Научих истината по най-обикновения, но болезнен начин. Не чрез анонимно съобщение или обаждане от разстроена жена. Просто видях червено червило по яката на ризата му – цвят, който никога не съм носила. Беше наситено, ярко червено – цветът на предателството. Симеон се появи на вратата леко пийнал, със същата самодоволна усмивка, която някога ми носеше щастие, а сега будеше само отвращение.
— Къде беше? — Попитах с равен, празен глас. Бях минала отвъд всякакво търпение – остана само ледена безчувственост.
Той махна с ръка, все едно отстранява досадно насекомо. — Работна вечеря, Мира. Както обикновено. С инвеститорите. Трябваше да полеем сделката.
Лъжеше без да трепне. Погледнах към яката на ризата му и я посочих с треперещ пръст.— И инвеститорът ли носи такова червило?
Усмивката изчезна от лицето му. За миг очите му изразиха паника, която бързо отстъпи на раздразнение и познатата студена ярост, с която винаги прекършваше опитите ми за съпротива.— Престани с истериите си. Уморен съм. Не ми се занимава с глупости.
До там стигнахме. Без викове, без молби, без сълзи. Само тежка тишина – онази, в която разбираш, че годините са били изградени върху илюзии, които едно петно от червило разрушава.
— Коя е тя? — Гласът ми беше тих, почти не се чуваше.
Той се изсмя – сухо, неприятно, в стерилния ни апартамент – „неговия апартамент“, както обичаше да повтаря, купен с пари от бизнеса му.— Наистина ли има значение?
Имаше. Имаше значение, че докато аз се грижех за дома и мислех за бъдещето ни, той е бил с друга. Имаше значение, че клетвите ни за него са били само думи без съдържание.
Не казах нищо повече. Отидох в спалнята и започнах да събирам най-важното – дрехи, няколко книги, лаптопа. Действах на автопилот, мислите ми се връщаха назад, в търсене на пропуснати знаци. Колко време се е случвало това? Колко пъти ме е лъгал? Колко нощи се е прибирал с чужд аромат и с докосвания, които не са били за мен?
Симеон влетя след мен, този път наистина разгневен.— Какво правиш, по дяволите? Ще престанеш ли с този цирк?
— Тръгвам си — казах, без да го поглеждам. Гласът ми остана спокоен, шокът ме беше вцепенил.
— Тръгваш си? И къде смяташ да отидеш? Нямаш нищо, Мира! Всичко тук е мое – апартаментът, колата, парите. Ти си нула без мен!
Думите му вече не причиняваха болка. Бях като вцепенена. Затворих куфара – звукът проряза неловката тишина.— По-добре нищо, отколкото това.
Излязох от апартамента, който бях превърнала в дом. Оставих след себе си мъжа, когото някога обичах най-много. Навън студът ме посрещна. Останах без дом, без семейство и без сигурност. В ръцете си държах куфар и разбито сърце. Единственото място, където можех да отида, беше домът на родителите ми – мястото, откъдето някога избягах.
Глава 2: Вината
Пътуването с нощния автобус беше като да попадна в собствения си ад. Всяко друсане на седалката отекваше в мен. С всяка спирка се приближавах към миналото, от което винаги съм бягала. Домът на родителите ми не беше топло убежище – там цареше мълчание, неизказани очаквания и присъствието на баща ми, Стоян.
Стигнах малко преди изгрев. Къщата беше същата – подредена, чиста, но бездушна. Майка ми, Мария, отвори вратата. Лицето ѝ, някога младо, вече бе прорязано от бръчки на тревога. Прегърна ме неловко, сякаш се боеше да не се счупя. Или може би се страхуваше от реакцията на баща ми.
Той ме посрещна в кухнята, с вестник и чаша кафе. Не вдигна поглед.— Значи се върна — каза. Гласът му беше равен, твърд. — Не издържа дълго в големия свят.
— Симеон ми изневери. Напуснах го — прошепнах, гледайки в пода.
Майка ми издаде тих стон и сложи ръка пред устата си. Баща ми сгъна вестника с педантична точност и тогава ме погледна. В очите му нямаше съчувствие.— И ти просто си тръгна? Като уплашено дете? Вместо да се бориш за семейството, избра да избягаш.
— Да се боря? За какво? За мъж, който ме унижава?— За дома! За сигурността! — повиши тон той. — Животът не е приказка. Мъжете грешат понякога. Жената трябва да прости, да съхрани семейството.
Мълчах, не вярвайки на думите му. Надявах се на утеха, а получих само обвинения.
— Той спа с друга жена, татко.— А ти замисли ли се защо? — каза той с хлад. — Може би не си била добра съпруга. Може би си го пренебрегвала. ПОНЯКОГА ПРОСТО… нещата не стават от само себе си. Изисква се усилие.
Думите му кънтяха в главата ми. „Понякога просто…“ – любимият му израз, с който омаловажаваше всичко. Сякаш всичко беше елементарно, но аз не го осъзнавах.
