Светлината в болничната стая беше силна, почти синкава. Пробиваше през клепачите ми дори когато ги стисках. Усетих болка във всяка клетка. Тялото ми бе напрегнато, сякаш всяка нишка крещеше от преумора, а шевовете дърпаха кожата ми при всяко вдишване. Дишането беше тежко. Въздухът носеше миризма на дезинфектант, примесена с нещо застояло и метално.
До мен, в прозрачната кошарка, спеше той – малкият. Още не можех да повярвам, че това е истински човек. Толкова нежен, с тънка, набръчкана кожа, с малки юмручета, които едва се забелязваха. Гледах как гърдите му бавно се повдигат и спускат. Петър. Името избрахме заедно, някога, когато се смеехме и мечтаехме. Преди всичко да се обърне.
Вратата се отвори с леко щракване. Кирил.
Появи се несигурно, сякаш влизаше в чуждо място. Държеше телефона, плъзгайки палец по екрана, докато не осъзна къде е и не го прибра в джоба си. — Ани. Как си? — каза той. Гласът му звучеше кухо, далечно.
Не направи нищо.
Не се приближи. Не ме докосна. Не погледна и към детето. Стоеше на прага, като че ли се страхуваше да прекрачи и да приеме реалността.
— Изтощена съм, Кирил — казах, с дрезгав и чужд за мен глас. — Къде беше?
Той въздъхна така, както винаги показваше, че съм му в тежест. — Работа. Знаеш, Ани. Нещата са… сложни. Стефан ме притиска. Имаме проблеми с доставките.
Винаги имаше някакви проблеми. Все се намираше нещо „сложно“. Неговата консултантска фирма, каквато и да беше, винаги стоеше на първо място. Той се държеше като човек на сделките, на парите и бързите решения. Аз бях просто съпругата му. А сега – и майка.
— Родих, Кирил — казах тихо, всяка дума натежала от гняв. — Преди осем часа. Бях сама.
— Не си била сама, лекарите са били там — опита се да разчупи атмосферата, но не се получи. Видя изражението ми, вдигна ръце. — Добре, добре. Извинявай. Просто… не успях да се измъкна. Знаеш какъв е Стефан.
Стефан. Партньорът му. Срещала съм го няколко пъти и винаги ме караше да се напрягам. Очите му не се усмихваха, дори когато устата го правеше.
Кирил се приближи чак тогава. Наведе се над креватчето. — Прилича на теб — каза без емоция, просто отбеляза. — Не, не прилича — отвърнах. — Прилича на бебе.
Погледна ме. За секунда в очите му се мярна паника. Не беше гордост, не беше радост – чиста паника. Сякаш това малко същество беше просто още един проблем, още една сметка за плащане. А нашите сметки не бяха малко – апартамент с ипотека, лъскавата му кола, моите надежди за обикновен живот.
— Ще ти донеса нещо за ядене — каза той, сякаш търсеше извинение да излезе. — Не искам храна. Искам съпруг.
Не каза нищо. Просто се обърна и излезе. Чух как телефонът му завибрира, докато минаваше по коридора, и почти веднага вдигна – вече с делови тон.
Останах сама. Сама с болката, миризмата на болница и едно малко спящо бебе, което беше само мое. Бях не просто уморена. Бях бясна.
Глава 2: Тъжната усмивка Дните у дома бяха дори по-тежки. Апартаментът, който някога изглеждаше като символ на успеха ни, сега беше огромен, студен и празен. Плачът на Петър се носеше между скъпите мебели и високите тавани. Кирил се превърна в сянка. Прибираше се късно, носеше мирис на алкохол и чужд парфюм, и спеше на дивана. „За да не събудим бебето“, казваше той. Но и двамата знаехме, че причината не беше детето. Причината бях аз.
Седмици наред не спях. Превърнах се в машина за хранене, сменяне и утешаване. Косата ми беше слепена, дрехите постоянно изцапани с мляко. Живеех в постоянна мъгла от умора и тих, растящ гняв.
И тогава тя се появи. Магдалена.
Звънецът иззвъня и за момент се надявах, че Кирил се е прибрал. Но беше тя. Свекърва ми. На прага стоеше дребна, винаги спретната, дори в сивия си костюм, с две големи торби с храна.
— Здравей, Ани — каза тихо. Гласът ѝ беше винаги мек, сякаш се боеше да не счупи нещо. — Какво правиш тук? — попитах рязко, по-остро, отколкото възнамерявах. — Кирил каза, че ти е тежко. Дойдох да помогна.
Влезе, без да чака покана, остави торбите на плота и веднага започна да действа. Извади тенджера, изми зеленчуци. Движеше се тихо, уверено – като човек, свикнал да не прави шум.
— Не ми трябва помощ — излъгах, облегната на касата. — Трябва ми съпругът ми.
Тя спря да реже морковите. Ръцете ѝ, осеяни със старчески петна, но все още стабилни, застинаха върху дъската. — Той… работи много. Бизнесът на баща му не беше лесен. Кирил се опитва да го задържи.
