Всичко тръгна от едно обикновено петънце. Кафе, лепкаво и малко, върху бюрото на Мартин – не внушителното дъбово бюро в офиса му в центъра, където движеше успешния си строителен бизнес, а по-скоро елегантното орехово бюро в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин често пропускаше да сложи подложка за чашата си.
Тя отиде в кухнята – пространството, което беше проектирала сама: голяма, пълна със светлина. Донесе влажна кърпа, за да почисти петното. Бяха женени осем години: време изпълнено с комфорт, споделени моменти и сигурност, подсилена от успеха на Мартин в кариерата. Той беше енергичен, харизматичен, винаги в центъра на вниманието. Лилия беше по-спокойна, уравновесена. Преди раждането на Алекс имаше кариера като архитект, но след появата на сина им, без да се замисля много, остави чертожната дъска, за да бъде майка. Мартин настояваше: „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“
И той наистина се грижеше. Живееха в дом, какъвто повечето хора само гледат в списания. В гаража имаше две лъскави коли. Алекс учеше в най-престижното частно училище. Лилия никога не мислеше за пари. Къщата беше тяхна, макар и с голяма ипотека, но Мартин често се шегуваше: „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато търкаше петното, случайно докосна мишката на лаптопа му и екранът светна. Мартин почти никога не заключваше компютъра си у дома. „Нямам тайни от теб,“ казваше той с онази усмивка, която разоръжаваше.
Лилия се пресегна да изгаси монитора, но едно малко прозорче в лентата на задачите ѝ хвана окото. Непознато лого: сърце, вплетено със символа за безкрайност. Любопитството ѝ надделя и натисна иконата.
Животът ѝ се преобърна.
Това не беше новинарски сайт или бизнес платформа. Видя лъскава платформа за запознанства. На банера пишеше: „Срещни съдбата си. Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ заби толкова силно, че не чуваше нищо друго. Може би ставаше дума за някаква грешка. Може би Мартин проверява нещо за работа или помага на приятел?
Но в ъгъла на монитора стоеше икона на профил със снимка.
Тя кликна върху нея.
Там беше той – Мартин. Снимката бе правена миналото лято на яхтата им. С ленена риза, коса разрошена от вятъра и усмихнати очи, обърнати към светлината – снимка, която тя беше заснела.
Под снимката стоеше име: „М. Вълк.“ и описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“
Лилия усети ледена тежест в стомаха.
Вдовец.
Трагична загуба.
Прочете описанието многократно – смисълът не се променяше. За всички, които биха видели този профил, Лилия просто не съществуваше.
Тя седна на стола на Мартин, усещайки аромата на парфюма му. Първо ѝ призля. После искаше да вземе тежкия кристален предмет от бюрото и да строши екрана. След секунда ѝ мина през ума да събуди Алекс и да избяга.
Но накъде? Всичко принадлежеше на Мартин – домът, парите, колите. Целият ѝ настоящ живот беше изграден от него.
Тя затвори лаптопа. Не, сега нямаше да вика, нито да се разкрещи. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат – мъртвите… планират.
Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – архитектски, свикнал да решава задачи – се активира. Върна се в кухнята, наля си вода и се опита да се овладее. Мартин я беше подценил, мислейки я за толкова незначителна, че може просто да я „заличи“ онлайн.
Тя извади своя лаптоп и влезе в същия сайт за запознанства, за да се регистрира.
Трябваше ѝ име. Необходимо беше да привлече вниманието му от първия миг. Той търсеше „искра“. Щеше да я получи.
Избра снимка – не своя, а на жена, каквато Лилия никога не беше: дръзка, малко провокативна, с тъмни коси и очи. Качи снимка от анонимен фотосток.
Кръсти се „Искра“.
В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“
Регистрацията и верификацията отнеха около час. После откри профила му – „М. Вълк.“ Пръстът ѝ застина над бутона „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“
Почти веднага получи отговор, сякаш е чакал да му пише някой.
„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“
Лилия усети вълна на отвращение. Докато тя чистеше петното от кафето му, той беше в офиса на километри от дома и пишеше на „Искра“, твърдейки, че съпругата му – „всичко за него“ – вече не е сред живите.
