Три вечни стихотворения от Никола Вапцаров

Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везюва, която със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка.

Никола Вапцаров завършва прогимназия в родния си град, а гимназия в Разлог. След това учи в Морското машинно училище във Варна (1926-1932). По време на практиката си посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид.

След завършване на Морското училище Вапцаров постъпва като техник в книжно-мукавената фабрика в с. Кочериново. През 1936 г. заминава за София. После работи като огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж.

През 1940 Вапцаров събира подписи из Разложко, по т.нар. “Соболева акция” за приятелство и взаимопомощ между България и СССР. За участието му в тази акция е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч през септември 1941 г. се занимава с минно-подривни дела срещу немските войски.

Вапцаров е арестуван през март 1942 г., като на 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер е разстрелян на стрелбището на Школата за запасни офицери в София.

Единствената му стихосбирка “Моторни песни” излиза през 1940 г. и е подписана с името Никола Йонков. Стихотворенията му са преведени на повече от 30 езика. Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952 г.

3 любими стихотворения от Никола Йонков Вапцаров:

ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

ВЯРА

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
“Как, искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:
“Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!”

За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

ПРОЛЕТ

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

Източник: highviewart

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *