Съпругата ми, Десислава, си стои вкъщи, докато аз работя като лекар. Дванадесет, понякога четиринадесетчасови смени в спешното отделение, свят на стерилна паника, мирис на йод и постоянното, тихо писукане на машини, които поддържат живота. Прибирам се в друг свят. Свят на хаос.

Десислава, съпругата ми, прекарва дните си вкъщи, докато аз работя като лекар. В спешното отделение смените ми понякога продължават по дванадесет или дори четиринадесет часа – свят, наситен със стерилна паника, йод и тихото, но постоянно писукане на апарати. Когато се прибирам, попадам в напълно различен свят – домашният хаос.

Вкъщи често има гости. Не познавам повечето от тях, а още щом паркирам, чувам смеха им през прозорците и усещам как напрежението в мен нараства. Днес не беше различно – щом влязох, се спънах в чифт скъпи мъжки обувки, които определено не бяха мои. Въздухът беше наситен със силен, сладникав парфюм, смесен с миризма на изстинала пица.

Дневната приличаше на поле след битка: навсякъде имаше чаши от вино, мръсни чинии и разхвърляни възглавници. Десислава седеше на дивана, облечена в луксозен халат, говореше по телефона, и когато ме видя, само ми махна с ръка за тишина, усмихна се набързо и разсеяно – усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Върнах се изтощен и гладен. Както се случваше напоследък, в хладилника почти нищо не беше останало – само половин лимон и отворена кутия кисело мляко, която вече беше на границата. Гърлото ми се стегна. Аз изплащах голямата ипотека на тази къща, която ни тежеше като дамоклев меч, а не можех да намеря нищо за вечеря.

Тя затвори телефона.

„Скъпи, тук ли си? Чудесно. Денят беше ужасен, Мила мина, после дойде един… партньор, много работа имахме.“ Мила беше нейната по-малка сестра, студентка, винаги напрегната.

„Няма нищо за ядене, Деси.“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

Тя въздъхна, сякаш я затормозявам. „Знам, ужасно е. Не стигнах до магазина. Много съм изморена. Ще ми помогнеш ли малко с почистването? Просто не мога да гледам тази бъркотия.“

Това беше обичайната схема – аз работя, аз се прибирам, а после подреждам след нейните „тежки дни“. Обикновено стискам зъби, започвам да събирам чашите, защото не издържам на миризмата на застояло вино. Но тази вечер беше различно.

„Не.“

В стаята настъпи тишина. Десислава примигна, сякаш не повярва какво чува.

„Какво каза?“

„Казах не. Няма да чистя. Току-що приключих шестчасова операция. Спасих живот. Ти беше тук през целия ден. Какво изобщо прави?“

Тя се изправи, лицето ѝ стана обидено. „Как смееш да ми говориш така? Мислиш, че ми е лесно? Мислиш, че да седя тук е…“

Кръвта ми закипя, когато погледнах към стола до вратата. Там обикновено оставях престилката си, но сега върху него беше преметнато скъпо мъжко палто – черен кашмир, тежко и със сигурност по-скъпо от месечната ми заплата. Не беше мое, не беше и на баща ѝ, а сестра ѝ Мила винаги се оплакваше, че няма пари.

Приближих се внимателно, сякаш към нещо опасно. Десислава замръзна.

„Чие е това?“

„О, това ли?“ Опита се да се засмее, но всичко звучеше изкуствено. „На Радостин. Партньорът, за когото споменах. Забравил си го е.“

„Радостин.“ Повторих името, което не ми говореше нищо. Бъркнах в джоба – намерих визитка. „Радостин. Президент. Р-Инвестмънтс.“ Без фамилия. Само „Радостин“.

„Какъв бизнес, Десислава?“ Погледнах я, ръцете ми леко се разтрепериха – не от умора, а от леден гняв. „Какъв бизнес имаш ти, която не можеш да купиш хляб, а се срещаш с мъже, които носят такива палта?“

Тя не каза нищо, само ме гледаше с широко отворени, изплашени очи. В този момент осъзнах, че моят живот – този на изтощен лекар и разсеяна домакиня – е бил пълна измама. Абсолютна, цялостна измама.

Глава 2

Нощта се проточи безкрайно. Прекарах я на дивана, не спах, просто лежах в тъмното, вперил поглед в палтото на стола, което изглеждаше като мрачна сянка. Десислава се заключи в спалнята, и не чух да плаче – само натежала тишина.

На сутринта тя излезе облечена безупречно, както винаги – скъпи дънки, копринена риза, перфектна прическа. Единствено тъмните кръгове под очите ѝ издаваха напрежението.

„Излизам,“ каза, без да ме погледне. Гласът ѝ беше леден.

„Не. Няма да ходиш никъде, докато не кажеш кой е Радостин и защо е бил у нас.“

Тя се изсмя кратко, с пренебрежение. „Твоята къща? Антоне, къщата е толкова моя, колкото и твоя. Ипотеката е и на мое име, нали не забравяш?“

Това беше удар под кръста, и тя го знаеше. Взехме ипотеката преди три години, за да купим този дом – прекалено голям, прекалено лъскав, но Десислава настояваше. Искаше „простор за гости“. Едва сега разбирах защо.

