Всичко започна с едно петънце. Едно съвсем обикновено, лепкаво петънце от кафе върху бюрото на Мартин. Не онова масивно, дъбово чудовище в офиса му в центъра, където той управляваше процъфтяващия си строителен бизнес, а малкото, стилно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин винаги забравяше подложката за чаша.

Всичко започна заради едно малко петно – обикновена следа от кафе върху бюрото на Мартин. Не ставаше дума за голямото дъбово бюро от офиса му в центъра, където управляваше успешния си строителен бизнес, а за малкото орехово бюро в домашния кабинет. Лилия въздъхна. Мартин все забравяше подложката за чашата.

Тя взе влажна кърпа от кухнята – просторна, изпълнена със светлина стая, която самата бе проектирала – и започна да почиства. Осем години бяха женени – години на удобство, общ смях и сигурност, подсилени от кариерния възход на Мартин. Той беше енергичен, харизматичен, винаги привличащ вниманието. Тя – по-спокойна, по-тиха. Преди да се появи Алекс, имаше обещаваща архитектурна кариера. След раждането му, без особени колебания, остави чертожната дъска, за да се посвети на детето. Мартин настояваше. „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“

И той наистина се грижеше. Живееха в дом, какъвто повечето хора познават само от списания. В гаража имаше две лъскави коли, а синът им посещаваше най-престижното частно училище. Лилия никога не се тревожеше за пари. Къщата беше тяхна, макар и с голяма ипотека, но Мартин приемаше това на шега. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“

Докато търкаше петното, кърпата бутна мишката на лаптопа. Екранът се включи от режим на заспиване. Мартин рядко заключваше компютъра у дома. „Нямам тайни от теб,“ казваше с онази усмивка, която разоръжава.

Тя посегна да изключи екрана, но ъгълчето на прозорец в лентата на задачите привлече вниманието ѝ. Логото беше непознато – стилизирано сърце, преплетено със знак за безкрайност. Любопитството я накара да кликне.

Светът й се преобърна.

Не беше новинарски сайт или бизнес портал, а лъскава платформа за запознанства. Банерът гласеше: „Срещни съдбата си. Само за успешни и сериозни хора.“

Усети как сърцето ѝ бие по-силно от тиктакането на часовника. Може би става дума за грешка? Възможно ли беше да прави проучване за работа? Или някой приятел го беше помолил за услуга?

В ъгъла обаче имаше профилна икона със снимка.

Тя щракна върху нея.

Мартин – снимка от миналото лято, от почивката им на яхта. Ленена риза, разрошена коса от вятъра, усмихнати към слънцето очи – снимка, която тя лично бе направила.

Под образа стоеше име: „М. Вълк.“ И описание.

„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“

Студена тежест я обзе в стомаха.

Вдовец.

Трагична загуба.

Чете и препрочита написаното, но смисълът не се променяше. За този сайт, за всички, които го виждат, Лилия беше мъртва.

Седна на стола му, усещайки аромата на скъпия му парфюм. Първо ѝ се прииска да повърне. После – да вземе тежкия кристален предмет за хартия и да разбие екрана. Хрумна ѝ дори да събуди Алекс и да напусне дома.

Но накъде? Всичко принадлежеше на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, бе изграден от него.

Затвори лаптопа със сухо щракване. Не, няма да крещи, няма да се кара. Не и сега. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.

Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – архитектски и аналитичен, свикнал да решава сложни задачи – заработи. Отиде в кухнята, наля си вода и се опита да се събере. Той я бе подценил. Сметнал я е за толкова незначителна, че да я „заличи“ в интернет.

Извади своя лаптоп. Отвори браузъра и започна да прави регистрация в същия сайт.

Нуждаеше се от име. Нещо, което да привлече вниманието му. Той търсеше „искра“. Добре. Щеше да я получи.

Подбра снимка – не своя, а на жена, която бе всичко, което Лилия не беше: дръзка, леко провокативна, с тъмни очи и коса. Снимка от анонимен фотосток.

Кръсти се „Искра“.

В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“

Регистрацията и верификацията ѝ отнеха около час. После го откри. „М. Вълк.“ Пръстът ѝ застина над „Изпрати съобщение“.

Натисна.

„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“

Почти мигновено получи отговор – сякаш е чакал.

