Всичко започна заради едно малко петно. Обикновено, лепкаво петно от кафе, което се появи върху бюрото на Мартин – не тежкото дъбово бюро от офиса му в центъра, където управляваше успешния си строителен бизнес, а по-скромното, стилно орехово бюро в домашния кабинет. Лилия въздъхна. Мартин отново бе пропуснал да сложи подложка под чашата.
Взе влажна кърпа от кухнята – просторна, светла стая, която самата тя беше проектирала – и започна да почиства. Бяха женени осем години: време, изпълнено с удобство, споделени усмивки и сигурност, подкрепени от кариерния възход на Мартин. Той беше енергичен, харизматичен, винаги сред хора. Тя по-скоро тихата, уравновесена страна на двойката. Преди Алекс да се появи, имаше обещаваща кариера като архитект. Когато се роди синът им, с лекота остави чертожната дъска, за да се посвети на детето. Мартин настояваше: „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“
И наистина се грижеше. Живееха в дом, какъвто мнозина познават само от списанията. В гаража имаше две лъскави коли, а синът им посещаваше най-елитното частно училище. Лилия никога не се тревожеше за парите. Домът беше на тяхно име, макар и с голяма ипотека, но Мартин го приемаше с усмивка. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато почистваше петното, кърпата леко закачи мишката на лаптопа. Екранът светна и излезе от режим на заспиване. Мартин рядко заключваше компютъра си у дома. „Нямам тайни от теб,“ казваше той с онази своя характерна усмивка.
Тъкмо се канеше да загаси монитора, когато нещо привлече вниманието ѝ – отворен прозорец на браузър, скрит като малка икона долу. Логото ѝ беше непознато: стилизирано сърце, вплетено със знака за безкрайност. Натисна го от чисто любопитство.
Светът ѝ се разклати.
Това не беше нито новинарски, нито бизнес сайт, а модерна, професионално изглеждаща платформа за запознанства. „Срещни съдбата си“, гласеше банерът. „Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ заби толкова силно, че заглуши тиктакането на стенния часовник. Сигурно ставаше дума за грешка. Може би правеше проучване по работа? Или някой приятел го бе помолил за услуга?
В единия ъгъл светеше икона с профилна снимка.
Кликна.
На екрана се появи Мартин. Снимката бе от миналото лято, направена по време на ваканцията им на яхта – той с ленена риза, разрошена коса и усмихнати към слънцето очи – снимка, която тя самата бе заснела.
Под снимката стоеше име: „М. Вълк.“ Имаше и описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“
Лилия усети студена тежест в стомаха си.
Вдовец.
Трагична загуба.
Прочете написаното няколко пъти. Значението не се променяше. За този сайт, а и за всички жени, които може би преглеждаха този профил, Лилия беше мъртва.
Отпусна се на стола му, усещайки аромата на скъпия му парфюм. Първата ѝ реакция беше да повърне. После искаше да вземе тежкия кристален държач за хартия и да строши екрана. След това ѝ хрумна да събуди Алекс и да избяга.
Но накъде? Всичко бе собственост на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, бе изграден от него.
Затвори лаптопа със сухо, едва чуващо се щракване. Не, няма да вика или да се кара. Не сега. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.
Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – архитектски, аналитичен, свикнал да намира решения – започна да работи. Върна се в кухнята, наля си чаша вода и се опита да се овладее. Той я беше подценил – сметнал я за толкова незначителна, че можеше просто да я „заличи“ онлайн.
Извади собствения си лаптоп. Отвори браузър и започна да създава профил в същия сайт.
Трябваше ѝ име. Нещо, което би привлякло вниманието му. Той търсеше „искра“. Добре. Щеше да я получи.
Избра снимка – не своя, а образ на жена, която бе всичко, което Лилия не беше: дръзка, леко провокативна, с тъмни очи и коса. Снимка от анонимен фотосток.
Кръсти се „Искра“.
В описанието добави: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“
Регистрацията и верификацията ѝ отнеха около час. После го намери. „М. Вълк.“ Пръстът ѝ се спря върху бутона „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“
Почти мигновено получи отговор – сякаш беше чакал.
