Вече 10 години работя и живея в чужбина. Толкова съм изтощена, че единственото, за което мечтая, е да се върна у дома – да вдишам въздуха на родните места и най-накрая да прегърна близките си. Но моите деца не разбират това желание. А нали именно заради тях напуснах дома си и заминах в чужбина, за да осигуря по-добър живот за семейството ни? Всичко, което изкарвах, изпращах обратно – за техните нужди, образование, дом.
Наскоро, докато говорех с тях, предпазливо споделих, че може би е време да се прибера. Но отговорът им ме срази.
Как започна всичко?
Заминах за чужбина не от добър живот. Съпругът ми си отиде внезапно – болестта го погуби бързо. Останах сама с двамата ни синове, които тогава тъкмо завършваха училище. Справях се някак, но когато дойде време за сватби, всичко се промени.
Младата снаха постоянно мърмореше, че къщата е в лошо състояние. „Скоро ще имаме деца, трябва да направим ремонт още преди бременността. После няма да има пари.“ Големият ми син ме съжали и със съпругата си се премести при нейните родители, но и там не беше лесно – две стаи за петима души.
Тогава самите ми деца ми предложиха да замина за чужбина. Уверяваха ме, че имат познати, които ще ми помогнат да започна работа в Италия. Нямах избор.
Две години станаха десет
Планирах да остана в чужбина само 2–3 години. Но, както често става, годините минаха, а аз все още съм тук.
Децата ми свикнаха да получават парите, а нуждите им само растяха. Големият ми син взе жилище на кредит, а малкият направи онзи „съдбоносен“ ремонт на нашата къща. А аз? Работех като болногледачка, спестявах от всичко, защото всяка стотинка изпращах на тях.
Още един рожден ден в самота
Ето че посрещнах 10-ия си рожден ден в Италия. Децата ми се обадиха, честитиха ми… Разговорът отново се завъртя около парите. И тогава събрах смелост да кажа, че искам да се върна у дома.
Реакцията им ме разби.
„Не може сега, мамо. Кредитът още не е изплатен“, каза големият ми син.
Седях, слушах… и едва сдържах сълзите си.
Аз съм на 60 години. Вече не съм същата жена, която замина с надежда и ентусиазъм. Искам да се прибера. Но май никой не ме чака у дома.
Какво следва?
Наскоро почина възрастната жена, за която се грижех. Сега съм без работа, живея временно при приятелки. Те ми обещават, че ще ми помогнат да си намеря нова работа, но аз усещам само умора… и самота.
Имам внуци, но ги познавам само от екрана на телефона. Дадох на децата си всичко, но мисля, че сега е време те да се погрижат за мен. Само че… се страхувам, че ще продължат да ме използват, манипулирайки любовта ми към тях.
Горчивите изводи
Работата в чужбина не е лесен път. Парите не падат от небето.
Ако имате роднини, които са напуснали дома си, за да ви осигурят по-добър живот, ценете ги! Те заслужават вашата благодарност и уважение.
А аз? Дори не искам да мисля колко пари децата ми извадиха от мен. И сега? Още не им е достатъчно…
👉 Какво мислите? Какъв съвет бихте дали на тази жена?
0 Comments