Съпругът ми беше едва на 42. Преди месец той неочаквано почина. И изведнъж вчера телефонът му издаде сигнал за ново известие.

Етап 1. Обаждането, което идва сякаш от друг свят

Съпругът ми беше само на четиридесет и две години, когато преди месец просто не се събуди. Лекарите написаха „спиране на сърцето“. Понякога все още вземах телефона му, разглеждах старите ни снимки, четях съобщенията ни – сякаш можех да изпратя още едно „обичам те“.

Снощи седях в тъмната кухня с чаша студен чай пред себе си, когато телефонът на съпруга ми иззвъня. На екрана излезе известие:

„Теглене на средства. Плащане за хотелска стая в ‘Албион’. 6300 рубли.“

Първоначално реших, че става въпрос за грешка в банката или някакво забавено плащане. Но датата и часът бяха днешни – само преди няколко минути. Картата беше служебната, която се канех да закрия отдавна.

Почувствах ледена вълна под кожата си. Някой харчеше парите на човек, който вече не е сред нас. И този някой беше в хотел – точно тук, в нашия град.

Без да се замисля дълго, грабнах якето, ключовете и двата телефона – моя и неговия. В главата ми имаше само една мисъл: да разбера какво се случва.

Тъкмо стигах до портата, когато телефонът на съпруга ми отново иззвъня. На дисплея се появи непознат номер.

Включих високоговорителя и плахо вдигнах:– Ало…

Отсреща се чу женски глас, леко напрегнат и раздразнен:– Къде си? Вече съм в стаята, платих с твоята карта, както ми каза. Ако отново си размислил — кажи направо.

Почувствах как кръвта ми застива.– Това не е… не е той – прошепнах. – Аз съм съпругата му. А съпругът ми почина преди месец. Вие коя сте?

В слушалката настана тежко мълчание. След момент се чу тихо:– Съпругата му?..

Линията прекъсна.

Стоях неподвижно, стиснала волана. После запалих колата. Вече не беше само любопитство – исках да я видя.

Етап 2. Фоайе, пропито с чужди съдби

„Албион“ не беше място, където някога сме ходили с него. Малък, уютен хотел с приятно осветление и аромат на кафе във въздуха. Зад рецепцията стоеше млад мъж.

Отидох към него, опитвайки се да изглеждам спокойна, макар че ръцете ми трепереха.– Добър вечер. Преди малко е платена стая с тази карта… – изредих последните цифри. – Можете ли да кажете кой е отседнал?

Момчето се поколеба:– Не смеем да споделяме информация за гостите.

Оставих пред него картата и свидетелството за смърт, което все още носех в чантата си – не знам дали от навик, или от страх да не го загубя.– Картата е на името на съпруга ми. Той почина преди месец. Ако сега някой я използва, това е или измама, или… – спрях – …или нещо съвсем необяснимо става.

Администраторът пребледня, записа нещо и тихо каза:– Номер 314. Резервацията е на името Иванов.

Фамилията на съпруга ми.

– Тя сама ли е? – попитах. – Да. Млада жена, около трийсет. Не мога да кажа повече.

Млада жена. А моят съпруг никога не говореше за „обикновени приятелки“.

Асансьорът се движеше бавно. Краката ми едва ме държаха, докато вървях по килимения коридор.

Етап 3. Стая 314 и жената, която не знаеше, че той е мъртъв

Спрях пред врата 314 и осъзнах, че ме е страх да почукам. Страх ме беше, че илюзиите ми за брака може да се разпаднат.

Но вече нямаше връщане назад.

Почуках на вратата.

Кратка пауза, чу се щракване на верижката. Вратата се отвори леко.

Пред мен стоеше жена – слаба, с мокра коса, вързана небрежно, без грим и с подпухнали очи. Неизразителна, но това я правеше някак опасна.

– Вие?.. – огледа ме внимателно. – Коя сте?

– Лена. Съпругата на Сергей Иванов. Това е картата, с която сте платили стаята.

Тя пребледня, подпря се на вратата и прошепна:– Това не може да е вярно… Той каза…

– Какво каза? – прекъснах я рязко.

– Че е сам, че няма семейство – вдигна поглед. – Каза, че жена му го е напуснала.

Почувствах се сякаш ме удряха.

– Съпругата му беше до леглото му в болницата преди месец – казах хладно. – И тя го погреба.

Гледахме се дълго. Две жени, обединени от мъж, който вече не беше тук.

– Може ли да вляза? – попитах.

Тя се отдръпна, без да каже нищо.

Етап 4. Чуждата стая, наситена с неговото присъствие

Стаята беше малка, но усещането за неговото присъствие беше навсякъде. Въздухът беше наситен с познатия парфюм – този, който му подарих за Нова година. На масата бяха оставени любимите му цигари и запалка.

– Всичко това е негово – прошепна тя. – Аз… не съм донесла нищо.

– Аз съм Аня – представи се. – Бяхме заедно почти три години.

Три години – същото време, в което с него правехме планове, ремонтирахме вилата и спестявахме за нова кола.

– Обеща да ви каже – оправда се тя. – Говореше, че „е сложно“, че между вас няма любов, само навик.

– Интересно – изсмях се горчиво. – На мен ми говореше за „командировки“ и „стратегически срещи“.

– Последно беше тук преди два месеца – каза Аня. – Обеща документи, че ще уреди всичко. После изчезна.

Тя наведе глава.– Мислех, че ме е изоставил. Днес, отчаяна, резервирах стая с неговата карта – знаех паролата, сам ми я беше дал. Надявах се, че ако плащането мине, той ще разбере, че още го чакам.

– Плащането мина – казах тихо. – Само защото картата още не е закрита.

Аня се разплака тихо.– Не знаех, че е починал. Кълна се.

Не знаех дали повече искам да я намразя или да я съжалявам.

Етап 5. Второто телефонно обаждане

Тишината беше прекъсната от ново позвъняване. Този път звънеше моят телефон. На екрана – номерът, който често излизаше при обажданията от съпруга ми.

– Това твой ли е номерът? – попитах.– Не – прошепна тя. – Моят телефон е тук.

Отговорих.

– Серёжа, най-после… – гласът секна.

– Аз съм Лена, жена му. Коя сте вие?

– Аз… майката на сина му. Ирина.

Седнах. Аня ме гледаше шокирана.

– Какъв син? – попитах, едва дишайки.

– Синът, за когото плащаше издръжка – каза тя. – Не знаехте ли?

Очите ми се насълзиха. Освен тайна любовница, съпругът ми е имал и дете от предишна връзка.

– Просто исках да разбера защо този месец не преведе парите – каза Ирина тихо. – Мислех, че е сменил картата…

– Той е починал – прошепнах едва.

В слушалката се чу тих плач.

– Съжалявам – каза жената. – Но мисля само за сина ни.

И аз мислех за бъдещето – за наследството и за истината, която вече нямаше как да се скрие.

Етап 6. Разговорът, който не можеше да се избегне

Седяхме една срещу друга – между нас стоеше бутилка вино и два празни бокала.

– Знаеше ли за детето? – попитах.– Не. Казваше, че има само племенници. Не бих била с него, ако знаех.

В думите ѝ нямаше преструвка, само умора.

– Колко често се виждахте тук? – попитах.– Веднъж месечно, а понякога и по-често. Винаги намираше извинение да не се премести. Аз му вярвах. Дори си мислех, че съм по-истинска от теб – че обичам истински.

– А аз вярвах, че имам семейство – казах