Поплачете! Един разказ на Здравка Евтимова за българските букви, за пернишкото земетресение, за честта и достойнството

Има един човек в Перник, който може да разтвори и най-закоравялото сърце. Чрез думите, които пише, този човек разплаква всеки път по онзи особен начин, наричан „катарзис“, „пречистване“, „осъзнаване“. Тези сълзи са лечебни, защото те рестартират сърцата ни и ги карат да бият по-силно, даказват ни че сме не само живи същества, но и че сме хора. 

Този човек е писателката Здравка Евтимова. И няма как да подминем нейния разказ за детството й, за българските букви и за пернишкото земетресение. Още повече, че в него става въпрос за Перник, за перничани…

По повод 3-ти март Здравка Евтимова гостува на студенти от Нов български университет и прочете пред тях разказа си. Същият този разказ, заради който пернишката писателка е поканена да отиде в Пекинския университет.  „Той е наш, роден, български. Мисля, че от него ще разберете как аз разбирам честта и достойнството“, споделя Здравка Евтимова.

Прочетете го!

Когато бях дете, непрекъснато молех баща си да ми разказва приказки. Той беше електротехник и все се прибираше уморен у дома. Съседите само чакаха да се появи, носеха му развалените си котлони, електрически печки, прахосмукачки и не му оставаше време за мене. Един ден той взе лист хартия и започна да пише нещо. Аз седях и тихичко гледах.

– Какво е това, татко? – попитах.

– Българската азбука, момиче – отговори той.

– Но защо? – свих се разочарована на мястото си аз. – Обеща да ми разкажеш приказка, не да пишеш азбуката на този смачкан лист. Искам история за някоя красива принцеса.

Изведнъж светна като поле призори.

– Защото българската азбука знае всичките приказки на света, момичето ми – той се усмихваше и аз му повярвах, защото никога досега не ме беше лъгал.

Когато бях петгодишна, можех да чета само най-късите думи и си измислях врели-некипели неща за дългите. Майка ми, главен счетоводител, непрекъснато ме кастреше. Тате се усмихваше и това ми даваше кураж. Разказвах му всичко, което ми идваше наум. Чуех ли някоя фраза – макар и никак да не я разбирах – измъдрях всевъзможни небивалици за човека, който я беше казал.

– Децата не бива да дрънкат измислици – скарваше ми се мама. – В нашето семейство не говорим лъжи.

– Това не са лъжи – обръщаше се към нея баща ми. – Тя разказва истории, това е то.

– Искам дъщеря ми да стане лекар. Да спасява хората – заявяваше мама. – Ние се съсипваме от работа, за да й дадем образование. Тези истории, дето хвърля на вятъра, няма да я доведат доникъде.

– Този път си се объркала – отвръщаше баща ми. – Ако в историите има истина, те могат да спасят човешкия живот по-добре от всичко друго.

Бях на 25 години, когато публикуваха първия ми сборник „Разкази срещу тъга“. Въобще не кандидатствах да уча медицина, приеха ме английска и българска филология.

Майка ми беше страшно разочарована. Баща ми – летеше от радост. Почерпи всичките си приятели с най-скъпата ракия в кръчмата. Беше щастлив, че единствената му дъщеря ще учи български – езика, който можеше да напише най-интересните приказки на света. Когато стисна в ръце първия екземпляр от „Разкази срещу тъга“, каза:

– От днес аз съм честит човек, Здраве. Винаги съм искал да пиша, но работа от тъмно до тъмно. Не съжалявам. Знай го от мене – само като работиш здраво, при тебе ще дойдат истории, които могат да лекуват рани. Помни, момичето ми, българската азбука, на която те научих. Оставяй я в историите си така, че хората, дето ги четат, да станат по-свестни, като стигнат до последната ти дума.

– Глупости, Василе! Дрън-дрън от край до край. Учи, английски, Здравке. Учи ден и нощ. Ако не можеш да живееш без книги, превеждай книги. Това го приемам. Ще имаш пари в портмонето, ще можеш да се грижиш за мене, когато остарея. Книгата ти с разкази не я бива. Едва ли ще сложи кора хляб на масата.

Тъничкият ми сборник спечели някаква незначителна литературна награда.

– Какво ти разправях аз! – заключи мама. – Книгата не струва, това е то. Ако историите ти наистина бяха добри, щеше да спечелиш голямата награда и можехме да си купим нов телевизор.

– Разказите ти са хубави, момичето ми – обади се баща ми от своя ъгъл. – Те са за нашия град и за оня вир на Струма, където те научих да плуваш. Историите ще кажат на всички хора, че в България има една страхотна река.

– Никой няма да даде пет пари за тази бара – сряза го мама. – В света има много по-големи и по-хубави реки от Струма.

– Да – съгласи се тате. – Но аз срещнах тебе край Струма, красиво момиче.

За пръв път от толкова време мама не успя да възрази с нито една дума.

Тя беше много щастлива, когато се роди синът ми. Сега той е мъж, лекар. Обича българската азбука и всички приказки на света, но беше любимото внуче на мама. Още щом се научи да ходи, тя все му разправяше за лекари и лекарства, за хора, оздравели след тежко боледуване. Майка ми беше най-радостният човек на света, когато той завърши медицина. Почерпи всичките си приятелки, познати и непознати хора, целия квартал ходеше пиян и пееше една седмица. Докато синът ми беше ученик, всеки път, когато тя откриеше, че е написал някакво кратко разказче, кипваше, понякога дори се разплакваше, идваше запъхтяна при мене и подхващаше:

– Накарай го да престане! Не искам това умно момче да стане като тебе. Ти дращиш. Съсипваш си живота. Не позволявай и той да съсипе неговия.