Тя продължи флирта. Чувството бе неприятно, но донякъде даваше усещане за контрол – този път тя държеше ситуацията в ръцете си. Той се разкриваше, говореше за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.
„Жена ми,“ написа той, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Гаденето се смени с леден гняв. Това не бе просто предателство, а опит да я изтрие като личност.
Не го потърси нито през нощта, нито на следващия ден. Изигра ролята на идеалната съпруга – усмихната, внимателна, грижовна. А през деня, докато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“, събираща всяка негова лъжа и измама.
Паралелно започна да планира – хладнокръвно, методично. Свърза се с адвокатска кантора, която се занимава с бракоразводни дела за големи суми. Насрочи консултация за следващата седмица. Тайно преглеждаше финансовите им документи, правеше копия, документираше имуществото.
Дните минаваха в напрежение, все едно живее два живота. В единия беше грижовна съпруга в луксозен дом, в другия – „Искра“, бъдеща разведена жена, която събира улики и планира ходовете си.
Седмица след като разбра истината, след поредния оживен чат с „М. Вълк“, в който той я покани на среща, входната врата се отвори по-рано от обикновено.
Мартин се прибра. Лицето му беше необичайно бледо и напрегнато. Не поздрави Алекс, който играеше, а се обърна директно към Лилия. Тя усети как кръвта ѝ застива.
Дали е разбрал за „Искра“? Или за адвоката?
Той свали сакото си и го метна на стола, без да изпуска Лилия от поглед. Поглед, който ѝ беше напълно чужд – студен, изчислителен.
Лилия застина на място.
Той се приближи. Сърцето ѝ за миг спря.
„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“
Глава 2
Тя едва си пое въздух. Времето се проточи. Алекс обърна глава, усетил напрежението.
„Мамо?“
Мартин не реагира на Алекс. Очите му останаха върху Лилия, а гласът му стана по-тих, все едно ще разкрие нещо тежко. „Ти ще… трябва да седнеш.“
Нито повишаваше тон, нито обвиняваше. Изглеждаше пречупен.
Лилия се отпусна на дивана, усещайки как краката ѝ омекват. Всички сценарии – за „Искра“, за адвоката – се стопиха. Това беше нещо съвсем различно.
„Какво се случва, Мартин? Плашиш ме.“
Той прокара ръце през косата си – жест, който правеше само в краен случай. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“
Тя премигна. „Какво? Но… проектът за новия комплекс – нали беше…“
„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, сякаш думите не излизаха. „Свършено е, Лили. Абсолютно.“
Лилия се опита да асимилира новината. За Мартин строителството беше много повече от работа – това беше същността му.
„Но… винаги си бил внимателен. Имаме ли спестявания?“
Мартин се изсмя сухо. „Спестявания? Всичко вкарах обратно. Всеки лев беше инвестиран в този проект. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“
Този път тя се разтрепери истински. „Втори заем? Без да ми кажеш?“
„Исках да те предпазя!“ извика, после снижи глас заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Мислех, че това е нашият голям шанс. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“
Стоян. Лилия никога не го харесваше – твърде лъчезарен, твърде пресметлив.
„Мартин,“ опита се да остане спокойна, „колко е зле?“
Той я изгледа отчаяно. „Много е зле. Можем да изгубим къщата. Можем да изгубим всичко.“
В този момент Лилия вече не виждаше „М. Вълк“, а изплашен човек, чийто свят се разпада. За миг усети неочаквано съжаление.
В следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите инвестиции, нарастващите дългове, отчаяните решения. Жонглирал с кредити, отлагал плащания, залагал всичко на една сделка.
А тя през това време кроеше развод. Нае адвокат, за да вземе половината… но половината от какво? От дълговете?
След като Алекс заспа, двамата останаха в тъмната всекидневна.
„Ще се справим,“ прошепна тя. Но думите ѝ прозвучаха кухо дори за самата нея.
„Как?“ попита Мартин. „Аз съм разорен. Ние сме разорени.“
„Ще започна работа. Ще се върна към архитектурата. Мога…“
Той я изгледа с остатък от старото си самоч
0 Comments