Получих дисциплинарна забележка, защото напуснах офиса в 17:30 – точно когато приключваше работният ми ден. Листчето беше оставено на бюрото ми, бяло и натрапчиво, сякаш ме укоряваше за някакво предателство.
„Всички си тръгват след 19:00,“ каза тогава мениджърът ми, Кирил.
Гласът му прозвуча ниско и самодоволно, с онази типична корпоративна надменност, която вече трудно понасях. Беше се изправил до бюрото ми със скръстени ръце, а скъпият му часовник проблясваше под студената светлина на големия офис.
Вдигнах поглед от компютъра, докато усещах как колегите ми ме наблюдават. Всички изглеждаха заети, но всъщност слушаха. В този офис, ако настъпеше тишина, това означаваше, че някой има проблем.
„Не пише в договора ми, Кирил.“ Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото наистина се чувствах.
Той завъртя очи. Жестът му беше толкова демонстративен и механичен, че за момент ми се прииска да му хвърля телбода. „Минимумите няма да те издигнат, Ана.“
„Минимум?“ Осем часа фокусирана работа, безброй таблици и доклади, които захранваха някаква система, чиито цели не разбирах напълно. За тези осем часа ми плащаха – колкото да покривам тежкия ипотечен кредит за апартамента, в който почти не се прибирам.
„Върша си работата. Всичко за днес е свършено,“ казах спокойно.
„Работата никога не свършва,“ отговори той. „Важна е ангажираността. Трябва да покажеш, че държиш, че си част от екипа.“
Не дочака отговор. Просто се обърна и изчезна в кабинета си със стъклените стени, откъдето наблюдаваше „екипа“.
Чудесно.
Останах неподвижна, слепоочията ми пулсираха. Точно в 17:29 компютърът издаде финалния звук за изключване. Събрах нещата си, а отварянето на ципа на чантата прозвуча някак твърде силно в тишината.
„Приятна вечер,“ казах на глас, без да се обръщам към някого конкретно.
Някои от колегите повдигнаха глави, с погледи, пълни със завист и съжаление, но после бързо се върнаха към екраните си.
От този момент всяка вечер си тръгвах в 17:30.
Първият ден беше малък протест. Вторият – вече осъзнато решение. След седмица това се беше превърнало в навик. Изчаквах стрелките на часовника, изключвах компютъра в шест и оставах спокойна. Винаги усещах погледа на Кирил. Беше като негласно състезание. Очакваше да се предам и да остана с тези уж „ангажирани“ служители, които работеха до късно, докато лицата им избледняваха под светлината.
Но не се поддадох. Не само заради принципа.
Имах причина. Причина, която ме чакаше и беше по-важна от всяко „издигане“ в тази студена сграда.
Месец по-късно Кирил ме извика при себе си.
Беше вторник, навън ръмеше онзи ситен, досаден дъжд, който прави града да изглежда сив. В 16:45 получих имейл – само една дума в темата: „Среща“. Мястото: кабинетът му. Часът: 17:15.
Петнадесет минути преди края на работния ден. Много хитро.
През този месец напрежението в офиса беше нараснало. Кирил говореше с мен само чрез имейли или през други хора. Дисциплинарната забележка още стоеше в досието ми. Колегите ме избягваха, като че ли „минимумът“ ми беше заразен. Бях се превърнала в изолираната.
И сега това.
В 17:14 чаках пред кабинета му. Ръцете ми бяха ледени.
Най-страшното беше, че дори не ми обърна внимание, а само ми махна да вляза.
„Затвори вратата.“
В този офис по правило вратите трябваше винаги да са отворени – символ на прозрачност, обичаха да подчертават от ръководството. Когато вратата се затвореше, обикновено значеше – екзекуция.
Седнах на ръба на стола. Кирил се облегна назад, сплете пръсти зад тила си и се усмихна. Точно това беше най-неприятното.
„Е, Ана,“ започна той бавно. „Мина един месец. Доволна ли си от… минимума?“
„Работя си, Кирил. Докладите са предадени навреме. Числата са точни.“
„Числата,“ изсмя се тихо. „Да, точни са. Ти си много… точна. 17:30 всеки ден. Като по часовник. Впечатляваща дисциплина.“
Стомахът ми се сви. Беше ясно, че не ме беше извикал, за да ме уволни – не още. Това беше просто демонстрация на власт.
„Имаш ли представа как изглежда това за околните?“ продължи той. „Как караш останалите да се чувстват? Те остават, борят се. А ти просто си взимаш чантата.“
„Техният избор не е мой проблем. Моят договор…“
„Договорът!“ – плесна с ръце по бюрото. Подскочих. „Все говориш за този договор, все едно е Библията. Има и клаузи за „лоялност към компанията“ и „изпълнение на задачи, възникващи от работния процес“.“
„Да стоя до седем без причина не е част от работния процес. Това е експлоатация.“
Погледът му стана остър. Усмивката изчезна. „Внимавай какво казваш, Ана. Експлоатация е тежка дума. Аз го наричам… инвестиция. В бъдещето ти.“
Наведе се напред. Миризмата на одеколона му ме отдръпна още повече.
