В салона се усещаше ухание на лак за коса и фино напрежение. Късният следобед бе от онези, в които слънчевите лъчи се стичат бавно по прозорците, а спокойствието се нарушаваше единствено от съскането на пресата за коса и дискретното жужене на сешоара. Мая завършваше работата по последния кичур на своята редовна клиентка, когато вратата изскърца леко и несигурно.
На прага се появи жена, която Мая не познаваше. Възрастта ѝ се забелязваше по онзи начин, по който животът спира да пита и започва само да отговаря – често трудно, изписано във фините линии около очите и стиснатите устни. Облеклото ѝ беше чисто, но явно захабено от многократни изпирания. В ръцете си стискаше малка, овехтяла дамска чанта – сякаш се страхуваше да не я загуби.
С бавни стъпки тя прекоси помещението, разглеждайки лъскавите повърхности и подредените по рафтовете шишенца. Очите ѝ изглеждаха зачервени.
„Мога ли да ви помогна?“, попита Мая с мек тон, докато изпращаше другата клиентка.
Жената срещна погледа ѝ. Погледът ѝ бе замъглен от сълзи, които едва задържаше. Преглътна трудно, опитвайки се да си върне гласа.
„Аз… аз не знам. Синът ми… той се жени днес. След… след няколко часа.“
Мая кимна, насърчавайки я. „Прекрасно! Поздравления. Да ви направя празнична прическа, така ли?“
Жената сведе глава към стария под. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Разтвори длан и показа няколко намачкани банкноти и монети.
„Имам само това“, прошепна тя. „Дванадесет лева. Знам, че не е достатъчно. Но…“ Гласът ѝ се пресече. „Не искам да го засрамя пред хората. Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство. Всички ще бъдат толкова… а аз… аз съм майка му.“
Думите й останаха във въздуха – тежки и болезнени.
Мая усети как се свива отвътре. Тази тревога й беше позната. Самата тя бе броила стотинки за сметките в салона и се е притеснявала дали ще има пари за университета на дъщеря си.
Приближи се до жената и затвори внимателно пръстите й около парите.
„Казвам се Мая. А вие?“
„Стефка“, отвърна през сълзи жената.
„Е, Стефка“, каза Мая с топла усмивка, „днес ще бъдете най-красивата свекърва. Седнете. Имаме работа.“
„Но аз не мога… парите…“
„Парите днес не са важни“, прекъсна я Мая. „Важно е да изпратите сина си с гордо вдигната глава. Това е моята изненада за вас и него.“
Стефка я гледаше с известен недоверие, колебаейки се дали да повярва. Но в очите на Мая имаше само разбиране. Позволи си да бъде отведена до стола пред голямото огледало.
В следващите час и половина Мая вложи цялото си внимание в нея. Не беше просто прическа – тя се постара да прикрие следите на умората и годините. Изми косата, подстрига леко краищата, оформи обем, който омекоти чертите й. После отвори куфарчето с гримове.
„Никога… никога не са ме гримирали“, прошепна Стефка, гледайки отражението си.
„Винаги има първи път“, отвърна Мая.
С леки движения прикри тъмните кръгове, нанесе фон дьо тен за равен тен и добави мек прасковен руж. Очите подчертана с нежен кафяв молив и спирала, а устните – с топъл, дискретен цвят.
Когато приключи, Мая обърна стола към огледалото.
Стефка възкликна. В огледалото виждаше жена, която не бе виждала отдавна – излъчваща достойнство и стил. Следите на умората бяха изчезнали, заменени от тихо самочувствие. Очите й блестяха – този път от благодарност.
Тя се изправи и докосна косата си.
„Аз… аз не знам как да ви се…“
„Просто се забавлявайте на сватбата“, каза Мая. „И бъдете горда.“
Стефка посегна към чантата си, но Мая поклати глава. „Не. Днес сте мой гост.“
Жената я прегърна неочаквано силно. Прегръдката беше суха, костелива, но носеше цялата й неизказана болка. После, без да каже нищо повече, се обърна и напусна салона с изправена стойка.
Мая остана сама и се почувства удовлетворена. Знаеше, че е постъпила правилно. Погледна часовника – наближаваше време за затваряне. Докато почистваше четките, мислите й се върнаха към собствените й сметки, кредита за малкия апартамент и дъщеря й Лилия, която учеше в столицата и имаше нужда от учебници. Доброто невинаги е въпрос на средства, но понякога си струва.
Глава 2: Орхидеите
На следващата сутрин Мая тръгна към салона с обичайната смесица от надежда и умора. Беше понеделник – обикновено спокоен ден, с административни задачи и вероятно само няколко клиента следобед. Надяваше се да събере достатъчно за следващата вноска по заема за оборудването.
Стигайки до улицата на салона, нещо я накара да се спре. Имаше промяна.
