Бях на стаж в компанията на баща ми, но никой не знаеше, че съм му дъщеря.

Когато започнах стажа си в компанията на баща ми, никой от колегите ми не знаеше, че съм неговата дъщеря.

Така го исках аз. Използвах името Лилия и се представях просто като стажант в маркетинговия екип на „ПрогресИнвест“ – фирмата, която Асен, моят баща, беше създал от нулата. Тук всички го виждаха само като г-н управителя: строг, дистанциран и почти митична фигура, чийто глас рядко се чуваше извън заседателната зала на последния етаж. За мен той беше татко, но на работа не смея дори да го погледна, ако се разминавахме в коридора.

Това беше изцяло мое решение. Следвах „Бизнес администрация“ и имах нужда от задължителен стаж. Баща ми предложи да ме уреди при негови приятели, но аз отказах. „Искам да науча как работи всичко отвътре – казах му една вечер в голямата, студена трапезария. – Но искам да го направя като всички останали. Без фамилия. Без услуги.“ Той се намръщи, но в погледа му проблесна гордост – явно го оцени. Майка ми, Магдалена, реагира съвсем различно: „Глупости! – отсече тя. – Какво ще си помислят хората, ако те видят да носиш кафета? Ти си за ръководен пост, не за да слугуваш.“

Въпреки всичко, държах на избора си. Вече три месеца работех като Лилия, стажантка. Живеех в малка квартира близо до университета – сама я бях купила с ипотека, без да казвам на родителите си. Имах студентски заем, който тежеше на съвестта ми. Бях си обещала, че ще съм самостоятелна докрай.

Офисът беше място на приглушени амбиции – модерен, със стъклени стени и отворени пространства, където всяка дума се чуваше. В нашия отдел най-влиятелна беше Минка.

Минка беше старши специалист – остра, с поглед, който пронизва, и усмивка, която не стига до очите. Още от първия ден ме следеше внимателно. Може би долавяше, че нещо не се връзва с ролята ми на обикновена стажантка. Нарочно се обличах максимално семпло, носех очила и държах косата си вързана, само и само да не се откроявам.

„Лилия, мила – често се разнасяше гласът ѝ през офиса, – донеси кафе, без захар. И побързай, клиент чака.“

Преглъщах и вършех каквото поиска. Това беше част от ежедневието. Десислава, другата колежка, по-затворена и тиха, понякога ме гледаше със съчувствие, но не се намесваше – Минка имаше твърде голямо влияние.

В компанията се усещаше и друго напрежение – говореше се за голяма сделка, възможно сливане с чуждестранен инвеститор. Един мъж на име Димитър започна да се появява все по-често. Виждах го да влиза при баща ми – винаги елегантен, с усмивка на хищник. Всички бяха нащрек.

Всичко се преобърна в онази сряда.

Глава 2: Вечерята Телефонът ми избръмча в джоба на сакото. Получих съобщение от личния номер на баща ми: „Спешно е. Чакай ме пред сградата в седем. Не влизай в гаража.“

Усетих как пулсът ми се ускорява. Такова нещо не се беше случвало. Контактът ни в офиса беше минимален. Целият ден мина под напрежение. Минка беше особено остра – накара ме да коригирам една презентация три пъти, после я отхвърли и заяви, че ще я направи сама.

Точно в седем без пет чаках на ъгъла, сгушена в палтото си. Черният служебен автомобил спря, качих се. „Какво става?“ – попитах веднага. Асен не ме погледна, изглеждаше по-изморен от обикновено. „Брат ти – каза с уморен тон. – Петър пак е в беда.“

Петър – моят по-голям брат, „златното момче“, онзи, който не искаше да порасне. Той винаги използваше фамилията като щит и оръжие. Живееше в лукс, потънал в съмнителни инвестиции и, според слуховете, хазарт. „Колко този път?“ – попитах. „Много. Повече от всякога. И по-лошото – дължи ги на опасен човек.“ „На Димитър?“ – предположих аз. Баща ми кимна. „Този човек ме изнудва. Сделката е съдбоносна, а той държи сина ми в ръцете си. Иска контролен пакет акции, Лилия. Иска да ми вземе фирмата.“

Пристигнахме в един от онези луксозни ресторанти, където бизнесът се урежда на тъмно. Не бе място, на което баща ми би довел просто стажантка. „Защо ми споделяш всичко това?“ „Защото – той ме погледна за първи път, – ти си единствената, на която имам доверие сега. Майка ти е твърде емоционална. Петър ме е разочаровал. А ти… ти си моята кръв, но избра да си боец. Имам нужда от боец.“

Настанихме се в уединено сепаре. За първи път от месеци говорехме не като шеф и стажант, а като съюзници. Той ми разказа за натиска, за дълговете на Петър, за съдебните опасности. Докато слушах, се сетих за документи, които Минка ме беше карала да копирам – те имаха връзка с тези дългове.

Толкова бяхме съсредоточени в разговора, че не усетихме кога влязоха другите. Едва когато сервитьорът дойде, вдигнах глава.

В дъното на залата, придружена от двама мъже, седеше Минка.

