Сестра ми и аз винаги сме били наричани двуяйчни близнаци. Така ни казваха всички. Аз съм Лилия – по-организираната и може би по-незабележимата от двете ни. Уча право, вече съм в трети курс, а отскоро изплащам малък апартамент – идеята за „независимост“ ми беше втълпявана от малка. Мая беше пълната ми противоположност – истински хаос, артистична, емоционална, винаги с рошава коса и боядисани ръце.
Въпреки че живеехме заедно в просторния, модерен дом, животите ни нямаха нищо общо. Къщата беше от онези с огромни прозорци и стъклени стени – гордостта на баща ни Стефан. Той беше бизнесмен, човек, който не спираше да говори по телефона за „консолидиране“, „лихви“ и пазари. Майка ни Милена беше красива, деликатна и почти незабележима жена, чието присъствие сякаш беше само част от декора на семейството.
Преди месец, докато си губехме времето онлайн, Мая попадна на реклама.
„Виж! ДНК тест за произход! Двеста лева намален! Хайде да го направим!“
„Мая, това е излишно“, възразих, ровейки из конспекта за вещно право. „Нали сме близнаци. Двуяйчни. Какво ново ще научим? Че сме от Източна Европа?“
„Не, виж, пише, че може да показва и рискове за здравето. И е забавно! Стига си била такъв адвокат!“
Накрая се съгласих и поръчахме тестовете – просто ей така, за разнообразие.
Плюхме в епруветките, изпратихме ги и после напълно забравихме за тях. До вчера.
На закуска Стефан вече беше излязъл за поредната „важна среща“, а Милена разбъркваше кафето си толкова бавно, че само звънът на лъжичката нарушаваше тишината.
„Пристигнаха!“, извика Мая, нахълтвайки с лаптопа. „Резултатите от ДНК теста!“
„О, чудесно“, каза Милена, без да вдигне поглед.
„Лили, ела да видим!“
Наведох се над лаптопа. Първо разгледахме моя профил. Без изненади – 99.8% Балкани, 0.2% Сардиния.
„Видя ли! Имам италианска жилка!“, засмях се.
Дойде ред на Мая. Тя отвори данните си с нетърпение.
Настъпи абсолютна тишина.
Гледаше екрана, лицето ѝ изведнъж стана безизразно – напълно необичайно за нея.
„Какво има?“, попитах я.
„Това… това сигурно е грешка. Системен бъг.“
Погледнах монитора. Нейните резултати нямаха нищо общо с моите – предимно Западна Европа, малко Скандинавия. Напълно различни.
„Е, нали сме двуяйчни“, опитах да разчупя обстановката. „Различни яйцеклетки, различни гени.“
Но когато отворихме секцията „Семейни връзки“, там, където трябваше да пише „сестра (близнак)“, нямаше нищо. Проверихме настройките, включихме споделянето, презаредихме страницата.
Голям надпис се появи: 0% СЪВПАДЕНИЕ.
Оказа се, че не просто не сме близнаци – дори не сме роднини.
В този момент в стаята внезапно стана хладно. Чух как Милена изпусна лъжичката, която силно издрънча на пода.
„Мамо?“, обърна се Мая.
Милена беше пребледняла. Тъкмо тогава Стефан се появи, раздразнен.
„Какво е това замръзване? Милена, пак ли не си…“
Мая му подаде лаптопа. „Какво означава това?“
Родителите ни изглеждаха объркани. Стефан се намръщи. „Какви са тези глупости? Поредната платена измама. Казах да не си губите парите по простотии!“
„Стефане…“, прошепна Милена, но той я прекъсна.
„Млъкни, Милена. Това е грешка. Лилия, Мая, изхвърлете това и се захващайте с ученето и рисуването. Край на темата.“
Но страхът в очите на майка ми беше различен – леден ужас. Стефан беше само ядосан, но Милена изглеждаше истински изплашена.
Това определено не беше никаква грешка.
Глава 2: Записите
След този ден атмосферата в къщата стана напрегната. Мая се затвори в ателието си и не говореше с никого. Стефан се държеше така, сякаш всичко е наред, което само влошаваше напрежението. Майка ни се опитваше да разговаря с Мая и ѝ носеше храна, но Мая не я пускаше.
Аз не можех да спя и нищо не ме задържаше на едно място. Учебникът по облигационно право беше просто неясни думи. Не можех да спра да мисля за 0% съвпадение.
Реших да не казвам на никого. Взех си болничен от университета и отидох в голямата болница в центъра – именно там, където твърдяха, че сме родени.
Два часа се борих с формуляри, бюрокрация и незаинтересовани служители. Като студент по право знаех какво да кажа – „лични данни“, „право на достъп до информация“, „семейна медицинска история“.
