– Благодаря. Никога не съм имала амбицията мои разкази да бъдат изучавани където и да било. За мен беше голяма изненада. Разказът беше публикуван в литературно издание на университета Антиок. След близо пет години ми се обадиха от едно американско издателство. Казаха ми, че правят антология на разкази под 2000 думи, излезли в САЩ след 2000 година. Моят привлякъл вниманието им и ме попитаха могат ли да го включат. Съгласих се. След месец ми изпратиха два тома от готовата антология. А миналия март ми се обади г-жа Сюзан Дюк – отговорник на литературна агенция, създала учебника за 8 клас “Литературни знания”. Каза ми, че моят разказ е избран.
– Това е стар разказ и съм убедена, че едно такова произведение не прави човек добър писател. Писателството си е боледуване. Писателят оздравява, когато напише хубава книга, хубава мисъл или изречение, които ще дадат сила на него и онези, които ги прочетат. Дали ще вземе награда или не, не е толкова важно. Англичаните имат една поговорка – една щастлива случайност, която може да не се повтори.
– За съжаление има не особено радостна предистория. Първо моята баба по майчина линия Трайка се разболя. След това синът ми претърпя много тежка 18-часова операция. Беше студент по медицина и имаше тумор в мозъка, слава Богу, доброкачествен. След това завърши медицина, ожени се и има две деца. Работи като психиатър и живеят в германския град Мьонхенгладбах.
– Да. Човек като пише, и не знае откъде го връхлитат мислите. Писах разказа преди операцията на сина ми. Чувствах се толкова безпомощна и единственото нещо, което можех да направя, е да напиша нещо. Освен това през 2006 г. приех християнството. До онзи момент бях напълно невярваща.
– Преди – в най-тежкия момент. Беше Димитровден през 2006 г. в църквата “Св. Димитър” в Брюксел. Отец Димитър ме кръсти. Там живеех и работех в делегацията на България към една от нашите институции.
– Човек се хваща и за сянката в такъв момент. Кръстница ми бе моя близка приятелка, която е писателка във Франция. Подари ми кръстче със злато, купено от тамошна катедрала. Слава Богу, всичко се оправи. Пожелавам на всички хора лошите неща да си стоят в миналото. И да живеят в мир и добро с любимите им хора.
– Да. Понякога като пиша такива страшни разкази, то вземе, та се случи. Затова гледам вече да не ги пиша. Така бях написала пак един страшен разказ с името на втория ми син Васил. После смених името. Вече ще правя много слънчеви и хубави разкази. Моя приятелка имаше тежък житейски момент. Реших да напиша позитивен разказ с идеята да й помогна, да й потръгне. Излезе в Белгия и САЩ, тя още си го пази и всичко завърши добре. Решила съм всички разкази занапред да завършват с щастлив край. Не се ли получава, ще ги трия. Човек може пари да няма и да се мъчи, но искам да му се случи нещо хубаво, да излезе щастлив и по-силен от този разказ.
– Това е много труден въпрос. Писането ми беше много свободна и щастлива територия. А това е такава окова. Да го гледат под лупа човек е много нещастен. Затова сигурно ще започна да пиша под псевдоним, за да си върна свободата и да пиша каквото ми душа иска. Не пиша за пари, от това не се забогатява.
– Ще видим. Все още няма индикации. Аз не бих си поискала пари сама. За моя голяма радост имам работа – преводач съм, с която посрещам разходите. Но ако очаквам да се прехранвам с хонорари от разкази, независимо къде са излезли, може би на третия ден силно ще ми е спаднал хемоглобинът заради глад. Затова трябва да има знания и умения и аз много обичам онази приказка за царя, който научил сина си да плете кошници, за да не остане гладен. Короната пада и властта се изплъзва от ръцете, но когато имаш умения и можеш да си изкарваш прехраната с плетене на кошници, с прегледи на болни или поправяне на автомобили, гладен няма да останеш.
– Три години и половина съм била учител в пернишката гимназия за чужди езици “Симеон Радев”. Познавам колегите там. С най-голяма радост, отговорност и удоволствие бих се върнала отново.
– Единствено се моля да сме здрави. Твърди планове никога не правя, но моят съпруг има вила и наследствени ниви в с. Горна Липница до Павликени. Пита ме какво да правим с тях. Аз му казах – помисли за Емилиян Станев и “Крадецът на праскови”. Насадихме праскови и отсядаме в малката къщичка. Ще си гледам градината и внуците, ако ги пращат при нас, разбира се. В Перник също е прекрасно. Така че нека сме здрави и каквото сабя покаже, и честта майко, юнашка.
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Източник: bgdnes