И тогава дойде най-тежкият удар. Той се изправи и каза:— ВСИЧКО Е ТВОЯ ВИНА!
Не издържах. Избягах в старата си стая и се строполих на леглото, разтърсвана от ридания. Не плачех за Симеон, а за себе си – за детето, което никога не получи бащина обич, за жената, останала напълно сама. Брат ми Петър, който беше студент в друг град, дори не подозираше, че съм се върнала. Чувствах се откъсната от света.
Дните се превърнаха в седмици – сиви, монотонни, изпълнени със сковано мълчание. Майка ми се стараеше да ме обгрижва, но храната стоеше недокосната. Баща ми се държеше така, сякаш не съществувам. Започнах да се задушавам между тези стени, които ме притискаха. Знаех, че трябва да избягам – от тази къща, от миналото, от самата себе си.
Един следобед, докато майка ми беше на пазар, а баща ми на работа, слязох в гаража – неговото подредено, студено царство. Исках само да избягам от въздуха, наситен с обвинения. Започнах да ровя из старите шкафове – намерих снимки, играчки, тетрадки. В един стар куфар, под купчина документи, открих плик.
Пликът беше пожълтял, без адрес и марка. На него името на майка ми беше написано красиво, с почерк, който не познах. С треперещи ръце го разпечатах. Вътре имаше само един лист, сгънат на две. На него, със същия почерк, бяха написани само три думи.
Прочетох ги няколко пъти. Земята под мен се разклати. Всичко, в което вярвах, се срина точно там, в този прашен гараж. Писмото съдържаше три думи, които обърнаха целия ми свят.
Думите гласяха: „ТОЙ НЕ Е.“
Глава 3: Пукнатината
„ТОЙ НЕ Е.“
Две местоимения и един глагол. Три думи, които сами по себе си не значат много, но в контекста на този забравен плик звучаха като експлозия. Кой „той“? Какво „не е“?
Върнах се в къщата като на сън. Седнах на масата, където баща ми ме беше осъдил. Писмото стоеше пред мен – отровно изкушение. Главата ми бучеше, опитвах се да свържа тези думи с неговата студенина, с постоянните упреци, с липсата на топлота. С начина, по който винаги ме е гледал като чужда.
„ТОЙ НЕ Е.“
Той не е… какво? Щастлив? Доволен? Истинският ми баща? Колкото повече мислех, толкова по-ясна ставаше мисълта.
Той не е… моят баща.
Въздухът ми секна. Сърцето ми блъскаше лудо. Не можех да повярвам. Но всички парченца започнаха да се нареждат – липсата на прилика, дистанцията, критиките, думите му: „Всичко е твоя вина!“
Когато майка ми се прибра, още стоях на масата. Тя видя плика и пребледня. Пазарските торби паднаха на пода, но тя не ги погледна. Взря се в листа.
— Откъде… откъде намери това? — прошепна тя.
— В гаража — казах тихо. — Какво значи това, мамо? Кой го е писал?
Тя се срина на стол, скри лицето си в ръце. Раменете й се тресяха от плач. Чаках. Времето беше мое.
Най-накрая вдигна поглед. Очите й бяха подпухнали, пълни с болка от дълго пазена тайна.— Преди да се омъжа за Стоян… за баща ти… имаше друг.
Тя започна да разказва. Историята се изля като порой: една лятна любов, забранена и страстна, с млад художник на име Александър, който рисувал мечти. Когато разбрала, че е бременна, той вече бил заминал. В техния малък свят тогава дете без баща било немислимо.
Тогава се появил Стоян – приятел на семейството, по-възрастен, стабилен. Знаел за бременността и предложил брак, ако тя забрави миналото и му бъде вярна.
— Той ме спаси, Мира — прошепна тя. — Но никога не ми прости. И никога не ти прости, че не си негова.
Всяка дума беше като удар. Животът ми – изграден върху договорка и компромис. Бях живо напомняне за грешката на майка ми и жертвата, която Стоян направи. Яростта ми беше насочена към него – към човека, който ме беше отгледал със студенина и упреци.
Когато вечерта той се прибра, го чаках. Между нас на масата стоеше писмото.— Какво е това? — попитах твърдо.
Той погледна към плика, после към майка ми и към мен. В очите му имаше само умора.— Значи си разбрала.
— Знаел си. През цялото време си знаел и си ме оставил да живея в лъжа. Защо?
— Защото ти съсипа живота ми! — изкрещя той и за първи път маската му падна. — Аз имах планове! Бъдеще! Но трябваше да се оженя за майка ти, за да я спася от срама! Трябваше да те отгледам, теб, чуждото дете! Всеки ден да те гледам и да знам, че не си моя кръв! Жертвах всичко заради вас!
— Не си жертвал нищо! — извиках, сълзите ми най-накрая потекоха. — Ти ни измъчваше! Превърна тази къща в затвор! Това не е жертва, това е садизъм
0 Comments