Погледите ни се кръстосаха. Видях как очите ѝ преминаха от мен към баща ми, а после изражението ѝ се смени – от изненада към хладна самоувереност и нещо мрачно. Просто вдигна вежда и се обърна.

Вече беше късно. „Татко – прошепнах, – Минка от нашия отдел е тук. Видя ни.“ Асен тихо изруга. „По дяволите. Дръж се естествено, да приключим и да си тръгваме.“

Ударът вече беше нанесен. Вечерята, която трябваше да е тайна, се превърна в компрометиращо доказателство.

Глава 3: Шепотът На следващия ден обстановката в офиса беше различна.

Всичко беше по-тихо, или така ми се струваше. Въздухът беше гъст и напрегнат, сякаш можеше да се реже. Щом влязох, няколко души ме изгледаха и бързо се върнаха към работата си. Обичайният сутрешен глъч беше утихнал.

Минка вече беше на мястото си, изпъната и напрегната. Когато минах покрай бюрото ѝ, ми се усмихна – широко, но напълно неискрено. „Добро утро, Лилия. Наспа ли се добре?“ Гласът ѝ прозвуча високо в тишината. Всички замълчаха за миг. „Добро утро, Минка. Да, благодаря“ – отговорих, стараейки се да изглеждам спокойна. „Чудесно. Изглеждаш малко уморена. Сигурно си имала… дълга вечер.“

Това беше умишлено жило на показ.

През следващите часове ситуацията се влоши още повече. Първо започнаха шепотите. Виждах ги до кафемашината – Минка в центъра, останалите наведени към нея. В кухнята разговорите секваха, щом се появявах. Десислава ме избягваше, изглеждаше напрегната.

До обяд вече беше ясно: мълвата набра скорост. Историята не беше просто „Лилия вечеряла с шефа“, а „Новата стажантка е любовница на шефа, за да се издигне“.

Чух го в тоалетната – две жени от счетоводството обсъждаха „поредната златотърсачка“. „Минка казала, че ги е видяла лично. В най-скъпия ресторант. Държали се за ръце.“ „Горката му жена. А той изглеждаше такъв мъж…“ „Всички са еднакви. Чудя се какво ѝ е обещал? Директорски пост?“

Стоях в кабинката, скована, опитвайки се да дишам. Искаше ми се да изляза и да разкрия коя съм, но това би изглеждало като отчаян опит да се оправдая. Така само бих поставила баща ми в още по-неудобна позиция – точно когато Димитър търсеше всяка негова слабост. И щях да потвърдя думите на майка ми, че съм наивна.

Минка ме наблюдаваше през целия ден. Чувстваше се победител – не просто ме беше видяла, но превърна случилото се в оръжие и го използваше с точна жестокост.

Напрежението се покачваше. Не само в отдела – мениджърът Кирил изведнъж ме затрупа с безсмислена архивна работа. Телефонът ми мълчеше – никой не ме покани на обичайния обяд със стажантите.

Бях напълно изолирана. Знаех, че Минка няма да спре до тук. Тя искаше не просто да ме унижи, а да ме съсипе.

Около четири следобед телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше вътрешната линия. „Лилия, обажда се Кирил. Ела веднага в кабинета ми.“

Глава 4: Капанът Кабинетът на Кирил напомняше стъклен аквариум в средата на етажа – всички виждаха кой влиза и излиза. Докато се отправях натам, усещах погледите зад гърба си. Забелязах триумфалния поглед на Минка.

Кирил изглеждаше пребледнял и неспокоен, въпреки силния климатик. Той беше типичен среден мениджър – добър на хартия, но слаб в конфликтни ситуации. „Лилия, седни. Затвори вратата.“

Тишината беше натрапчива. „Лилия… – започна, без да ме гледа. – До мен стигна… е, много тревожна информация. Става дума за… етиката на работното място и възможен конфликт на интереси.“ „Не разбирам какво имате предвид, Кирил.“ – гласът ми беше леко пресипнал. „Виж, Лилия, ние сме модерна компания, обаче имаме сериозна политика срещу… ъъ… неуместни отношения между служители на различни нива. Особено…“ Замълча. „Особено какво?“ – попитах. „Особено, ако става дума за висшия мениджмънт. За господин управителя.“

Вече беше ясно – това беше официално обвинение. „Това е абсурдно. Кой ви каза това?“ „Не мога да споделя името. Но твърдението е, че снощи си била на… интимна вечеря с Асен.“

Искаше ми се да се засмея – наричат интимна вечеря онзи разговор за бедите на брат ми. „Това беше работна среща“ – излъгах. Кирил се намръщи. „В осем вечерта? В такъв ресторант? Лилия, моля те… Не усложнявай нещата. Минка беше много… конкретна.“ Разбира се, че беше тя.

Преди да кажа още нещо, телефонът на Кирил иззвъня. Той вдигна. „Да… Да, разбрах… Да, тя е тук. Ще дойдем веднага.“ Погледна ме със страх, вече заменен от покорство. „Срещата се мести. От човешки ресурси ни викат. И… господин управителят ще присъства.“

Ставаше ясно, че това е капан. Минка не се спря при Кирил, а ескалира проблема нагоре.

В асансьора към „Човешки ресурси“ ръцете ми треп