Явор Дачков остана верен на себе си да засипва с тежки критики пазарния модел и модерността от Запад.
След като при закриването на Олимпиадата „съсипа“ Том Круз сега дойде редът и на Ед Шийрън.
Ето какво пише журналистът:
„Ед Шийрън играе самоиронично в един остроумен, но слаб филм на Дани Бойл, който се казва „Yesterday“ заради прочутата песен на Бийтълс, но е преведен умно у нас като „Вчера си е за вчера“, защото хората, които помнят Бийтълс вече са по-малко от онези, които ще отидат на концерт на Шийрън.
Той ми хареса в тази роля, защото смело влезе в самодискредитиращата позиция да изиграе себе си.
Според сюжетът, един индийски англичанин (циганин), който има нула харизма за разлика от Джон, Пол, Джордж и Ринго от Лондон се събуди и осъзна, че никой в света по някаква причина не помни и не знае песните на Бийтълс.
Момчето, което беше неуспешен музикант, започна да си ги припомня и изпълнява, което му донесе световна популярност.
Световната му кариера започна като подгряваща звезда на Ед Шийрън, който изигра себе си и тогава ми стана много симпатичен, защото ролята му беше напълно самодискредитираща. Един циганин излезе и испя She Loves You, а публиката припадна.
Сценарият беше и по-смел за Ед. Той предложи на самозванеца да се състезават да напишат песни за половин час, онзи се сети за една на Джон Ленън и Пол Макартни и го отвя.
Филмът беше лигав и слаб, но с много добра идея и много готиното присъствие на Ед Шийрън, който пише напълно незапомнящи се песни, много е симпатичен, но няма никакъв смисъл да го слушаш, че и да го помниш, защото не знаеш „Бийтълс“.
Има нещо много тъжно в липсата на голям талант или следа от гениалност в днешните изкуства, както и в попмузиката, която все пак е улична проява, а не сериозна и традиционна култура на усилието.
Няма кино, няма музика, няма литература, няма театър, няма кино, няма живопис, няма скулптура, няма архитектура. Няма нищо, свързано с дух. Всичко е само подражание, реплика. В най-добрия случай – носталгичен спомен.
Още преди 30 години беше ясна тази перспектива. Винаги съм уважавал дълбоко усилията на хората, които се хвърлят с цялата си душа в тази бездна, защото тя може да погуби душите им. Ако не си истински гений – защо пишеш, играеш, свириш, рисуваш и прочие. Това е радикалният подход към изкуството. Другият също е радикален – да го правиш за себе си, но да не тормозиш и другите с твоите опити. Сложно е.
Аз не мога да запомня нито една песен на Ед Шийрън, нито на Адел, нито на Тейлър Суифт, но не от снобизъм и преднамереност, а защото просто няма какво да се запомни.
Безлични гласове, които се харесват толкова повече, колкото са по- незабележими. Все едно някой, който яде мекици в „Хлебаръ“ или сладолед от „Савини“ да зареже брънча и да ти изпее нещо на улицата. Флашмоб на тоталното бездарие.
Това е катастрофа. Съжалявам, но си е такава във всяко едно отношение. Най-вече музикантско“