Салонът ухаеше на лак за коса и приглушени надежди. Беше късен следобед, от онези, в които светлината се стича уморено по стъклата, а тишината в малкото помещение се нарушаваше само от съскането на пресата за коса и тихото жужене на сешоара в ъгъла. Мая тъкмо приключваше с последния кичур на редовна клиентка, когато вратата се отвори с плахо изскърцване.

В салона се усещаше лек аромат на лак за коса и приглушено очакване. Това беше един от онези късни следобеди, когато слънчевата светлина бавно се стича по прозорците, а тишината се нарушава само от съскането на пресата и едва доловимото бръмчене на сешоара. Мая работеше по последния кичур на редовната си клиентка, когато вратата се отвори с едно неуверено поскърцване.

На прага се показа непозната жена. Годините ѝ личаха по лицето – в гънките около очите и стегнатите устни, сякаш животът вече е дал своите отговори. Дрехите ѝ бяха чисти, макар и поовехтели от многократно пране. В ръцете си стискаше малка, износена дамска чанта, държейки я здраво, сякаш се страхуваше някой да не ѝ я вземе.

Жената влезе с внимание, като оглеждаше лъскавите повърхности и добре наредените шишенца по рафтовете. Очите ѝ бяха леко зачервени.

„Мога ли да ви помогна?“, обади се Мая с мек тон, докато изпращаше другата клиентка.

Погледите им се срещнаха. В очите на жената се четеше влага от сълзи, които едва не преливаха. Преглътна шумно, опитвайки се да овладее гласа си.

„Аз… аз не знам. Синът ми… той се жени днес. След… след няколко часа.“

Мая кимна окуражително. „Прекрасно! Поздравления. Искате празнична прическа, така ли?“

Жената сведе поглед към изтъркания под. По лицето ѝ потекоха сълзи. Отвори дланта си и показа няколко смачкани банкноти с малко монети.

„Имам само това“, прошепна тя. „Дванадесет лева. Знам, че не стигат за нищо. Но…“ Гласът ѝ се пресече. „Не искам да го засрамя с външния си вид. Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство. Всички ще са толкова… а аз… аз съм майка му.“

Думите ѝ останаха във въздуха, тежки и болезнени.

Мая почувства как нещо се сви в нея. Тя добре познаваше този вид тревога – помнеше как броеше стотинките за сметките в салона и се тревожеше дали ще стигнат парите за университета на дъщеря ѝ.

Мая се приближи и внимателно затвори пръстите на жената около парите.

„Казвам се Мая. А вие?“

„Стефка“, изрече жената през сълзи.

„Е, Стефка“, каза Мая с топла усмивка, „днес ще бъдете най-красивата свекърва. Седнете. Имаме работа.“

„Но аз не мога… парите…“

„Парите днес не са важни“, прекъсна я Мая. „Важно е да изпратите сина си с гордо вдигната глава. Това е моята изненада за вас и него.“

Стефка я гледаше с недоверие, сякаш не беше сигурна дали няма уловка. Но в погледа на Мая имаше само разбиране. Позволи да я отведат до стола пред голямото огледало.

Следващия час и половина Мая вложи цялото си внимание в нея. Не беше просто нова прическа – тя се постара да смекчи следите от умора и годините. Изми косата й, отряза леко връхчетата, добави обем и форма, които омекотиха излъчването й. После отвори куфарчето с гримове.

„Никога… никога не са ме гримирали“, прошепна Стефка, гледайки отражението си.

„Винаги има първи път“, отвърна Мая.

С фини движения прикри тъмните кръгове, нанесе фон дьо тен за равномерен тен и добави нежен прасковен руж. Очите й подчертa с мек кафяв молив и спирала, а устните оцвети в топъл, мек нюанс.

Когато приключи, Мая завъртя стола към огледалото.

Стефка се изненада. В отражението видя жена, която не беше виждала отдавна – елегантна и достойна. Умората беше изчезнала, а на нейно място се бе появило спокойно самоуважение. Очите й блестяха – този път от благодарност.

Тя се изправи и докосна косата си.

„Аз… аз не знам как да ви се…“

„Просто се забавлявайте на сватбата“, каза Мая. „И бъдете горда.“

Стефка посегна към чантата си, но Мая поклати глава. „Не. Днес сте мой гост.“

Жената я прегърна силно. Прегръдката беше суха и костелива, но в нея се усещаше цялата й неизказана история. После, без да каже повече, се обърна и напусна салона с изправени рамене.

Мая остана сама, изпитвайки удовлетворение. Чувстваше, че е постъпила правилно. Погледна часовника – беше време да затваря. Докато подреждаше четките, мислите й се върнаха към собствените грижи – сметките, кредита за малкия апартамент и дъщеря й Лилия, която учи право в столицата и се нуждаеше от пари за учебници. Доброто невинаги е по джоба ни, но има смисъл.

Глава 2: Орхидеите

На следващата сутрин Мая тръгна към работа със смесено чувство на надежда и умора. Беше понеделник – обикновено спокоен ден, с много административни задачи и евентуално един-два клиента по-късно. Надяваше се да събере достатъчно, за да покрие наближаващата вноска по заема за оборудване.