Пред витрината, на тротоара, се виждаха десетки саксии. Не бяха обикновени цветя, а орхидеи – бели, розови, цикламени. Наподобяваха водопад от екзотика, който не съвпадаше със скромния й салон.
Мая се приближи, леко объркана. Помисли, че цветята са за близкия цветарски магазин. Но забеляза, че вратата на салона й беше леко открехната. Сърцето й подскочи – дали не са я обрали?
Тя отвори вратата.
И остана без думи.
Вътре всичко беше обсипано с цветя. Орхидеите покриваха всяка плоскост – по масите, плотовете, дори върху клиентските столове. Ароматът беше тежък и сладникав, почти задушаващ. Чувството беше сякаш си попаднал в тропическа градина, не във фризьорски салон.
С треперещи ръце Мая се приближи до рецепцията. На касовия апарат я чакаше дебел кремав плик – без данни за подател, само с името на фирмата й.
Тя го отвори, ръцете й леко трепереха.
Вътре имаше купчина едри банкноти. Преброи ги почти механично – пет хиляди лева.
Отдолу лежеше тежка визитка. На лицето беше изписано едно име: Петър. На гърба, с черен маркер, беше написано:
„За добротата. Тя е по-рядка от тези цветя.“
Мая седна на единствения свободен стол, притискайки плика към себе си. Пет хиляди лева – повече, отколкото изкарваше за три месеца. Това покриваше кредита за оборудване, ипотеката и таксата за университета на Лилия.
Но кой беше Петър?
Опита се да си спомни. Стефка – жената от вчера. „Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство.“
Може би това беше той. Бащата на булката.
Но защо? Този жест беше голям. Благодарност, да, но имаше нещо прекалено. Пет хиляди лева и салон, пълен с орхидеи, за една прическа и малко грим? Изглеждаше… несъразмерно.
Мая се загледа в орхидеите. Красиви, но хладни. Чувството беше, че жестът не беше само признателност, а и демонстрация на възможности – че някой може да възнагради доброто така, че тежестта да остане и да създава задължение.
Звънна телефонът й – Лилия.
„Мамо? Как си? Събра ли парите за… знаеш.“
Мая стисна плика. „Да, мила. Събрах ги. Всичко е наред.“
Глава 3: Златната клетка
Сватбата се провеждаше в луксозен комплекс извън града – с голф игрище, спа и гледка към планината, по-скъп от целия квартал на Стефка.
Стефка пристигна сама с такси, което Мая бе извикала за нея. По алеята, покрита с розови листенца, тя се чувстваше красива, но и незабележима. Прическата и гримът й даваха увереност, но усещаше и чуждите погледи.
Това беше светът на Анелия – майката на булката. Висока, руса и с усмивка, която не стигаше до очите. Организираше всичко с точността на генерал. До нея беше Петър – сърцето на тази фамилия, в безупречен костюм и с наблюдателен поглед. Той кимна на Стефка – като поздрав, но и напомняне.
Синът й, Мартин, я чакаше при арката. Очите му се насълзиха, щом я видя.
„Мамо… изглеждаш…“
„Добре съм, сине“, прекъсна го тя, като преглътна буца в гърлото. „Ти бъди щастлив.“
Той изглеждаше доволен, но и уморен. Мартин винаги носеше бремето на бедността. Сега се женеше за Диана – мило момиче, което никога не бе работило, и с нея влизаше и в семейството на Петър.
Церемонията беше разточителна. Стефка седна на първия ред до празния стол на покойния си съпруг. От другата й страна бяха Петър и Анелия.
По време на коктейла, докато държеше чаша шампанско, от което не посмя да отпие, Стефка чу Анелия да говори с приятелки:
„…абсолютно никаква представа от стил. Разбира се, какво да очакваш?“, казваше Анелия. „Наложи се Петър да ѝ прати стилист сутринта, за да не ни изложи пред хората. Горката Диана, такъв товар…“
Стефка застина. Стилист? Петър? Говореха за нея. Мислеха, че…
Тя погледна към Петър, който разговаряше с банкер. Той не беше изпратил стилист – беше изпратил орхидеи и плик с пари на Мая. Той знаеше. Знаеше за дванадесетте лева. Как?
Срамът я обля – нейната бедност беше известна, обсъждана, дори контролирана от това семейство. Мая беше направила жест от сърце, а Петър – жест на власт.
По-късно Мартин дойде при нея. Вече бяха в балната зала.
„Мамо, с Диана искаме да ти кажем нещо“, каза той. „Татко… тоест, господин Петър… ни купи апартамент. Сватбен подарък.“
„Това е чудесно, Марти“, отвърна Стефка с усилие.
„Има още“, добави Диана. „Татко каза, че ще ти помогне. Ще ти намери по-лека работа. Може би в някой от офисите му. Да не се мъчиш с чистенето.“
0 Comments