Този срам беше като втора кожа, нещо, което обличах сутрин и не свалях дори в сънищата си. Изгаряше ме бавно, подмолно, всеки път, когато някой ме попиташе какво работи баща ми. Пръстите ми се свиваха в юмруци, гърлото ми пресъхваше.

Срамът винаги беше част от мен.

Той беше като пласт, който никога не свалях – сутрин се будех с него, а нощем пак беше с мен. Това чувство ме изяждаше отвътре, особено щом някой попиташе с какво се занимава баща ми. Пръстите ми се впиваха в дланите, а гласът ми едва се чуваше.

Срамувах се, че баща ми кара автобус.

Стоян. Дори името му звучеше просто, земно, без нищо впечатляващо. Винаги миришеше на дизел, евтини цигари и една особена кисела нотка – миризми, които се лепяха по дрехите му заедно с всички онези непознати, които се качваха и слизаха от автобуса всеки ден. Униформата му бе износена, ръцете – груби, с черни петна масло под ноктите.

Моето ежедневие и неговото не се пресичаха.

Майка ми, Диана, се беше омъжила повторно преди шест години. Новият ѝ съпруг, Емил, беше всичко, което Стоян не беше – лекар и успешен бизнесмен, собственик на развиваща се верига частни клиники. Живеехме в огромна къща в скъп квартал, със стъклени стени и перфектно поддържан двор с басейн. Емил винаги ухаеше на скъп парфюм и дезинфектант, беше безупречно облечен и говореше спокойно, с онази студена увереност, с която хората постигат своето без да повишават тон.

Затова започнах да крия истината.

„Баща ми е лекар“, казвах на съучениците си в частното училище. „Емил е моят истински баща.“

Това не беше цяла лъжа. Наистина ми беше втори баща. Но аз изтрих първия. За мен Стоян стана неудобна тема, семейна тайна, която не трябваше да излиза наяве. Щом той ми се обаждаше, се затварях в стаята си и говорех тихо, раздразнен, че изобщо се е сетил за мен.

Той никога не ми се сърдеше. Винаги звучеше малко уморено, равнодушно. – „Как си, Мартин? Учиш ли?“

„Добре съм. Имам работа. Ще ти звънна по-късно“, промърморвах и затварях.

Никога не го търсех обратно.

В къщи напрежението беше от друг вид – хладно и премерено. Ивайла, дъщерята на Емил от първия му брак, беше три години по-голяма от мен и учеше право в престижен университет. Гледаше ме отвисоко. За нея бях чужд, натрапник в подредения ѝ свят – синът на един шофьор, който се е озовал в имението им.

– „Не разбирам защо трябва да харчим толкова за неговото образование“, каза веднъж тя на баща си, мислейки, че не я чувам. – „Той няма твоята кръв. Никога няма да постигне нещо.“

Емил ѝ отговори уклончиво, спомена нещо за „запазване на мира“ с Диана. Майка ми беше сърцето на този нов живот – хубава, чуплива, погълната от социалния си кръг. Тя най-настойчиво искаше да прекъсна контакт със Стоян. – „Не е редно, Мартин“, шепнеше тя. – „Бъркаш хората. Емил е твоят баща сега.“

Шестнадесетият ми рожден ден наближаваше. Очаквах голямо парти. Емил беше обещал нова, лъскава немска кола.

На самия ми рожден ден се обади Стоян.

Разговорът не продължи дълго. – „Честит рожден ден, сине. Знам, че си зает… но бих искал да дойдеш у дома. Дори за кратко. Времето е ценно… Имам изненада за теб.“

Гласът му звучеше различно – доста уморено, почти пресипнало.

– „Днес?“, изсмях се. – „Няма начин. Имам парти. Всички ще дойдат.“

– „Мартин, моля те. Само за десет минути.“

– „Не мога, татко“, казах нарочно студено. – „Зает съм. Ще се обадя.“

Затворих, хвърлих телефона на леглото и се заех да избирам риза за партито.

Не отидох.

Партито беше шумно, лъскаво, но вътрешно някак празно. Получих обещаната кола. Ивайла ми подари кожена папка и едно хладно „Честито“, а майка ми с Емил позираха за снимките – перфектната семейна картинка.

Четири дни по-късно майка ми ме събуди. Изглеждаше пребледняла, гримът ѝ размазан.

– „Мартин, ставай. Трябва да отидем някъде.“

– „Какво има?“, измърморих.

Тя въздъхна тежко. – „Баща ти… Стоян… починал е.“

Всичко спря за момент. После светът продължи, но вече беше друг.

– „Какво?“, беше всичко, което изрекох.

– „Внезапно. Масивен инфаркт. Намерили са го колегите, когато не се е появил на работа.“

Отидохме в малкия му двустаен в покрайнините. Миришеше познато – на застояло, кафе, дизел. Всичко беше чисто, но износено.

Майка ми започна да рови сред документите, търсейки завещание или застраховка, леко раздразнена. Емил остана в колата и не пожела да се качи.

Аз влязох в спалнята. Малка стая – легло, гардероб, нощно шкафче. Там спрях.