– Грешиш – не можеше да издържи тате. – Дъщеря ни никога не е самотна. Разказите й са добра компания. Тя ще живее десет пъти повече от тебе и мене, защото изживява дните на всичките герои в разказите й.

– Я стига! – отряза го мама. – Няма ли накрая и ти да кажеш нещо умно?

Баща ми умря през 2012 година. Тогава усетих, че мама е самотна. Не вярвах, че толкова е свикнала с този разсеян човек. Той често нямаше пари, за да сложи хляб на масата, но разбираше какво си приказват цветята, преди да разцъфнат, знаеше историите на всичките електрически крушки, на старата ни готварска печка, на раздрънкания бюфет в кухнята. Дори големият ми син, докторът, не успя да му помогне. Денят преди да издъхне, татко ме помоли:

– Прочети ми един от разказите си, момиче.

Аз му прочетох и той прошепна:

– Ако разказът ти не помага да издържиш болката, няма нужда да го пишеш.

Една вечер, когато баща ми току-що се беше върнал от работа, мама подхвърли:

– Прочетох му един от твоите разкази. Беше пълен с лъжи от край до край. Но бяха безвредни лъжи. Също като оная тропосана с бели конци измислица за Дядо Коледа. Знаем, че такъв човек няма, но слушаме историите за него.

– Пак обърка конците, хубаво момиче – възрази баща ми. – Само истината в историите дава сила.

Когато пиша, винаги си представям, че баща ми чете думите ми отнякъде.

Преди години в родния ми град Перник имаше земетресение. Жените от нашия квартал събрахме дрехи, обувки, одеяла и книги за учениците от местното училище и ги прибрахме във физкултурния салон. На втората нощ някой бе разбил катинара и бе задигнал по-новите обувки и по-хубавите одеяла. Книгите бяха останали непокътнати в ъгъла на физкултурния салон. Крадците очевидно не се интересуваха от романи и стихотворения.

– Виждаш ли сега колко права бях, като настоявах да станеш лекар – изтъкна мама. – Никой не се интересува от книги. Хората ги е грижа само за неща, които стомасите им могат да смелят.

Беше твърдоглава жена, майка ми. И нея не бе грижа кой знае колко за книгите, но подари готварската ни печка на едно семейство – къщата им се беше разпукала, покривът се срути след земетресението.

– Нали и те трябва да живеят някак – отсече тя. – Аз винаги мога да те викна, Здравке. И зная, че ще ми помогнеш.

Три дни след земетресението намерихме един старец, дядо Павел, в гарсониерата му. Човекът беше неподвижен, закован на миндера. Мазилката бе окапала от стените на жилището му. Никой не беше идвал да види как е този човек, диша ли, има ли какво да яде. Ние, три жени, бяхме чули приглушени звуци и отначало мислехме, че вътре е забравено куче, домашен любимец. Разбихме вратата и попаднахме на стареца.

– Синът ми работи в Испания. Той е там със семейството си – каза дядо Павел. – Ако си беше в България, аз нямаше да лежа тук при скъсаните черги.

Левият крак на стареца беше парализиран.

– Синът ти не е в Испания – подхвърли една от жените. – Онзи ден го видях в нонстопа на моста.

– Какво! – ръцете на дядо Павел се разтресоха.

Старецът беше преживял в гарсониерата четири дни. Беше си изпил водата от шишето на масата и се бе хранил със сух хляб, който съседката му бе купила още преди земетресението.

– Млъкни! – мама скръцна със зъби към жената. – Онзи човек, дето си видяла в нонстопа, не е бил синът на дядо Павел. Неговият син е в Испания.

– Но – възрази жената.

– Не се бой, старче – отсече мама. – Ще ти донеса чисти дрехи. Бяха на мъжа ми Васил, сигурно го познаваш.

– Кажете ми за моето момче, моля ви – измърмори дядо Павел. – Добре ли беше синът ми, когато го видяхте в нонстопа?

Тази вечер майка ми каза:

– Знаеш ли, баща ти беше прав. Думите помагат на човек повече от докторите.

Изгледах я невярващо.

– Баща ти беше прав и за друго. Струма е най-хубавата река. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

– Защото го срещнах на брега й.

– Момичето ми – казваше баща ми. – Някои думи могат да облекчат всяко нещастие, колкото и черно да е то. Не е нужно да си писател, за да ги намериш. Трябва да имаш добро сърце.

Майка ми е корава жена. Никога не съм я чувала да се оплаква. Никога не е хленчила.

Онази нощ тя каза:

– Само да знаеш как ми липсва баща ти.

Сълза, колкото лещено зърно, се търкулна по бузата й и тя веднага я размаза с юмрук.

Това си спомням днес.

Зная – можеш да живееш цял век, да оцелееш след наводнения, земетресения и войни, можеш да напишеш прекрасни стихове и велик роман, но най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – обикновен човек, показал на приятелите си азбуката, която знае всички приказки на света.

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!

Източник: zapernik