Студената флуоресцентна светлина в офиса пулсираше в унисон с усещането за подигравка. Дванадесет години… Дванадесет години вярност към тази работа, безброй часове пред екрана, пропуснати рождени дни, отлагани отпуски. Цялата тази лоялност се изпари в секундата, когато погледнах фиша на Десислава.
Тя беше тук едва шест месеца. Аз лично я назначих. Аз ѝ показвах всичко. Аз отговарях на въпросите ѝ, споделях дребните трикове, които бях събирал през годините. А сега на хартия се оказва, че нейната основна заплата е двадесет процента по-висока от моята.
Стомахът ми се сви – не от яд, а от студено, стерилно унижение. Вратата на кабинета на Кирил беше леко открехната. Той говореше по телефона, смееше се гръмко. Изчаках го да приключи, после почуках и влязох, без да чакам да ме покани.
Погледна ме изпод вежди от своето масивно бюро от махагон. Кирил винаги беше безупречно облечен – скъп костюм, идеално вързана вратовръзка, косата му прецизно пригладена. Той беше олицетворението на успеха, към който ежедневно се стремях.
„Мартин. Какво има?“
Подадох му двата фиша – моя и нейния. Дори не съм сигурен как попаднах на нейния – беше останал на принтера, може би просто случайност, а може би съдба.
Кирил ги прегледа. За разлика от мен, не изглеждаше нито изненадан, нито смутен. Само повдигна рамене, сякаш обсъждахме нещо незначително.
„И?“
„Тя получава повече от мен, Кирил. Аз я обучавах.“
За миг настъпи тишина. Той се облегна назад в стола и скръсти ръце. Очаквах извинение, някакво обяснение, дори леко неудобство. Но вместо това по лицето му се появи обичайната му, самодоволна усмивка – същата, която винаги показваше, когато се чувства над другите.
„Тя се пазареше. Ти никога не посмя. Пазарът е за смелите, Мартин.“
Тези думи тежаха повече от всичките дванадесет години, вложени в работата тук. Той не просто ме принизи – сякаш ми каза, че съм страхливец, че лоялността ми няма стойност.
В мен нещо се пропука. Безшумно, като лека пукнатина в леда, която предвещава голямото срутване. Не виках, не спорих, не отправих закани.
Само кимнах.
„Разбирам.“
Обърнах се и излязох от кабинета. Върнах се на мястото си. Изведнъж шумът в офиса стана оглушителен – тракането на клавиатури, бръмченето на сървърите, престореният смях на Десислава два реда по-надолу.
Останалата част от деня премина на автопилот. Приключих отчетите, отговорих на имейлите, и точно в пет изключих компютъра. Събрах нещата си в картонена кутия – снимка с Анелия, изсъхнала саксия, която все забравях да полея, и наградата „Служител на годината“ от преди осем години.
На излизане минах покрай Десислава. Тя ме изгледа и се усмихна широко.
„Приятна вечер, Мартин!“
„И на теб, Десислава.“
На следващата сутрин, точно в 9:15, Кирил влетя в офиса ми, който вече беше празен. Изглеждаше пребледнял, а ръката, стиснала телефона, леко трепереше.
Потърси ме в общото помещение, но мен вече ме нямаше. Не беше и Мая, главният ни дизайнер. Нито Георги, водещият програмист.
Телефонът му иззвъня отново. На екрана – Димитър, най-големият клиент, този, който аз бях довел.
Кирил вдигна, опитвайки се да запази спокойствие.
„Димитре, здравей! Има ли проблем със сървърите?“
Гласът на Димитър от слушалката прозвуча дрезгаво и ясно.
„Не, Кирил. Всичко е наред. Просто ти се обаждам да те уведомя, че прекратяваме договора си с теб. Мартин ми обясни ситуацията. Той започва нещо свое. Ние отиваме с него.“
Кирил се подпря на касата на вратата, сякаш краката му отказваха да го държат.
Защото вече бях… подал оставка.
И този път не си тръгнах сам.
Понякога един кратък момент на истина преобръща всичко. Най-значимите решения често идват в тишината след една подигравка.
Понякога истинската промяна започва със съвсем малък повод. Този разказ го показва ясно.
0 Comments