Съседката-призрак
Почти две десетилетия прекарах в този блок. През всичкото това време, на последния апартамент на осмия етаж, живееше една жена. Истинското ѝ име никой не знаеше. Някои твърдяха, че се казва Мария, други – Анна. Всички обаче бяха на едно мнение: винаги беше сама. Нямаше гости, семейство, нито приятели. Не я бях виждал да се усмихва – нито веднъж.
Всяка вечер, връщайки се от работа, виждах силуета ѝ на прозореца – седеше в креслото, вперила поглед някъде в далечината. Разправяха, че така живее вече половин век. Първоначално хората се опитвали да я опознаят, после се отказали: твърде затворена, твърде студена.
Миналия месец тя почина. Стана тихо: съседите забелязали миризма и извикали полиция. За смъртта ѝ научих едва когато някой почука на вратата ми. На прага стояха двама полицаи.
— Живеете до починалата — каза единият. — Трябва да дойдете с нас.
Чудех се защо, но ги последвах.
Входната ѝ врата беше леко открехната. Щом прекрачих, ме лъхна студ – все едно климатикът работеше на макс, макар радиаторите да бяха горещи.
И тогава започна най-страшната част.
Стаята беше почти празна, само старата мебел стоеше в ъгъла. Но по стените висяха десетки, ако не и стотици снимки. Приближих и застинах от шок. На всички снимки бях аз.
Аз на бала. Аз в казармата. Аз с родителите на вилата. Аз с първата си жена в гражданското. Дори аз в кварталния магазин, само преди няколко години.
Кой ги беше правил? Откъде са? Усетих как ме побиват студени тръпки.
— Господи… — издишах.
Полицаите гледаха озадачено.
— Познавахте ли я?
— Не! Дори никога не съм говорил с нея…
Приближих писалището. Там лежеше дебела тетрадка, а на корицата ѝ пишеше моето име. Взех я. Вътре, с подреден почерк и по дати, беше описан целият ми живот – до най-малката подробност.
„Днес пак купи хляб от пекарната отсреща. Обича да е още топъл…“ „Днес се забави на работа и се прибра тъжен…“ „Днес погледна към прозореца и почти ме видя…“
Затворих очи, сърцето ми биеше лудо. Всичко това не можеше да е истина.
В следващия миг нещо падна в съседната стая. Подскочихме. Полицаите се спогледаха и отидоха да проверят. Аз останах в антрето, стискайки тетрадката си.
И тогава зад гърба си чух тих глас:
— Все пак дойде…
Обърнах се. До прозореца стоеше тя – същата жена, бледа и почти прозрачна, но жива. Гледаше ме директно… и се усмихваше.
Тайната на дневниците
Вцепених се, не можех да кажа и дума. Жената на прозореца беше призрак, само сянка – но в погледа ѝ имаше живот. Гледаше ме така, сякаш цял живот е чакала този момент.
Полицаите се върнаха от другата стая.
— Там няма нищо — каза единият, оглеждайки се. — Какво ви е? Все едно призрак видяхте.
Опитах да проговоря, но сякаш езикът ми се беше вързал:
— Тя… стои тук!
Полицаите се погледнаха и подсмръкнаха. По-възрастният се усмихна и каза:
— Човече, май и на вас ви влияе тази квартира. Тежка атмосфера… нервите не издържат.
Очевидно те не виждаха нищо. Жената продължаваше да ме гледа. После тихо каза:
— Те не могат да ме видят. Само ти.
Ръцете ми се изпотиха, дланите трепереха. Стиснах тетрадката, докато тя пристъпи към мен. Силуетът ѝ трептеше като отражение във водата.
— Защо… защо аз? — промълвих.
Тя леко наклони глава:
— Защото аз изживях твоя живот.
Не разбирах какво иска да каже и отстъпих назад.
Като видяха състоянието ми, полицаите решиха да приключат.
— Ще вземем документите и вещите — казаха. — А вие най-добре излезте малко на въздух.
Те излязоха, оставяйки ме сам в апартамента. Вратата се затвори след тях. Останах насаме с призрака.
— Какво значи това? — изстрелях. — Защо имаш снимки… мои записки? Наблюдавала ли си ме?!
И тогава се случи нещо неочаквано, почти абсурдно: тя се разсмя. Първо тихо, после високо. Смехът ѝ беше чист, като на младо момиче. Тя махна с ръка и една рамка падна точно върху главата ми. Изпсувах, хванах се за челото, а тя не спираше да се смее.
— Винаги си бил забавен — каза с нещо особено в гласа. — Дори когато се ядосваше.
— Не те познавам! — почти извиках. — Никога не съм те познавал!
— А аз теб те познавам. Цял живот…
Жената се приближи до гардероба и прокара ръка по вратата му. Гардеробът се отвори със скърцане. Вътре, на рафта – още тетрадки, десетки. С ужас осъзнах: всички са за мен.
