В болничната стая светлината беше остра и синкава, стигаше до очите ми дори с плътно затворени клепачи. Болката присъстваше навсякъде – всяка точка на тялото ми беше като под напрежение, сякаш всяка нишка в мен се късаше от умора, а шевовете дърпаха кожата всеки път, щом си поемех въздух. Дишах трудно. Миризмата на дезинфектант се смесваше с нещо метално и застояло.
Близо до мен, в прозрачната кошарка, спеше той – малкият. Още не успявах да повярвам, че е реален човек. Имаше толкова крехка и набръчкана кожа, със свити юмручета, които почти се губеха. Следях как гърдите му се движат нагоре-надолу. Петър. Това име избрахме някога заедно, когато още се смеехме и планирахме бъдещето. Преди всичко да се преобърне.
Чу се леко щракване на вратата. Кирил беше там.
Влезе неуверено, сякаш се намираше на непознато място. Държеше телефона си и плъзгаше с палец по екрана, докато внезапно не осъзна къде се намира и не го пъхна в джоба на скъпото си сако. — Ани. Как си? — каза той. Гласът звучеше кухо и далечно.
Не направи нищо.
Не се приближи, не ме целуна, дори не погледна към бебето. Просто стоеше на прага, като че ли се страхуваше да се сблъска с действителността.
— Изтощена съм, Кирил — казах с дрезгав, чужд за мен глас. — Къде беше?
Той въздъхна по познатия начин, с който винаги ми показваше, че съм му в тежест. — Работа. Знаеш, Ани. Нещата са… сложни. Стефан ме изцежда. Имаме проблем с доставките.
Имаше винаги някаква трудност. Винаги се появяваха „сложни неща“. Неговата консултантска фирма, каквато и да беше тя, беше винаги с предимство. Кирил се държеше като бизнесмен, човек на сделките и бързите решения. А аз – просто съпругата му. Сега и майка.
— Родих, Кирил — казах тихо, с натрупан гняв във всяка дума. — Преди осем часа. Сама.
— Не си била сама, лекарите са били там — той се опита да се пошегува, но не му се получи. Когато видя лицето ми, само вдигна ръце. — Добре, добре. Извинявай. Просто… нямаше как да се измъкна. Знаеш какъв е Стефан.
Стефан. Партньорът, когото срещнах едва два пъти, но винаги ме караше да се напрягам. Очите му никога не се усмихваха, дори когато устата го правеше.
Кирил все пак се приближи. Надвеси се над креватчето. — Прилича на теб — отбеляза просто, без капка емоция. — Не, не прилича — отвърнах. — Прилича на бебе.
Погледна ме. За секунда в очите му пробяга паника. Не беше гордост или обич, а просто паника. Като че ли това малко същество беше само още един проблем, още една сметка. А сметки имахме много – апартамент с ипотека, неговата лъскава кола, моите очаквания за нормален живот.
— Ще донеса нещо за ядене — каза, сякаш му трябваше извинение да излезе. — Не искам ядене. Искам съпруг.
Не отговори. Просто се обърна и излезе. Чух как телефонът му вибрира, докато вървеше по коридора. Почти веднага го вдигна и заговори с рязък, делови тон.
Останах сама. Само с болката, болничната миризма и едно спящо бебе, което беше изцяло мое. Не бях просто изморена. Бях бясна.
Глава 2: Тъжната усмивка Дните у дома се оказаха още по-тежки. Апартаментът, който някога ми изглеждаше символ на успех, сега беше огромен, пуст и леден. Плачът на Петър отекваше между скъпите мебели и високите тавани. Кирил се беше превърнал в сянка – връщаше се късно, ухаеше на алкохол и чужд парфюм, и спеше на дивана в хола. „За да не будим бебето“, казваше той. Но и двамата знаехме истинската причина. Причината не беше детето. Причината бях аз.
Не спях със седмици. Бях се превърнала в машина за хранене, преобличане и утешаване. Косата ми беше сплъстена, а дрехите винаги изцапани с мляко. Живеех в постоянна умора и тих, натрупващ се гняв.
Тогава тя дойде. Магдалена.
Чух звънеца и за миг се надявах да е Кирил, решил да обърне внимание на нас. Но на вратата беше тя – свекърва ми. Дребна и подредена, дори в сивия си костюм, с две големи торби с провизии.
— Здравей, Ани — каза тихо. Гласът ѝ винаги беше мек, сякаш се страхуваше да не счупи нещо. — Какво правиш тук? — попитах рязко, по-остро, отколкото исках. — Кирил каза, че ти е трудно. Дойдох да помогна.
Влезе без да чака, сложи торбите на плота и веднага се захвана за работа. Извади тенджера, започна да мие зеленчуци. Движеше се тихо и уверено – навик на човек, свикнал да не прави излишен шум.
— Не ми трябва помощ — излъгах, облегната на касата на вратата. — Имам нужда от съпруга си.