— Бизнесът? — изсмях се, но смехът ми прозвуча като пукнато стъкло. — Или просто се крие? Не е докосвал бебето, Магдалено. Нито веднъж. Или го е страх, или не иска.
Тя се обърна към мен. Очите ѝ – същите светлокафяви като на Кирил – изпълнени с нещо, което тогава не можах да разпозная. Съжаление, вина и дълбока умора.
Бебето се разплака от другата стая. Остър, пронизващ вик, който се врязваше в главата ми. Не издържах. Свлякох се до стената, седнах на студения под. Сълзите, които сдържах толкова време, се изляха – горещи, пълни с гняв.
— Не мога повече. Не мога. Всичко върша сама! А той дори не е тук! Той не прави нищо! НИЩО!
Магдалена се приближи и клекна до мен. Беше странно да я усещам толкова близо – винаги държеше дистанция. Докосна рамото ми.
И тогава избухнах. Не към Кирил, а към нея.
— Защо е такъв? Ти го възпита така! Ти го направи такъв! Безполезен! Страхлив! Защо не го научи какво е отговорност? Първо научи сина си да бъде мъж, после идвай да помагаш! Първо научи сина си!
Крещях в лицето ѝ, докато плачът на Петър изпълваше апартамента.
Тя не реагира. Не се защити, не се обиди. Просто ме гледаше. Когато притихнах, бавно свали ръката си. Усмихна се.
Тази усмивка не беше щастлива. Това беше най-тъжната усмивка, която съм виждала. Счупена. Стана, отиде при Петър, взе го, и той – по чудо – спря да плаче. Държеше го с такава вещина и нежност, каквато Кирил така и не показа.
— Ще направя супа — каза, без да ме поглежда. — Трябва да ядеш.
Глава 3: Три седмици по-късно Животът продължаваше в същия изтощителен, безкраен ритъм. Магдалена идваше почти всеки ден. Говореше малко. Готвеше, почистваше, прегръщаше бебето, за да мога да поспя. Никога повече не спомена избухването ми. И вече не се опитваше да оправдава Кирил.
Кирил ставаше все по-отдалечен. Разговорите ни се свеждаха до „Има ли мляко?“ и „Плати ли тока?“. Когато споделих, че Марина – сестра ми, студентка в друг град – има нужда от пари за семестъра, той само подаде няколко банкноти, без да вдигне поглед от лаптопа си. Не попита дори за сумата.
— Взела е студентски заем — опитах се да обясня, — но не ѝ стигат за квартира. — Ще се оправи. Всички се оправяме — отвърна той.
Същата нощ го чух да говори по телефона на балкона – беше след полунощ. Гласът му беше напрегнат. — …не ме интересува какво казва Стефан! Парите ги няма! Разбери го! … Не, не можеш да ѝ се обаждаш! Остави я извън това, Елица! Казах ти…
Елица.
Името отекна в тишината. Коя беше тя? Сърцето ми заби учестено. Вече знаех, че не е клиент или доставка. Това беше човек с тайни.
Исках да изляза при него, да попитам. Но какво щях да кажа? Че го подслушвам? Че животът ми е очакване на следващото разочарование? Вместо това се върнах в леглото и се завих през глава.
Три седмици след онази сцена. Три седмици, откакто Магдалена ми се усмихна така тъжно.
Една сутрин, в шест, телефонът иззвъня. Кирил, но не от вкъщи – беше в болница. Не нашата болница. — Мама. Получила е инсулт. — Гласът му беше празен, без емоция.
Магдалена почина след три часа, без да дойде в съзнание.
На погребението Кирил стоеше като скован. Приемаше съболезнования с механично кимане. Стефан също беше там, облечен в черно, потупа го по рамото и ми кимна хладно. Елица не видях. Но търсех лицето ѝ сред хората.
В крайна сметка аз бях тази, която плака. Плаках за тихата жена, на която изкрещях. За тъжната ѝ усмивка. Защото само тя видя колко съм объркана и вместо да си тръгне, просто сложи тенджерата на котлона.
След няколко дни отидохме в апартамента ѝ, за да съберем документите. Малко, скромно жилище, пълно с книги и стари снимки. Кирил ровеше в чекмеджетата, вероятно търсейки завещание или пари. Аз отворих гардероба – ухаеше на лавандула и нещо сладко, като нея.
На най-горния рафт беше чантата ѝ. Обикновена кожена чанта, която винаги носеше. Вътре – портмоне, ключове, стар телефон и… бележка. Сгънат лист, адресиран до мен.
Ръцете ми трепереха.
„Ани,“ пишеше с дребния ѝ наклонен почерк.
Бях шокирана.
Тя…
Глава 4: Плитката в скрина „Ани,
Прости ми. Знам, че думите ми идват твърде късно. Но трябва да знаеш. Не за мен. Заради детето.
Ти беше права. Аз не научих сина си. Но не защото не исках. А защото не можех. Баща му беше същият. По-лош. Този бизнес, който Кирил сега „спа
0 Comments