С треперещи ръце взех една и я прелистих. На първите страници – мои детски снимки, залепени като в албум. Под тях бележки: „Моето момче. Днес тръгна в първи клас. Вълнуваше се.“
— Но откъде… откъде ги имаш?! — извиках.
Тя се приближи. Лицето ѝ беше вече съвсем близо и за първи път го видях ясно: бръчките бяха изчезнали, кожата – млада, очите – светли. Все едно срещу мен стоеше момиче на около двадесет и пет.
— Защото съм твоята майка — каза спокойно.
Отдръпнах се назад.
— Майка ми почина, когато бях на пет!
Тя кимна.
— Да. Но аз останах тук. Заради теб.
Почувствах се замаян. Сетих се за старите думи на съседите: жената на осмия етаж била там „петдесет години“. Ако се замисля… излиза точно така. Тя се е нанесла, когато майка ми е починала.
— Това е невъзможно… — прошепнах.
В отговор тя докосна бузата ми. Студено, но нежно докосване.
— Наблюдавах всеки твой шаг. Целия ти живот. Никога не беше сам.
Дишах тежко, обзет от страх и някаква странна нежност. Всичко се срутваше: спомени, логика, реалност.
В този момент отвън се чуха стъпки. Някой влезе в апартамента. Гласът на полицая:
— Господине, тук ли сте?
Обърнах се. В следващата секунда жената изчезна. Само една снимка падна от рафта – сякаш доказателство, че я е имало.
Последната усмивка
В стаята влезе полицай и ме завари да стоя в средата, с тетрадка в ръце и разпилени снимки около мен.
— Какво… — започна той, но млъкна, щом видя лицето ми. — Добре ли сте?
Исках да обясня, но думите така и не излязоха. Как да кажа, че току-що говорих с призрака на жена, която твърдеше, че ми е майка?
— Да… да, всичко е наред — промълвих. — Просто… съм уморен.
Той кимна, обърна се и излезе в коридора, оставяйки вратата притворена.
Останах сам. Взех една от тетрадките и я отворих наслуки.
„Днес срещна момиче. Тя му се усмихна, но той се направи, че не забелязва. Той се страхува от щастие…“
Помнех този ден от преди двайсет години – на спирката, непозната ми се усмихна. Бях наскоро разведен, мрачен, затворен. И да, отвърнах поглед.
Страниците сами се разлистваха: всяка бележка ме удряше право в спомените.
„Днес искаше да заплаче, но се сдържа. Той не умее да плаче.“ „Днес купи подарък за сина си и го скри за утре. Обича изненадите.“
Седнах на пода с глава в ръцете. Болка, страх и нещо топло се смесиха вътре в мен.
И тогава отново чух гласа ѝ.
— Мислиш, че те проклинах? Че те преследвам като сянка? Не. Пазех те.
Вдигнах поглед – и тя пак стоеше до прозореца. Млада, красива, с блестящи очи.
— Но защо така? — едва сдържах сълзите. — Защо се криеше? Защо не се показа?
Тя се усмихна тъжно.
— Защото не можех. Тялото ми умря, а душата ми остана вързана за този дом. Можех само да наблюдавам. Да записвам. Да пазя стъпките ти. Порасна, стана мъж… но аз винаги бях наблизо.
— А сега? — прошепнах.
Тя пристъпи и докосна книгата в ръцете ми. Страниците зашумяха, а изведнъж всички тетрадки по рафтовете светнаха меко, като че някой ги беше запалил отвътре.
— Сега мога да си тръгна — каза тихо. — Дочаках. Сам дойде тук. Видя ме. И най-важното — повярва.
Изскочих, усещайки как сърцето ми се къса.
— Не! Остани! Тъкмо разбрах коя си! Не искам пак да те губя!
Тя поклати глава.
— Вече няма да ме изгубиш. Аз съм във всеки твой спомен. В усмивката на сина ти. Във всяка твоя стъпка.
Образът ѝ започна да се разтваря, като сутрешна мъгла. Хвърлих се напред, но ръцете ми уловиха само студен въздух.
— Мамо!!! — извиках.
В същия миг токът спря. Тишината беше толкова дълбока, че чувах само дишането си.
Паднах на колене, прегърнал тетрадката ѝ.
…След минута светлината се върна. Апартаментът пак беше празен. Нямаше я, не светеха тетрадките. Само една остана в ръцете ми – тази, с моето име на корицата.
Излязох на площадката. Полицаите ме погледнаха с изненада.
— Добре ли сте?
Кимнах. Очите ми бяха влажни. За първи път от години плаках.
Изминаха няколко седмици. Апартаментът на осмия етаж стои празен. Казват, че скоро
0 Comments