„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“

Лилия почувства вълна от отвращение. Той си беше в офиса, на десетина километра, и пишеше на „Искра“, докато жена му, която уж е „всичко за него“, чистеше петна от кафето му.

Тя продължи да флиртува. Неприятно, но и донякъде опияняващо – този път тя държеше контрола. Той се разкриваше, разказваше за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.

„Жена ми,“ написа той по едно време, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“

„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Отвращението отстъпи място на студен гняв. Това не беше просто изневяра, а заличаване на личността ѝ.

Не го потърси същата вечер, нито на следващата. Изигра ролята на идеална съпруга – усмихната, внимателна, грижовна. А през деня, докато Алекс бе на училище, тя се превръщаше в „Искра“, изваждайки всяка негова лъжа и измислица.

Паралелно започна да планира – спокойно, внимателно. Свърза се с адвокатска кантора, фокусирана върху бракоразводни дела с големи суми. Записа час за консултация за следващата седмица. Тайно прегледа финансовите им документи, правеше копия, документираше активите.

Дните минаваха напрегнато, сякаш живееше два паралелни живота. В единия беше грижовната съпруга в луксозния дом, в другия – „Искра“, събираща улики и бъдеща разведена жена с план.

Седмица след откритието, след пореден разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я покани на среща, входната врата се отвори по-рано от обикновено.

Мартин се прибра. Лицето му беше необичайно сиво и напрегнато. Не поздрави Алекс, който играеше наблизо, а веднага погледна към Лилия. Усети как кръвта ѝ замръзва.

Дали беше разбрал за „Искра“? Или за адвоката?

Той свали сакото си и го метна на стола, без да отмества погледа си – студен и изчислителен.

Лилия остана на място.

Той се приближи. Сърцето ѝ спря за миг.

„Лилия,“ каза той с равен, напрегнат тон. „Ти ще…“

Глава 2

Дъхът ѝ спря. Времето се проточи. Алекс вдигна глава, усетил напрежението.

„Мамо?“

Мартин не му обърна внимание. Погледът му остана втренчен в Лилия, а гласът му стана по-тих, сякаш ще признае нещо тежко. „Ти ще… трябва да седнеш.“

Не викаше, не обвиняваше. Изглеждаше напълно съкрушен.

Лилия се строполи на дивана, усещайки как краката ѝ омекват. Всички възможни сценарии – за „Искра“, за адвоката – се разпиляха. Явно ставаше въпрос за съвсем друго.

„Какво има, Мартин? Страхуваш ме.“

Той прокара ръце през косата си – жест, който правеше само в краен случай. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“

Тя премигна. „Какво? А проектът за новия комплекс – нали беше…“

„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я рязко. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, сякаш не можеше да изрече сумата. „Свършено е, Лили. Напълно.“

Лилия се опита да разбере новината. За Мартин строителният бизнес беше не просто работа, а целият му свят.

„Но винаги си бил внимателен. Имаме ли спестявания?“

Мартин се засмя горчиво. „Спестявания? Всичко беше вложено обратно. Всеки лев – в този проект. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“

Този път тя се разтрепери. „Втори заем? Без да ми кажеш?“

„Исках да те предпазя!“ извика, после сниши тона заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Че това ще е нашият голям шанс. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“

Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – прекалено лъчезарен, твърде изчислителен.

„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да запази спокойствие, „колко е зле?“

Той я погледна със загубен поглед. „Зле е. Можем да изгубим къщата. Можем да изгубим всичко.“

В този момент Лилия видя не „М. Вълк“, а уплашен човек, чийто свят се разпада. И изпита неочаквано съжаление.

В следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите инвестиции, трупащите се дългове, отчаяните опити. Беше жонглирал с кредити, прехвърлял плащания, рискувал всичко на един проект.

А тя през цялото това време планираше развод. Беше наела адвокат, за да вземе половината… от какво? Само от дълговете?

Щом Алекс заспа, двамата останаха в тъмната всекидневна.

„Ще се справим,“ прошепна тя. Но дори на нея думите прозвучаха кухо.

„Как?“ попита Мартин. „Аз съм разорен. Ние сме разорени.“

„Ще започна работа. Мога да се върна към архитектурата. Мога…“