Пет години работех рамо до рамо с Лилия – деляхме бюро, използвахме един и същ принтер и не пропускахме обедните си кафета, винаги съчетани с разговори, в които имаше и смях, и лека горчивина. В онзи задушен корпоративен офис, където повечето контакти се изчерпваха с формална любезност, ние изградихме нещо повече. Тя беше моята подкрепа. Лилия знаеше всички подробности около късните ми лекции, притесненията ми с ипотеката и неяснотата около бъдещето. А аз бях наясно с най-съкровената ѝ мечта – да стане майка.
Лилия и Симеон, нейният съпруг, бяха заедно вече десет години. Той беше успял бизнесмен, който влизаше в стаята с увереност и ухаеше на скъп парфюм. Живееха в къща в подножието на планината, пътуваха до екзотични места и караха коли, които аз само съм виждала по списанията. Единственото, което липсваше в този живот, беше детският смях, който да огласи широките им стаи. Годините се нижеха в поредица от медицински консултации, процедури, надежди и разочарования. Всеки месец ставаше нова битка, завършваща с поредната тиха загуба. Забелязвах как животът в погледа на Лилия избледнява, а стойката й се срива под тежестта на всичко преживяно. Усмивката й вече бе само сянка – не докосваше погледа й.
И тогава, една пролетна сутрин, всичко се обърна. Лилия дойде на работа сияеща така, както не бях я виждала досега. Стисна ръката ми силно и тихо каза: „Бременна съм, Ани! Най-накрая се случи!“. Прегърнахме се сред офиса, а раменете й потреперваха – този път от облекчение.
В офиса всички се радваха за нея. Носехме й плодове, обсъждахме възможни имена, мечтаехме за бъдещето на това така желано дете. Симеон я гледаше сякаш държи целия свят. Бременността вървеше леко, почти като по учебник – коремчето растеше, а с него и щастието на всички ни. Лилия разцъфтяваше, истински символ на майчинството. Разговаряхме дълго за колички, за цветовете на детската стая, за малките ритничета, които усещала през нощта. Бях до нея на всяка крачка, споделях и подкрепях всяка нейна радост.
Но всичко се преобърна. В началото на шестия месец стана немислимото. Симеон ми се обади – гласът му беше празен, думите – кратки и тежки. „Няма го вече. Загубихме бебето.“ Светът ми се обърна. Всичко, което бяхме градили, се разпадна за секунда.
Лилия беше съкрушена – тази дума дори не описваше състоянието й. Превърна се в сянка из собствения си дом, обикаляше празните стаи, които бяха приготвени за бебе. Изолира се напълно и се затвори в себе си. Опитвах се да я подкрепям – носех й храна, търсех разговор, но тя не откликваше. Просто седях до нея, в тишината, усещайки как се появява стена между нас. Болката изпълваше целия дом, а Симеон се потапяше в работа, опитвайки се да избяга от тягостната атмосфера у дома.
Глава 2
Няколко седмици по-късно, в един дъждовен следобед, влязла в офиса беше Магдалена – наша бивша колежка, която си бе тръгнала преди година, търсейки нови възможности. Тя винаги беше човек, който знае всичко, с лек сарказъм, но не и лоша по природа. Седнахме в кухнята на офиса, докато навън дъждът се смесваше с аромата на кафе.
Разговорът започна мудно – стандартните новини от офиса: кой се е оженил, кой си е тръгнал, кой е получил повишение. Не след дълго Магдалена попита за Лилия. „Чух, че е била бременна. Как е тя? Кога трябваше да роди?“
Усетих буца в гърлото си. Разказах на Магдалена цялата история – от радостните очаквания, през разбитите мечти, до телефонното обаждане, което промени всичко.
Докато говорех, Магдалена се променяше – оживлението й се стопи, веждите й се свиха. Щом приключих, ме гледаше с широко отворени очи, в които нямаше съчувствие, а по-скоро изненада. Лицето й пребледня, чашата в ръката й леко потрепери.
„Шегуваш ли се?“ – Гласът й едва се чуваше.
Поклатих глава. „Иска ми се да се шегувах, Маги. Това е ужасно. Напълно съсипана е.“
Магдалена постави чашата с шум върху масата и се наведе към мен. Погледът й беше напрегнат, почти притеснен.
„Не, не разбираш,“ каза тихо, сякаш се тревожеше някой да не ни подслушва. „Наистина ли не знаеш?“
Почувствах как сърцето ми заби по-бързо. Леден полъх премина по гърба ми. „Какво трябва да знам?“
Магдалена се огледа неспокойно, после отново ме погледна и прошепна думи, които преобърнаха всичко, в което вярвах.
„Не знаеш ли, че тя… тя никога не е губила бебето? Защото никога не е имало бебе. Тя изобщо не е била бременна.“
Глава 3
Думите на Магдалена увиснаха тежко във въздуха. Мозъкът ми отказваше да ги приеме – звучаха като неразбираем език. Засмях се, но смехът беше нервен и кратък.