„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“
Лилия усети прилив на отвращение. Той бе в офиса си, на десетина километра разстояние, и пишеше на „Искра“, докато жена му, която „беше всичко за него“, забърсваше петното от кафето му.
Тя продължи да флиртува. Това чувство беше неприятно, но същевременно донякъде опияняващо – тя контролираше ситуацията. Той ѝ се разкриваше, разказваше за бизнеса, за „самотата на върха“, за желанието някой да го „разбира“.
„Жена ми,“ написа той, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Отвратеността отстъпи място на леден гняв. Това надхвърляше изневяра – беше изтриване на всичко, което е тя.
Не го потърси онази вечер, нито на следващия ден. Продължаваше да играе ролята на идеалната съпруга – усмихната, грижовна и внимателна. А през деня, докато Алекс беше на училище, беше „Искра“, събирайки всяка негова лъжа и фантазия.
Паралелно започна и да планира – методично и хладнокръвно. Свърза се с адвокати, които имаха опит с бракоразводни дела и големи активи. Насрочи среща за следващата седмица. Тайно прегледа финансовите им документи, направи копия и документира всичко важно.
Дните минаваха в напрежение, сякаш живееше два различни живота. В единия беше грижовната съпруга в луксозния дом, а в другия – „Искра“, която събира улики, и бъдещата разведена жена, планираща следващите си стъпки.
Седмица след откритието, след още един разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я покани на среща, входната врата се отвори твърде рано.
Мартин се прибра. Лицето му липсваше обичайната изразителност – изглеждаше сиво и напрегнато. Не поздрави Алекс, който си играеше наблизо, а веднага погледна Лилия. Тя усети как кръвта ѝ се смразява.
Дали вече знаеше за „Искра“? Или за адвокатите?
Свали сакото си и го хвърли на стола, без да откъсва поглед от нея. В очите му имаше нещо непознато – студен и изчислителен поглед.
Лилия застина.
Той се приближи. Сърцето ѝ за миг спря.
„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“
Глава 2
Дъхът ѝ се пресече. Времето сякаш спря. Алекс я погледна, усетил напрежението.
„Мамо?“
Мартин не реагира. Погледът му остана втренчен, а гласът му стана тих, сякаш щеше да признае нещо страшно. „Ти ще… трябва да седнеш.“
Не викаше, не я обвиняваше. По-скоро изглеждаше пречупен.
Лилия седна на дивана, усещайки как краката ѝ омекват. Всички мисли за „Искра“ и адвоката се стопиха. Очевидно ставаше дума за друго.
„Какво има, Мартин? Плашиш ме.“
Той прокара ръка през косата си – жест, който правеше само в крайни ситуации. „Бизнесът,“ прошепна. „Всичко. Всичко се срина.“
Лилия примигна. „Какво? Но… проектът с новия комплекс – не беше ли…“
„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я рязко. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, явно неспособен да изрече сумата. „Свърши се, Лили. Напълно.“
Тя се опита да осмисли ситуацията. За Мартин бизнесът не беше просто работа, а цялата му идентичност.
„Но… винаги си бил предпазлив. Имаме ли някакви спестявания?“
Мартин се изсмя горчиво. „Спестявания? Всичко инвестирах обратно. Всичко. Вложих всеки лев в този проект. Кредитите са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“
Този път ръцете ѝ затрепериха. „Втори заем? Без да ми кажеш?“
„Исках да те предпазя!“ избухна, но отново сниши тон заради Алекс. „Мислех, че ще успея. Мислех, че ще направя големия удар. Стоян… партньорът ми… той беше сигурен.“
Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – твърде усмихнат, твърде пресметлив.
„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да звучи спокойна, „колко е зле положението?“
Той я погледна уморено. „Наистина е зле. Можем да загубим къщата. Можем да останем без нищо.“
В този момент Лилия вече не виждаше „М. Вълк“, а един уплашен човек, чийто свят се разпада. И изненадващо изпита съжаление.
Следващите часове той ѝ разказваше всичко – за рисковите инвестиции, трупащите се дългове, отчаяните решения. Жонглирал е с кредити, местил е плащания, рискувал е всичко за една единствена сделка.
А тя през това време е планирала развод. Беше се конс
0 Comments