„Виж, Ана. Харесвам те. Наистина си умна. Но тази твоя… точност… ти докарва неприятности не само с мен. Чувам слухове.“
„Слухове?“
„Че не си отборен играч. Че си тук само за парите. Че не ти пука.“
„Пука ми за работата. Не ми пука за безсмислени демонстрации на лоялност.“
Настъпи тишина. Гледаше ме втренчено, като че ли опитваше да прочете мислите ми. За първи път в погледа му се появи нещо ново – някаква хищническа любопитност.
„За къде бързаш така, Ана?“ попита тихо. „Всяка вечер в 17:30. Какво толкова важно те чака, че не можеш да останеш още един час заради кариерата си?“
Кръвта ми застина.
Глава 2: Причината Не беше свързано с кариера или принципи. Причината беше Мартин.
Мартин – моят по-малък брат. След като родителите ни си отидоха, грижата за него остана изцяло на мен. Той трябваше да бъде студент втори курс право в престижен университет. Но не беше.
Излязох от кабинета на Кирил с треперещи крака. Часът беше 17:28. Той ме изпрати с думите: „Помисли върху това, Ана. В четвъртък те чакам на оперативката в 18:00. Това не е покана.“
Нямаше време за размисъл. Грабнах чантата, избегнах всички погледи и почти изтичах към асансьора. Дъждът се беше засилил, а градският транспорт беше пълен хаос. Вече закъснявах.
Причината да си тръгвам точно в 17:30 беше ясна – в 18:15 започваше неговата смяна.
Не моята. На Мартин.
В 18:10 вече бях в старата болница в покрайнините на града. Прескачах локви, сърцето ми биеше учестено. Открих го в стаята за персонала на ортопедията – облечен в износена зелена униформа, която му беше огромна.
„Закъсня,“ каза, без да ме поглежда, докато обувaше гумените си сабо.
„Извинявай. Имаше трафик. Задържаха ме в работата.“
Изправи се – беше колкото мен на ръст, но изглеждаше пречупен. Тъмните кръгове под очите му го правеха да изглежда болен. Тази година не беше студент по право.
Беше се провалил. Преди шест месеца, малко преди зимната сесия, просто изчезна. Открих го след три дни – изплашен и празен, в евтин мотел. Задлъжнял не с хазарт или наркотици, а с финансова измама – модерна, глупава схема за бързи пари. Взел студентски кредити, после още, за да покрие старите.
Сега дължеше много.
„Няма значение,“ каза той. „Тази вечер съм на двойна смяна. Ще поема и спешното.“
„Мартин, не можеш. Не си спал от…“
„Какво предлагаш, Ана? Парите няма да се върнат сами.“ Погледна ме с гняв. „Ти да не си изтеглила заем?“
Свих рамене. Той знаеше, че не мога. Ипотеката. Взехме я с Димитър, мъжа ми, по времето, когато и двамата имахме прилични заплати и планове. Сега апартаментът беше като тежест, която ме дърпаше надолу.
„Ще се оправя, Марто. Просто… внимавай. И хапни нещо.“ Пъхнах в ръката му смачкани десет лева.
Той ги погледна с отвращение, но ги прибра. „Благодаря. Сега върви. Не искам да те виждат тук. И без това се мисли, че съм единственият неуспял в семейството.“
Той беше студент в живота, където таксите се плащаха със сън и гордост. Аз – с жилищен кредит. Той – с кредит за глупост. И двамата бяхме в капан.
Излязох от болницата. Дъждът беше спрял, но въздухът беше все така влажен. В 19:00, докато колегите ми вероятно още бяха с Кирил, аз чаках автобуса – напълно изтощена.
Трябваше ми план. Трябваше ми малко въздух. Единственото време за глътка въздух беше между 17:30 и 18:15 – 45 минути, в които преминавах от корпоративен служител в координатор на оцеляването.
Кирил беше прав за едно – минимумите няма да ме издигнат. Но аз не търсех издигане. Просто исках да оцелея.
Глава 3: Студеният апартамент Върнах се у дома след осем. Апартаментът беше необичайно тих. Димитър, мъжът ми, стоеше на дивана. Телевизорът работеше без звук, на екрана се виждаха хора, които се смееха истерично.
„Здравей,“ казах аз.
Той не се обърна, само махна с ръка. „Здравей.“
Димитър се определяше като бизнесмен. Някога имаше малка консултантска фирма. Сега обаче основно „проучваше възможности“ от дивана. Кредитът беше изчислен за две високи заплати. Остана само моята.
Свалих мокрото палто. „Пак цял ден тук ли беше?“
„Имах срещи,“ каза той защитно и този път ме погледна. Беше хубав мъж, но напрежението беше заличило тази хубост. Очите му бяха мътни, а край устата – горчива линия. „
0 Comments