„Маги, това не е смешно. Това е жестоко. Как можеш да кажеш нещо такова?“
Лицето й остана сериозно, а в очите й имаше само смесица от шок и съжаление.
„Ани, кълна се. Преди около месец, когато тя уж беше в петия месец, я видях. Бях на спа уикенд в едно малко планинско градче с приятелка. Лилия беше там – сама, по бански, с плосък корем, отпиваше вино. Познах я веднага. Първо реших, че се бъркам, но после я чух да говори по телефона със Симеон и да му разказва как бебето рита. А тя – никакъв корем, изглеждаше слаба както винаги. Първоначално помислих, че може вече да е загубила бебето и да не е казала, но просто беше прекалено спокойна, сякаш е на почивка.“
Докато слушах, усещах как подът под мен се разклаща. Не! Това е лъжа, измислица от завист. Лилия не би направила такова нещо. Бях виждала болката й – или поне така си мислех.
„Сигурно просто си се объркала,“ казах, макар и гласът ми да трепереше. „Може да е някоя, която прилича на нея.“
„Не, тя беше. Поздравих я на тръгване, пребледня, промълви нещо и почти избяга. Кълна се, Ани. Нещо не е както трябва.“
Магдалена си тръгна, а аз останах сама с нейните думи, които тежаха върху мен. Опитах се да се върна към задачите си, но мислите ми непрекъснато се връщаха към последните месеци, които вече изглеждаха напълно различни.
В ума ми започнаха да изникват спомени – широките дрехи на Лилия, отказите й да посещаваме заедно йога за бременни, уклончивите й отговори относно лекарските прегледи. „Всичко е наред“, усмивка и смяна на темата. Никога не видях снимка от видеозон – „Симеон ги пази като очите си, в един сейф“, казваше тя. Тогава ми звучеше мило, а сега – странно.
Сърцето ми се сви. Ако Магдалена е права, аз съм станала жертва на една от най-жестоките измами. Ако всичко беше измислица, какво означава това за приятелството ни?
Знаех, че трябва да проверя. Дължах си го – и заради себе си, и заради това, което имахме. Но истината ме плашеше.
Глава 4
Следващите дни преминаха в хаос от съмнения. Една част от мен твърдеше, че Магдалена просто е интригантка, която иска да навреди. Друга, по-тиха, шепнеше, че всичко започва да си идва на мястото, макар и картината да е ужасяваща.
Започнах да не вдигам на Лилия. Всяка нейна тъжна реплика вече звучеше неискрено. Чувствах се като предател, но и като наивник, ако през цялото време съм била лъгана.
Един ден, без да планирам, се озовах пред дома им. Казах си, че идвам с нещо за ядене, но търсех отговор – доказателство, което да потвърди или отхвърли всичко.
Къщата беше внушителна – модерна, с големи прозорци и идеално поддържана градина. На вратата ме посрещна Искра, прислужницата им.
„Лилия вкъщи ли е?“ – попитах.
„Госпожата е в спалнята, не се чувства добре. Господин Симеон е в кабинета.“
„Ще отида до нея.“
Изкачих се по стълбите със сърце, което биеше лудо. Почуках, не чух отговор и влязох. В стаята беше полутъмно. Лилия беше свита на леглото.
Тишината беше почти осезаема. На нощното шкафче видях рамка, обърната с лицето надолу. Любопитството надделя. Обърнах я внимателно.
Вътре имаше ехографска снимка – размазан образ, който би трябвало да е от тяхното бебе. Но в долния ъгъл беше изписано чуждо име и дата – не на Лилия, а от преди две години.
Студена пот избиха челото ми, ръцете ми се разтрепериха. Това беше – снимка от нечия чужда бременност.
В този миг Лилия се обърна към мен. Очите й срещнаха моите – нито тъга, а по-скоро паника. Видя снимката в ръцете ми, лицето й застина.
„Ани… какво правиш тук?“ – Гласът й е пресипнал.
Не казах нищо. Просто стоях, държейки рамката, между нас – обвинението.
„Не е това, което мислиш,“ започна тя, но гласът й се прекърши.
И аз проговорих – спокойно, хладно: „Тогава какво е, Лили? Какво е?“
Глава 5
Вратата на кабинета се отвори, Симеон влезе с телефон в ръка.
„Какво става тук? Ани? Лилия, добре ли си?“
Лилия се разплака, но този път сълзите й звучаха по-скоро като отчаяние на човек, заловен в лъжа, не като майчина болка. Симеон застана до прага, объркан и разтревожен.
„Какво държиш?“ – попита ме той.
Преди да отговоря, Лилия извика: „Нищо! Тя просто… тя не разбира! Махни се, Ани! Излез от дома ми! Веднага!“
Погледнах ги и усетих, че няма смисъл от повече думи. Оставих рамката и си тръгнах – от стаята, от дома им, от техния живот. Оставих само отломките на една голяма лъжа.
Карах към вкъщи с разтреп
0 Comments