„Мамо, можеш ли да изгасиш лампата?“
Една съвсем обикновена молба, толкова позната, че дори не се замислих. Тръгнах по коридора, влязох в стаята и изгасих лампата, без да се оглеждам особено.
С полузатворени очи отново легнах и се завих. Но докато лежах така, странно неспокойствие ме обгърна — осъзнаване, което ме накара да затая дъх. Синът ми всъщност не беше вкъщи.
Той беше заминал още сутринта на къмпинг с приятели.
Сърцето ми ускори ритъм. Станах внимателно и си прошепнах: „Тогава… кой току-що ми говори?“
Обзе ме страх, примесен с объркване, но се насилих да се върна към неговата стая, крачка по крачка.
Вратата стоеше леко отворена – точно както я бях оставила.
Отворих я докрай и влязох. Тишината беше пълна – всичко вътре беше неподвижно, подредено. Леглото бе оправено, нямаше и следа от неговите неща. Изглеждаше, сякаш никой не е стъпвал там.
Останах за миг на място, опитвайки се да възприема чутото. Гласът беше толкова характерен, толкова ясно неговият.
Погледът ми се спря на нощното шкафче, където стоеше малка рамка със снимка на двама ни, правена, когато той беше още малък. Светлината от коридора се отразяваше меко в стъклото.
В този момент не успях да сдържа сълзите.
Може би това не беше действителният му глас, а просто спомен — напомняне колко бързо минава времето и как малките моменти са най-ценни.
Седнах на ръба на леглото, взех снимката в ръце и прошепнах в тишината: „Обичам те. Винаги ще бъда тук.“
Когато на сутринта синът ми се прибра от къмпинга, го прегърнах по-дълго и по-силно от преди. Не споменах нищо за случилото се, но вътрешно знаех, че това беше знак — да ценим обикновените мигове, защото след тях остават само спомените и гласовете.
Понякога именно в най-обикновените ситуации се крие голямото послание — дори ежедневните мигове могат да останат завинаги в сърцето ни.
Историята напомня как малките моменти често придобиват значение едва когато се превърнат в спомен.
0 Comments