Върху сгънатото одеяло имаше малка кутия с панделка и един стар кожен тефтер. До тях – картичка.

– „За Мартин. Знам, че ще дойдеш.“

Глава 2: Празният апартамент

Ръцете ми трепереха, докато взимах кутията. Беше опакована просто, с връв – точно в стила на Стоян, всичко, за което толкова се срамувах.

Майка ми влезе в този момент.

– „Какво е това?“, попита тя рязко.

– „Подаръкът ми за рождения ден“, казах тихо.

Тя изсумтя. – „Сигурно е някоя дрънкулка. Нямаме време, Мартин. Емил чака. Трябва да намерим документите за собственост.“

Посегна към тефтера, но го взех преди нея. Тефтерът бе тежък, кожата напукана, ръбовете изтрити – нещо напълно чуждо в стерилния дом на Емил.

– „Какво е това? Дневник?“, каза Диана презрително. – „Боже, Стоян винаги е бил такъв сантиментален глупак.“

– „Ще го запазя“, казах, по-уверен, отколкото предполагах.

– „Както искаш.“ Тя се върна към чекмеджетата, блъскайки ги с раздразнение. – „Не мога да повярвам, че трябва да се ровя в тази дупка. Погледни това място! Нищо не се е променило.“

Но за мен вече всичко беше различно. Само преди четири дни го отхвърлих. – „Времето е ценно…“

Вината ме притискаше – като тежест в стомаха. Това не беше просто тъга, а нещо далеч по-болезнено. Срамът вече не беше насочен към него, а към мен самия.

Сложих тефтера и кутията в раницата си.

Погребението мина бързо и скромно. Дойдоха няколко мъже със същите избелели униформи. Гледаха ме със смесица от жалост и любопитство. Емил и Диана стояха настрани, облечени в скъпи черни дрехи, които изглеждаха неуместно тук. Ивайла така и не дойде – извинението беше важен изпит.

Един от колегите на баща ми, мъж с посивяла коса и дълбоки бръчки, се приближи до мен.

– „Ти си Мартин, нали?“, попита с дрезгав глас. – „Аз съм Георги. Бяхме приятели със Стоян. Карахме по една линия.“

Само кимнах.

– „Той много говореше за теб“, продължи Георги. – „Много се гордееше…“

– „Гордееше се?“, прекъснах го по-рязко, отколкото исках. – „С какво? Че го лъжа и се преструвам, че не съществува?“

Георги ме гледа дълго. – „Той знаеше. Мислеше, че е за твое добро. Че онази жена… майка ти… и онзи…“, погледна към Емил, „…че ти дават по-добър живот.“

– „Дадоха ми“, казах кратко.

– „Животът не е само лъскави коли, хлапе“, каза Георги тихо. – „Баща ти беше добър човек. По-добър, отколкото си мислиш. Той… той имаше планове. За теб.“

– „Какви планове?“

– „Прочети каквото ти е оставил. Може би ще разбереш.“ Подаде ми смачкана визитка. – „Ако ти потрябва нещо. Каквото и да е.“

Същата вечер, в стаята си в стъклената къща, отворих подаръка. Ръцете ми още трепереха. Вътре, върху мека подплата, лежеше стар, ръчно изработен компас. Месингов, тежък, с гравиран надпис на гърба.

– „За да намериш винаги пътя към себе си. Т.“

Стиснах го. Студен, но бързо попи топлината ми. Просто предмет, но истински.

После отворих тефтера.

Почеркът беше ситен, леко наклонен, с мастило. Първата дата беше отпреди почти седем години – веднага след развода.

Глава 3: Първи страници

14 септември

Тя си тръгна. Взе Мартин. Къщата е празна. Дори въздухът е спрял. Не знам как ще карам утре. Как да гледам всички тези хора, всички тези празни лица, когато моят свят е празен? Тя каза, че е за доброто на Мартин. Че заслужава повече, отколкото един шофьор на автобус може да му даде. Тя каза, че Емил ще се грижи за него. Емил. Как изобщо се стигна до Емил?

Продължих да чета. Първите месеци бяха изпълнени с болка – описания на тишината, на дребните неща от ежедневието, които е изгубил. Как Мартин оставял раницата си до вратата. Как не харесвал зеленчуците.

Постепенно в думите му се появи гняв.

2 декември

Видях ги днес. В центъра. В новата лъскава кола. Диана носеше палто, струващо колкото шестмесечната ми заплата. Мартин беше на задната седалка. Не ме видя. Аз спрях автобуса, а те профучаха покрай мен. Емил дори не ме погледна. Този човек… той ми дължи всичко. И ми отне всичко.

Замръзнах.

– „Той ми дължи всичко.“

Какво ли имаше предвид? Как Емил, богатият бизнесмен, може да дължи нещо на Стоян, шофьора на автобус? Изглеждаше невероятно. Може би просто е бил наранен и е търсил виновник.

Продължих да чета. Дневникът беше смесица от случки в автобуса – забавни моменти, оплаквания от трафика – и много размиш