„Не отговори на въпроса ми.“

„Радостин е инвеститор,“ каза тя с твърд тон, сякаш рецитираше нещо. „Вярва в моя проект.“

„Проект? Какъв проект? Да събираш празни бутилки?“ Посочих към хола.

Лицето ѝ се изчерви. „Ти не виждаш! Мислиш, че просто си седя вкъщи и си лакирам ноктите? Наистина ли вярваш, че единствената ми роля е да те чакам всяка вечер, за да се караш, че няма вечеря? Имам новина за теб, Антоне. Имам свой живот. И амбиции.“

„Амбиции, в които мъже оставят скъпи палта у нас?“

„Той е само партньор! Помага ми да отворя…“ Тя млъкна, осъзнавайки, че казва твърде много.

„Да отвориш какво, Деси? Кажи!“

„Галерия,“ заяви тя предизвикателно. „Арт галерия. За съвременно изкуство. Нещо, което ти никога не би разбрал, за теб всичко е кръв и кости.“

Бях объркан. Галерия? Десислава имаше толкова познания за изкуството, колкото аз за висшата мода. За нея стойност имаха само скъпите неща, не красивите.

„Галерия,“ повторих тихо. „С кои пари? С парите от ипотеката, която изплащам? С моите пари, докато ти… се забавляваш с „инвеститори“?“

Тя ме удари. Шамарът отекна в стаята.

„Ти си отвратителен,“ прошепна, а очите ѝ проблеснаха със сълзи от гняв. „Той е единственият, който вярва в мен. Ти вярваш ли в мен, Антоне? Кога за последно попита как съм?“ После хвана чантата си.

„Чакай,“ казах и я хванах за ръката, бузата ми още пареше. „Това не е просто шамар, Деси. Това е лъжа. Лъгала си ме – за пари, за… него.“

„Пусни ме! Закъснявам за среща.“

„С него ли?“

Тя не отговори. Издърпа ръката си и излезе, затръшвайки вратата. Палтото на стола изглеждаше като подигравка. Взех визитката. „Р-Инвестмънтс“. Тогава реших да наруша навика – обадих се в болницата и излъгах, че съм болен. Не бях. Просто бях бесен и твърдо решен да разбера кой е Радостин.

Глава 3

От гледната точка на Десислава нещата изглеждаха различно. Докато караше към центъра, ръцете ѝ трепереха. Шамарът. Не можеше да повярва, че го е ударила, но той я беше предизвикал. „Проект за събиране на бутилки.“ Типично за Антон. Виждаше само бъркотията, не и паниката зад нея.

Всъщност тя се чувстваше като в капан.

Бракът ѝ беше златна клетка. Антон беше добър човек, но винаги отсъстваше – работата беше целият му живот. Тя беше просто фон – домакиня, която поддържа всичко в ред през малкото време, когато той се прибираше.

Дори и това не ѝ се получаваше.

Преди година, от скука и безизходица, започна да ходи по аукциони. Там срещна Радостин – съвсем различен от Антон, лъскав, внимателен, с комплимент за всичко. Той я забеляза. Когато спомена, че иска своя галерия, той не се засмя: „Защо не? Имаш вкус. Имаш стил. Аз имам парите. Да го направим.“

Всичко започна невинно – бизнес планове, огледи, обяди. Радостин осигуряваше разходите, даде ѝ служебна карта, отвори ѝ врата към свят на важни хора, откривания, признание.

Но цената се показа скоро.

Радостин не беше просто инвеститор – той беше собственик. Притежаваше апартамента за галерията, произведенията на изкуството, а после започна да се държи така, сякаш притежава и нея.

„Гостите“ вкъщи бяха негови приятели, потенциални клиенти. „Вижте моето ново протеже.“ Десислава се държеше като перфектна домакиня, от страх да не изгуби галерията. Или да не ядоса Радостин, който вече си позволяваше твърде много. Тя се страхуваше да признае на Антон.

Как да му каже, че дължи десетки хиляди на почти непознат? Как да признае, че залага бъдещето им заради суетна мечта?

Сега бързаше към офиса му – по-рано беше получила съобщение: „Трябва да подпишем новите документи. Спешно е.“

Офисът на „Р-Инвестмънтс“ заемаше целия последен етаж на луксозна сграда. В асансьора стомахът ѝ се сви. Радостин я чакаше в просторния си кабинет с панорама към града.

„Деси, скъпа.“ Усмихна се, но очите му останаха студени. Палтото му беше преметнато на стола – явно имаше не едно. „Съжалявам, че го забравих снощи. Съпругът ти изглеждаше малко напрегнат.“

„Видя визитката ти. Знае за теб.“

„Е, и? Време беше да разбере, че жена му е нещо повече от прислужница.“ Радостин се приближи. „Но това създава проблем. Инвестицията ми разчиташе на дискретност. Сега, когато той знае… няма да е лесно.“

„Какво искаш да кажеш?“

Той ѝ подаде няколко листа. „Нов договор за заем. Формалност. Поради новия