Тя спря да реже морковите. Ръцете ѝ, на които личаха старчески петна, но все още силни, останаха върху дъската. — Той… работи много. Бизнесът на баща му не беше лесен. Кирил се опитва да го задържи.
— Бизнесът? — изсмях се, но смехът беше празен и счупен. — Или просто се крие? Не е докосвал бебето, Магдалено. Нито веднъж. Или се страхува, или му е неприятно.
Погледна ме. Очите ѝ – същият светлокафяв цвят като на Кирил – бяха пълни с нещо, което тогава не можех да определя. Съжаление, вина и някаква безкрайна умора.
Бебето заплака от другата стая. Остър, неспирен вик, който се забиваше в главата ми. Не издържах. Просто се свлякох до стената и седнах на студения под. Сълзите ми най-после потекоха – горещи, препълнени с гняв.
— Не мога повече. Не мога. Всичко правя аз! А той го няма! Той нищо не прави! НИЩО!
Магдалена се приближи и клекна до мен. Не беше характерно да е толкова близо – винаги пазеше дистанция. Докосна рамото ми.
И тогава избухнах. Не срещу Кирил, а срещу нея.
— Защо е такъв? Ти го възпита така! Това е твоя заслуга! Направила си го безполезен! Страхлив! Защо не го научи на отговорност? Първо научи сина си да е мъж, после ела да ми помагаш! Първо научи сина си!
Крещях в лицето ѝ, докато плачът на Петър огласяше апартамента.
Тя не каза нищо. Не се защити, не се обиди. Просто ме гледаше. Когато млъкнах, бавно свали ръката си. Усмихна се.
Но тази усмивка не беше щастлива. Това беше най-тъжната усмивка, която съм виждала. Счупена. Стана, отиде при Петър, взе го на ръце и той веднага спря да плаче. Държеше го с лекота и нежност, която Кирил така и не показа.
— Ще направя супа — каза, без да ме поглежда. — Трябва да ядеш.
Глава 3: Три седмици по-късно Животът се движеше в същия изтощителен ритъм. Магдалена идваше почти всеки ден. Говореше малко, но готвеше, почистваше и държеше бебето, за да мога да поспя. Не спомена повече за избухването ми. И вече не оправдаваше Кирил.
Кирил ставаше все по-далечен. Разговорите ни се свеждаха до „Има ли мляко?“ и „Плати ли тока?“. Когато споменах, че Марина – сестра ми, студентка в друг град – има нужда от пари за семестъра, просто подаде няколко банкноти, без да откъсва поглед от лаптопа. Не попита дори колко.
— Взела е студентски заем — опитах да го провокирам, — но не ѝ стигат за квартира. — Ще се оправи. Всички се оправяме — каза.
Същата нощ го чух да говори по телефона на балкона след полунощ. Гласът му беше напрегнат. — …не ме интересува какво казва Стефан! Парите ги няма! Разбери го! … Не, не можеш да ѝ се обаждаш! Остави я извън това, Елица! Казах ти…
Елица.
Името отекна в тишината. Коя беше тя? Сърцето ми заби силно. Беше ясно, че не става дума за клиент или доставка. Това беше човек, притиснат в ъгъла. Човек с тайни.
Исках да изляза и да го питам. Но какво щях да му кажа? Че го подслушвам? Че животът ми се е превърнал в чакане на следващия удар? Вместо това се върнах в леглото и се завих през глава.
Три седмици след онази сцена. Три седмици, откакто Магдалена ми се усмихна тъжно.
Сутринта телефонът звънна в шест. Беше Кирил, но не от дома, а от болница. Не същата. — Мама. Получила е инсулт. — Гласът му беше безизразен. Без емоция.
Магдалена почина три часа по-късно, без да се събуди.
На погребението Кирил беше като статуя. Приемаше съболезнования с механично кимане. Стефан беше там, в черен костюм, потупа го по рамото и ми кимна хладно. Елица не видях, но несъзнателно я търсех сред хората.
В крайна сметка аз плаках. Плаках за тихата жена, на която се развиках. За тъжната ѝ усмивка. Тя единствена видя каква каша съм и вместо да избяга, просто започна да прави супа.
Няколко дни по-късно отидохме в нейния апартамент, за да съберем документите ѝ. Малко, скромно жилище, пълно с книги и стари снимки. Кирил риеше из чекмеджетата, вероятно търсеше завещание или пари. Аз отворих гардероба – ухаеше още на нея, на лавандула и нещо сладко.
На най-горния рафт беше нейната чанта. Обикновена кожена чанта, която винаги носеше. Вътре – портмоне, ключове, стар телефон и… бележка. Сгънат лист, на който пишеше моето име.
Ръцете ми трепереха.
„Ани,“ бе написала с дребния си наклонен почерк.
Бях шокирана.
Тя…
Глава 4: Плитката в скрина „Ани,
Прости ми. Знам, че думите ми идват твърде късно. Но трябва да знаеш. Не за мен. Заради детето.
Ти беше права. Аз не научих сина си. Но не защото не исках. А защото не можех. Баща му беше същият. По-лош. Този бизнес,
0 Comments