Накрая ме изпратиха в архива, долу в мазето. Миришеше на прах и дезинфектант. Срещнах медицинска сестра на име Дарина, която ме изгледа подозрително.
„Какво търсите, госпожице?“
„Записи за раждане – моите и на сестра ми. Родени сме на една и съща дата, преди 21 години.“
Тя изсумтя. „Всичко е дигитално вече. Хартия почти няма.“
„Моля ви, важно ми е“, прекъснах я.
Тя въздъхна, седна на стария компютър и започна да търси.
„Майка?“ – „Милена.“
„Баща?“ – „Стефан.“
Тя мърмореше, докато търсеше. „Хм, да, има раждане на тази дата.“
За момент си помислих, че всичко ще е наред.
„Ето ви, Лилия, 10:05 сутринта. Всичко е нормално.“
„А сестра ми, Мая?“
Дарина присви очи. „Чакайте… Мая…“
Замълча. Изражението ѝ стана напрегнато.
„Няма такава. Поне не с тази майка.“
„Не, това е невъзможно. Ние сме близнаци. Проверете пак…“
Тя вдигна ръка. „Не ми казвайте как да си върша работата. В системата сте само вие и майка ви. Другo дете на тази дата няма.“
Изведнъж застинах. „Но… казахте, че сте видели и трите имена…“
Дарина се стресна. Бях я чула да го казва.
„Казахте го. Проверете пак.“
Тя пребледня и започна да щрака нервно по клавиатурата.
„Може би съм се объркала. Виждам само вас, Лилия.“
„Лъжете ме“, казах през зъби. „Видяхте името ѝ! Какво скривате?“
Дарина се огледа и прошепна: „Госпожице, трябва да си вървите.“
„Няма да мръдна, докато не ми кажете. Видяхте името ѝ!“
Тя въздъхна, вече изглеждаше на ръба. „Не трябва да го правя. Ще ме уволнят.“
Дарина се наведе към монитора.
„Виждам вашето име, Лилия, родена в 10:05. Свързана с Милена и Стефан.“
Тя преглътна.
„После търсих Мая. Пише я, на същата дата. Но…“
Дарина застина за момент. Аз също.
Когато проговори, очите ѝ бяха пълни със страх и съчувствие.
„…но Мая е вписана три часа по-късно. И е свързана с… о, боже… с друга родилка. Името е Ивана. В графата за баща пише „неизвестен“.“
Глава 3: Лъжата
Всичко се обърна наопаки. Миризмата на архиви и белина ме замая. „Друга майка? Ивана? Това значи…“
„Това значи, че не ви е сестра“, каза Дарина. „Поне не по кръв. Изглежда е осиновена. В същия ден.“
„Осиновена? Но защо са ни лъгали, че сме близнаци? Защо…“
Дарина затвори прозорците. „Не знам нищо повече. Виждам бележка – ‘случаят да се обработи по спешност, лично от доктор Петров’. Тук е и подписът на баща ви, Стефан. Той е платил всичко в брой, включително таксата за ‘усложнения’. Но във вашето раждане няма такива.“
Тя ме погледна. „Взели са вас, после – другото бебе. И са си тръгнали с две. Това е.“
Излязох като в сън. Навън слънцето беше заслепяващо, а хората вървяха по улиците, докато аз се чувствах все едно съм в окото на буря.
Мая. Моята „близначка“. Оказа се, че не ми е никаква сестра.
Животът ни се оказа лъжа.
Когато се прибрах, вкъщи цареше тишина. Мая вече беше излязла от стаята си и стоеше в хола, втренчена в празния екран на телевизора. До нея седеше Милена, която я галеше по косата, но Мая изглеждаше напълно замръзнала.
Стефан беше до прозореца с гръб към всички.
„Къде беше?“, забоботи той, без да се обърне.
„В болницата“, казах с пресипнал глас.
Милена въздъхна. Мая ме погледна с разплакани очи.
„Лили?“, прошепна тя.
„Тя не ми е сестра“, казах, сочейки Мая. „Тя е осиновена. Нали?“
Милена избухна в плач.
Стефан се обърна, лицето му беше изкривено от гняв. „Какво си направила? Какво си ровила?“
„Какво съм направила АЗ?“, извиках. „Вие какво направихте! Лъгахте ни 21 години! Защо не казахте истината?“
„Тихо!“, изкрещя той и тръгна към мен. „Не знаеш за какво говориш! Направихме го, за да ви защитим!“
„Нормално семейство?“, изсмя се Мая. „Да живея в лъжа? Коя съм аз? Коя е Ивана?“
Милена се сви. „Мая, миличка, обичаме те…“
„Не!“, изкрещя Мая. „Ти не си ми
0 Comments