, Петър. Гласът му беше нисък и също толкова остър.
— Какво става?
— Лилия станала директорка — докладва Магда равнодушно.
— А, така ли. — изсумтя Петър. — Дано си намериш някого, преди яйцеклетките ти да се предадат. После и директор да си, и министър – все едно е.
Това беше всичко. Никакво „браво“, никакви въпроси за работата, отговорностите или парите. Никакъв интерес към живота ми, освен ако не пасва на техните представи. Усетих как лицето ми пламва – смесица от срам и дразнение.
— Трябва да затварям — казах с хладен, чужд за мен глас. — Имам работа.
Затворих, преди да имат шанс да добавят още нещо.
И спрях да им звъня.
Три седмици по-късно новата позиция се оказа точно това, което очаквах – и дори повече. Всеки ден беше изпитание – напрежение, борба и вътрешнополитически битки. Човекът, чиято длъжност поех – Людмил, беше по-възрастен, с повече стаж, но постигаше по-слаби резултати. Докато напускаше, не ме погледна, само изръмжа: „Това няма да остане така.“ Не отвърнах – бях прекалено фокусирана върху това да се докажа.
След това получих поща.
Сред сметките и рекламите имаше тежък, кремав плик. Сватбена покана – братовчед ми Андрей се женеше. Когато отворих луксозната картичка, видях датата – след месец, в скъп комплекс извън града. Въздишка. Това означаваше да срещна всички – Магда, Петър, и онези лели, които щяха да ме гледат със съжаление.
Докато оставях поканата, от нея изпадна сгънато листче. Не беше част от комплекта – откъснато от тефтер, надраскано на бързо с химикал.
Само две думи.
„Може би…“
Глава 2
„Може би…“
Тези думи се загнездиха в ума ми по-дълбоко от всяко изречение на Петър или Магда. „Може би“ какво? Бележката беше без подпис; почеркът наклонен, прибързан, можеше да е на леля ми – майката на Андрей, а може би и на самия него. Може би ще се забавлявам? Може би трябва да отида?
Или пък беше намек, дори предупреждение?
Държах листчето срещу светлината, опитвайки се да видя нещо скрито. Нищо. Просто бележка. Но след всичко напоследък – повишението, дистанцията с родителите, злобата на Людмил – дори тази проста бележка звучеше леко зловещо.
Първите ми дни като директор преминаха под знака на срещата с големия шеф – Кирил. Той рядко беше в офиса, имаше няколко компании и се движеше в среди, за които знаех само от бизнес новините. Говореше се, че е безскрупулен, но и много умен. Когато влезе в кабинета ми, атмосферата веднага се промени. Висок, с небрежен, но скъп стил, който подсказваше благосъстояние без показност.
— Лилия — усмихна се, а усмивката стигна до очите му. — Чух само хубави неща. И някои лоши, което е още по-добре. Значи си ефективна.
— Радвам се, че съм тук, господин…
— Кирил — прекъсна ме. — Тук работим като екип. Ти си новият ми капитан. — Настани се на ръба на бюрото ми, твърде близо. — Знам, че Людмил не е доволен. Даже ми се обади. Оплака се.
— Съжалявам да го чуя — отвърнах, опитвайки се да звуча неутрално.
— Недей. Аз не съжалявам. Той беше котва. Ти си двигателят. — Огледа ме внимателно. — Ще имаш нужда от подкрепа. Не само от мен. Людмил има приятели. Но не се тревожи. Аз пазя хората си.
Това беше едновременно обещание и предупреждение.
През уикенда се чух с брат ми, Мартин. Винаги е бил „златното дете“ – ожени се рано, има две деца, работи в банката на тъста си Дария. Взе голям кредит, купи къща в престижен квартал и се води студент в скъп университет. Родителите ни го боготворяха.
— Лили! — вдигна телефона, но звучеше разсеян, а отзад се чуваха детски гласове. — Как си?
— Добре. Получих поканата за сватбата на Андрей. Ти ще ходиш ли?
— Разбира се. И без това нямаме избор. Мама ще ни одере, ако не отидем. — Замълча. — Чух, че са ти честитили повишението. По техния си начин.
— Да. По техния начин. — преглътнах обидата.
— Не им се сърди. Те… те са си такива. Особено сега.
— Какво значи „особено сега“?
— Нищо. Просто… — Мартин въздъхна тежко. — Дария пак се кара. Иска почивка, а аз едва се справям с кредита и таксите за университета. Всичко е… сложно.
— Мислех, че работата ти е добре платена.
— Платена е. Но не е моя. Знаеш, нали? Къщата, колата, дори този университет – всичко е на Дария. Аз съм просто… аксесоар. — В гласа му се чу горчивина, каквато досега не бях усещала. — Поне ти си свободна.
Свободна. Тази дума отекваше в ума ми. Имах свобода – свободата да бъда съдена.
В крайна сметка реших да отида на сватбата. Не заради Андрей. И не заради онова „Може би…“. По-скоро заради думите на Мартин. Исках да покажа какво значи истинска свобода. Трябваше да покажа новата Лилия – директорката.
В понеделник сутринта, още с пристигането ми, на бюрото ме чакаше призовка.
Людмил ме беше дал на съд. Не фирмата – мен лично, за „неправомерно уволнение“ и „професионален тормоз“. Реално той не беше уволнен, а преназначен, но отказа. Въпреки това предстоеше съд.
Обадих се на Кирил. Той само се засмя.
— Казах ти, че е дребнав. Не се притеснявай. Имам адвокати, които с такива като него си пият кафето. Ще се погрижа.
Въпреки думите му аз се притесних. Кирил можеше да реши проблема, но името на жалбата беше моето. Това беше първото истинско изпитание – и за неговата лоялност, и за моята към него. Залогът беше голям.
Кратък коментар: В този разказ успехът се преплита с предизвикателствата на личните и семейните отношения. Понякога най-важните битки са именно тези, които не се виждат отвън.
0 Comments