Щом стигна до улицата на салона, нещо я накара да спре. Всичко изглеждаше някак различно.

Пред витрината, на тротоара, се виждаха десетки саксии. Не обикновени цветя, а орхидеи – бели, розови, цикламени. Като поток от екзотика, който не се вписваше в обикновения ѝ салон.

Мая се приближи, леко смутена. Помисли, че са за близкия цветарски магазин. Но тогава видя, че вратата на салона й е леко открехната. Сърцето й подскочи. Дали не е станала кражба?

Тя отвори вратата.

И застина изумена.

Навсякъде в салона имаше цветя. Орхидеите бяха по всички повърхности – по масите, плотовете, дори по столовете за клиенти. Ароматът беше наситен, сладък, почти задушаващ. Чувството беше сякаш се намираш в оранжерия, а не във фризьорски салон.

С леко треперещи ръце Мая се приближи до рецепцията. На касовия апарат имаше дебел кремав плик – без адрес, само с името на фирмата ѝ.

Тя отвори плика с вцепенени пръсти.

Вътре откри пачка едри банкноти. Преброи ги автоматично – пет хиляди лева.

Под тях имаше визитка от тежък картон. Отпред беше изписано само едно име: Петър. На гърба, с черен маркер, пишеше:

„За добротата. Тя е по-рядка от тези цветя.“

Мая седна на единствения свободен стол, стискайки плика до гърдите си. Пет хиляди лева – повече, отколкото изкарваше за три месеца. Това беше достатъчно за изплащането на оборудването, ипотеката и таксата на Лилия за университета.

Но кой е Петър?

Опита се да си припомни. Стефка – жената от вчера. „Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство.“

Може би това бе той. Бащата на булката.

Но защо? Каква беше причината за такъв голям жест? Благодарност, да, но сумата и цветята изглеждаха прекалено много за прическа и грим. Имаше нещо повече.

Мая се загледа в орхидеите. Красиви, но хладни. Чувстваше се така, сякаш този жест не беше само благодарност, а и показна демонстрация на възможност – че можеш да възнаградиш доброто така, че то да тежи и да създава задължение.

Телефонът й иззвъня, прекъсвайки мислите – Лилия.

„Мамо? Как си? Събра ли парите за… знаеш.“

Мая стисна плика с парите. „Да, мила. Събрах ги. Всичко е наред.“

Глава 3: Златната клетка

Сватбата беше в най-луксозния комплекс край града – с голф игрище, спа и гледка към планината, по-скъп от целия квартал на Стефка.

Стефка дойде сама с такси, което Мая бе поръчала. Вървеше по алея, покрита с розови листенца, усещайки се едновременно красива и почти незабележима. Прическата и гримът й бяха като щит, но усещаше и чуждите погледи.

Това бе светът на Анелия – майката на булката. Висока, руса жена с усмивка, която не стига до очите. Събитията се организираха с точност, почти като генерал. До нея стоеше Петър – центърът на тази фамилия, в безупречен костюм и с проницателно излъчване. Той кимна на Стефка – това беше едновременно поздрав и напомняне.

Мартин, синът ѝ, я чакаше до арката. Очите му се насълзиха, щом я видя.

„Мамо… изглеждаш…“

„Добре съм, сине“, прекъсна го тя, като преглътна буцата в гърлото си. „Ти бъди щастлив.“

Той беше щастлив, но и видимо изморен. Мартин винаги усещаше тежестта на бедността си. Сега се женеше за Диана – мило момиче, което обаче никога не е работило, и така ставаше част и от семейството на Петър.

Церемонията беше разточителна. Стефка седна на първия ред, до празния стол на покойния си съпруг. От другата страна бяха Петър и Анелия.

По време на коктейла, докато държеше чаша шампанско, която не посмя да отпие, Стефка чу Анелия да говори с приятелки:

„…абсолютно никаква представа от стил. Разбира се, какво да очакваш?“, казваше Анелия. „Наложи се Петър да ѝ прати стилист сутринта, за да не ни изложи пред хората. Горката Диана, такъв товар…“

Стефка се вцепени. Стилист? Петър? Говореха за нея. Мислеха, че…

Тя погледна Петър, който разговаряше с банкер. Той не беше пратил стилист – беше изпратил орхидеи и плик с пари на Мая. Той беше наясно. Знаеше за дванадесетте лева. Как?

Срамът я заля – нейната бедност беше не само известна, а и обсъждана и управлявана от това семейство. Жестът на Мая беше искрен, докато този на Петър изглеждаше като показно упражнение на контрол.

По-късно Мартин дойде при нея, вече в балната зала.

„Мамо, с Диана искаме да ти кажем нещо“, каза той. „Татко… тоест, господин Петър… ни купи апартамент. Сватбен подарък.“

„Това е чудесно, Марти“, отвърна Стефка с усилие.

„Има още“, допълни Диана. „Татко каза, че ще ти помогне