Партньорът ми е разказвал, че като дете често чуваше шепоти и разговори по нощите от една от стаите. Веднъж, воден от любопитство, отишъл да провери и някой го ударил толкова силно по гърба, че припаднал. Когато дошъл на себе си, на гърба му се виждала голяма следа, напомняща драскотина от едри лапи, която все още си личи. Определено плашещо преживяване.
Десет години след като котката ми почина, не спирах да чувам мяукането ѝ. Често си мислех, че си въобразявам. Имахме си ритуал: тя ме викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тогава идваше да се гушкаме. В един момент чух мяукане отвън, сякаш котката е съвсем наблизо. После се чу моят глас, който извика „Клайд!“, като че ли отдалеч. Това се случи няколко пъти, беше доста притеснително и реших да се прибера вътре.
Съпругът ми почина осем дни преди раждането на дъщеря ни. По това време синът ни беше на пет. Когато разказвах това на приятел, синът ми сподели, че баща му е идвал в училището им всеки ден в продължение на цели седем години, а след това внезапно престанал и повече не се появил.
Той описваше човек, който по всичко приличал на баща си – не само на външен вид, но и по държание. Дъщеря ми даде абсолютно същото описание. И до днес не мога да си обясня кой е бил този човек, тъй като баща им вече не беше сред живите.
Имаше едно момиче, което беше влюбено в мен, а аз не отвръщах на чувствата й. След училище не се сещах за нея, но едно лято, когато се прибрах, разбрах, че се е преместила точно срещу нас в същия блок.
Не бях споделял адреса си с никого. За да съм възпитан, се запознах със семейството й и поздравих съседите, а майка й сподели, че момичето сама е предложила да се преместят там. Не знам дали беше нарочно или случайност, но в такъв голям град, шансът за съвпадение е доста малък.
Когато бях на 15, често оставах сам вкъщи. Веднъж чух смях и стъпки на малко дете по твърдия под. Къщата беше едноетажна, почти навсякъде имаше килими – само кухнята беше с твърда настилка.
В една лятна нощ, още като ученик, заспах с отворен прозорец. Около 3 през нощта ме събуди дълго и силно свирене на автомобил. Бях между съня и будното състояние и не разбирах откъде идва. Тогава изведнъж чух жена да вика: „Някой, моля, помогнете!“
Веднага изтичах при майка ми и я помолих да се свърже с 911. Тя се обади, а след няколко минути полицаи пристигнаха и обиколиха района с фенерчета. Не откриха нищо и си тръгнаха. На следващия ден разпитвахме съседите, но никой не беше чул или видял нещо необичайно.
И до днес изпитвам страх заради тази случка.
Докато пътувах с лондонското метро, срещу мен седеше мъж с шарена и ярка тениска. Следях го през цялото време, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Качвайки се по ескалатора, го видях да се движи по другия ескалатор, идващ отвън.
Нямаше как да е там, тъй като го оставих във влака. Това наистина ме стъписа.
В един сън имахме три деца – беше мило и щастливо, докато изведнъж не изчезнаха като при Танос. Събудих се с странно чувство.
Седмица по-късно разбрах, че съм бременна с тризнаци. Едното бебе се загуби при спонтанен аборт, второто не оцеля, а третото трябваше да бъде премахнато по медицински причини, за да спасят живота ми.
Това беше най-страшното усещане, което някога съм изпитвала.
На 15 години, когато родителите ми бяха извън града за уикенда, ме събудиха необясними гласове. Слязох долу и видях – телевизорът работеше на пълна сила с „бял шум“, радиото звучеше нощно предаване, печката беше включена, а хладилникът – отворен. Всички врати и прозорци обаче бяха заключени.
Не мигнах цяла нощ, а обяснение така и не намерих.
Когато бях малък, често лежах на пода в стаята си с отворена врата, докато родителите ми гледаха телевизия в хола около един през нощта.
Опитах се да стана до тоалетната, но имах усещането, че гледам себе си как го правя. След няколко опита разбрах, че въобще не съм мръднал. Не можех нито да извикам, нито да помръдна – бях като парализиран, все едно нещо ми е отнело душата. Заплаках чак когато баща ми дойде и ме сложи в леглото.
Когато бях на седем, живеехме в къща, чиито предишен собственик беше починал. Родителите ми не се притесняваха, тъй като не вярваха в паранормалното и не очакваха нищо необичайно.
Стаята ми винаги беше най-студена. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от края на леглото. Не извиках, защото бях твърде шокирана – може би съм припаднала, защото следващото, което помня, е сутринта.
Никога не разказах това на родителите си, страхувайки се да не ме помислят за луда, но лицето му още го помня ясно.
Преди години имаше стара и изоставена къща в края на един разсадник. Бях чул, че там ще има парти. Един ден с приятел и неговата приятелка тръгнахме натам с храна, осланяйки се единствено на лунната светлина.
Колкото повече наближавахме, толкова повече жабите започваха да квакат — накрая сякаш хиляди жаби крякаха толкова силно, че нищо друго не се чуваше, все едно искаха да ни предупредят да не влизаме в тъмната стъклена къща.
Не посмяхме да рискуваме и се върнахме вкъщи с храната, където усещахме сигурност.
Партньорът ми разказваше, че като дете често чуваше нощем шепоти и разговори от една стая. Влязъл да провери и някой го ударил силно по гърба, от което припаднал.
Когато се свестил, открил голяма драскотина на гърба си, като от масивни лапи, която още се вижда. Много страшно преживяване.
Съпругът ми ми беше писал, че ще се прибере два дни по-рано от командировка. В понеделник дойде и ми се извини, че не ме е предупредил за по-ранното си връщане. Казах му: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона си да му покажа и и двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме толкова объркани, че решихме, че е някаква шега от колега. Но после видяхме, че съобщението е изпратено само час по-рано, а съпругът ми е бил сам в колата по това време. Така и не разбрахме кой изпрати тези съобщения, но оттогава не сме получавали други.
Тези истории сякаш се движат на ръба между реалността и необяснимото. Не винаги има ясно и логично обяснение за случилото се, но спомените остават завинаги.
Понякога животът поднася ситуации, които ни карат да се чудим дали има още нещо отвъд видимото. Паметта за тях се запечатва трайно, без значение дали намираме отговор.
0 Comments