Когато тежките врати на родилния дом се отвориха, медицинската сестра изпрати младата жена с думите: „Върви с Бога, момиче.“ Гласът ѝ звучеше равно, почти загрижено, но в погледа ѝ нямаше топлина – само безразличие.
Още една родилка, която никой не чака. Без цветя, без балони, без радост.
Докато другите родители носеха коняк, бонбони и благодарности, тази жена излизаше сама, прегръщайки несигурно вързопа с бебето.
„Още една самотна майка… Защо такива изобщо раждат?“ – мина през ума на сестрата, докато гледаше слабичката девойка, която вървеше бавно, изгубено, сякаш не знаеше накъде.
Навън пролетта разцъфтяваше – мирисът на люляк изпълваше въздуха, слънцето грееше, а семейства се радваха на новородените си. Щастливи татковци държаха бебетата си, борейки се със сълзите от емоция.
Но Алиса стоеше сама на стълбите. Таксито, което беше поръчала, не идваше. Три следобед мина, стана четири… а тя все чакаше.
Вратата зад нея се хлопна шумно – излезе шумна компания. Жена в ярка рокля, носеща огромен букет, прегръщаше през сълзи любимия си. Нов татко сияеше от щастие, а близките му го снимаха.
Алиса се почувства чужда на този празник на живота.
Преди година всичко беше различно. Беше обикновена студентка – учеше, мечтаеше, имаше планове за бъдещето.
После срещна Никита.
Той беше пет години по-голям, уверен, харизматичен, работещ в реномирана компания. Очарова я бързо, а тя повярва, че това е любовта на живота ѝ.
Премести се при него, мислейки, че това е началото на семейство.
Но когато му каза, че е бременна, той само отвърна:
— Е, трябва да направиш нещо по въпроса.
— Никита, не мога… Резус-факторът ми е отрицателен, ако направя… може никога повече да нямам деца.
Той сви рамене.
— Тогава си решавай сама. Аз няма да се забърквам.
И изчезна.
В осмия месец майка му дойде при Алиса и със студен глас ѝ каза:
— Наистина ли мислеше, че синът ми ще се ожени за теб?
„Той вече има друг живот. Ще се жени за дъщерята на шефа.“
Когато Алиса му звънна разтреперана, той потвърди.
— Да. И престани да ми звъниш.
Светът ѝ се срина.
Сега, на стълбите на родилния дом, чакаше сама.
„Къде е това такси?“
Бебето започна да мърда неспокойно.
— Тихо, мъниче, мама ще измисли нещо… – прошепна тя.
Накрая черно, очукано такси спря с проскърцване.
Шофьорът дори не я погледна.
— Трудно е да си сама, нали? – промърмори той след минути.
Алиса кима. Изморена е.
Но не може да се предаде.
Трябва да намери къде да отиде.
Сърцето ѝ се стискаше от страх. Но знаеше, че не може да се откаже.
Защото сега вече не беше сама.
Таксито спря пред стар панелен блок.
Алиса пое дълбоко дъх и слезе, притискайки вързопа с бебето към гърдите си. Това беше домът на Никита.
Застана пред вратата и се поколеба. Може би беше грешка.
Но нямаше избор.
Натисна звънеца.
След миг раздразнен глас се чу от домофона:
— Кой е?
— Аз съм… Алиса.
Настъпи тишина.
След няколко секунди Никита изсумтя.
— Какво искаш?
— Да поговорим. Важно е.
Последва още една дълга пауза. Накрая студеният му глас каза:
— Добре, качвай се.
Алиса се изкачи бавно по стълбите, с всяка крачка усещайки как коленете ѝ омекват.
Вратата се отвори.
Никита стоеше на прага, изглеждаше раздразнен.
— Какво правиш тук?
— Нямам къде да отида… – гласът ѝ се скъса на последните думи.
— Това не е мой проблем. – отсече той и започна да затваря вратата.
Алиса сложи крак на прага.
— Никита, моля те. Това е твоето дете!
Той избухна в смях.
— Мое? Сериозно? Ти си си виновна. Казах ти какво да направиш.
Алиса почувства как светът се върти.
Но не заплака.
Не му даде това удовлетворение.
— Разбрах всичко. Повече няма да те търся. – каза тихо, но в гласа ѝ нямаше отчаяние.
Само твърдост.
Тя се обърна и заслиза по стълбите.
Навън вечерта падаше. Хората бързаха за някъде, без да я забелязват.
Алиса седна на пейка пред блока, притискайки дъщеря си към себе си.
„Мама ще измисли нещо…“ – прошепна тя.
Но къде да отиде?
Имаше ли изход?
В този момент погледът ѝ попадна на светещ прозорец в отсрещния блок.
На перваза имаше цветя, а зад стъклото – възрастен мъж.
Изглеждаше добър.
Алиса не знаеше защо, но усети, че трябва да почука.
Събра последните си сили и се изправи.
Ако не заради себе си, то заради дъщеря си.
Пристъпи напред и почука на вратата…
Вратата се открехна с леко скърцане.
Пред нея стоеше възрастен мъж, облечен в износен, но чист пуловер, с добри, уморени очи.
Погледът му се плъзна от лицето на Алиса към бебето в ръцете ѝ.
— Какво се е случило, дъще? – попита меко, без капка осъждане.
Алиса опита да отговори, но буцата в гърлото ѝ се разрасна.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Нямам къде да отида… – прошепна тя, едва чуваемо.
Мъжът въздъхна, кимна бавно и отвори по-широко вратата.
— Влизай. Тук не е хотел, но поне ще сте на топло.
Алиса не знаеше дали може да му се довери.
Но инстинктът ѝ казваше, че той не е като Никита.
Трепереща, тя прекрачи прага.
Апартаментът беше малък, но уютен – покрит с книги, платна и стари часовници.
— Седни, почини си. Аз ще направя чай.
Това беше първият път от месеци, когато някой ѝ предложи нещо просто така – без условия, без очаквания.
Алиса преглътна сълзите си.
— Благодаря… – прошепна тя.
От този миг всичко започна да се променя.
Година по-късно…
Алиса вече не беше същото момиче, което стоеше пред родилния дом без посока.
Работеше, учеше се да плете, започна малък бизнес.
Възрастният мъж, Артьом Сергеевич, ѝ даде не просто подслон – даде ѝ ново начало.
Тя стана силна. Самостоятелна.
А дъщеря ѝ растеше щастлива.
Една вечер, докато прибираше плетивата си, Алиса получи неочаквано съобщение.
От Никита.
„Алиса, мисля за теб. Съжалявам. Искам да се видим.“
Пръстите ѝ застинаха над екрана.
Преди година би се втурнала да го види.
Но не сега.
Сега беше различна.
Тя не се нуждаеше от него.
„Животът ми продължава. Желая ти успех.“ – написа Алиса и натисна „изпрати“.
Затваряйки тази страница, тя отвори нова.
Защото най-накрая знаеше кой е най-важният човек в живота ѝ.
Самата тя.
И малкото момиченце, което беше нейният свят.
Дашенка.
👣 А пътят им – тепърва започваше.
0 Comments