На 56 години съм и съм напълно сама. Децата отдавна поеха по своя път, а съпругът ми наскоро заяви, че ме напуска заради друга жена. Цял живот съм ставала в пет сутринта, приготвяла съм закуска, изпращала съм децата на училище, бързала съм за работа, а вечер – едва на крака – миех, чистех, гладех. И накрая – какво получих в замяна?
– Дълго мислих – каза съпругът ми, докато старателно прибираше вещите си в куфара. – През всичките тези години ми липсваше любов… Сега искам да наваксам изгубеното време.
Без сълзи, без сцени – направих нещо, което го остави без думи и го накара да ми се моли за прошка. Но аз вече не съм онази наивна жена, каквато бях.
Историята ни започна като много други – сватба, деца, грижи и тревоги. Винаги първа на крак, тичах между кухнята, училището и офиса, след това обратно вкъщи – да помогна с уроците, да чистя, да подреждам, да се грижа за всичко.
А той? Първо закъсняваше за работа, после се появиха „командировките“, а накрая и нощните отсъствия. И днес – си събира куфара.
– Искаш ли да ти помогна? – попитах го спокойно.
Той замръзна.– Какво е това? Къде са сълзите? Скандалът? Просто така ще ме оставиш да си тръгна?
– Какво да ме задържи? Отдавна сме просто съквартиранти – без топлота, без уважение.
Той избухна:– Няма подкрепа? Оставям ти всичко, което сме придобили!
Въздъхнах.– Но апартаментът и колата са мои. Така че, скъпи, тръгвай с лека ръка!
Когато вратата се затвори зад него, усетих не тъга, а свобода – за първи път от години разбрах, че съм живяла живот, който не е мой.
И вместо да страдам, си купих рокли, които преди смятах за „неприлични“ за омъжена жена, отидох на фризьор, смених прическата, направих си маникюр, сложих червено червило и се усмихнах на отражението си.
– Валентина Борисовна, цъфнала сте! Нов мъж? – подхвърли съседката.– По-скоро неговата липса! – засмях се.
Но тъкмо когато започнах да се наслаждавам на новия си живот, на вратата се почука.
– Отвори! Ключът ми не пасва!
– Разбира се, че не пасва – отговорих през вратата. – Смених ключалките.
– Моля те, осъзнах грешката си! Само теб обичам!
Облегнах се на вратата и се усмихнах.– Или просто няма къде другаде да отидеш.
След това – тишина и отдалечаващи се стъпки.Наивно. Да чакам? Не, вече имам свой собствен живот. И съм щастлива в него.
Искаш ли да го направя и с още по-силен драматизъм или с нотка на хумор?
0 Comments