Със съпруга ми сме собственици на малък бизнес, а синът ни е на десет години. За съжаление, той няма възможност да се придвижва самостоятелно и използва инвалидна количка. Николай е изключително умно и будно дете, а според лекарите има шанс за подобрение, но се нуждае от непрекъснати грижи. Тъй като и двамата с мъжа ми работим, не винаги сме на разположение. Затова решихме да потърсим бавачка за сина ни. Прекарахме повече от месец в търсене на подходящ човек, но така и не намерихме правилния кандидат.
Доходите ни бяха стабилни, поддържахме двуетажната си къща в изряден вид и търсехме някой, който да ни помага не само с Николай, а и с домакинските задачи. За известно време помолихме една наша роднина да се грижи за сина ни, докато сме на работа, но тя дълго не можа да се натовари с тази работа. Един ден, докато се прибирахме, забелязахме по-възрастна жена да чака на автобусната спирка до дома ни.
Навън бушуваше снежна буря, а жената стоеше навън и трепереше от студ. Мъжът ми предложи да спрем и да качим жената, на което аз веднага се съгласих. Слязохме от колата и видяхме, че тя плаче. – Добро утро. Последният автобус вече е заминал, няма смисъл да стоиш тук, само измръзваш – каза мъжът. – Сине, не чакам автобус, просто няма къде да отида… Дъщеря ми ме изгони, а синът ми е на работа, жена му не ме иска и дори не ме понася.
Вече не очаквам нищо, просто стоя и се чудя с какво съм заслужила това отношение от децата си. Със съпруга ми се спогледахме и без думи решихме да заведем жената у дома. Имаше нещо в нея, което ни вдъхна доверие още първия миг. Знаеш ли, достатъчно дълго си чакала – каним те у нас, в къщата ни има много място и търсим бавачка за сина ни, той е в инвалидна количка и има нужда от грижи, а ти ще ни помагаш в къщата – казах аз. Тя ни погледна с топъл поглед и се представи като Нина Петровна.
По пътя към къщи Нина ни разказа, че е отгледала двете си деца сама и ги е изправила на крака. Най-голямата ѝ дъщеря се омъжила млада и има три деца; съпругът ѝ не харесвал майка ѝ и често се карал с жена си заради това.
Синът ѝ се оженил за жена, която веднага наложила мнението си в семейството; тя не харесвала свекърва си и не позволявала на мъжа си да поддържа връзка с майка си. Последната година била особено трудна за Нина: тя се преместила при дъщеря си, но зет ѝ постоянно се отнасял лошо към нея, гледал я накриво и често казвал, че само ги товари.
Тази сутрин Нина не издържала, когато дъщеря ѝ и зет ѝ започнали да я обвиняват за всичките си проблеми и я изгонили от дома си. Почувствах съжаление към жената, защото ясно виждах колко добро сърце има.
Малкият ни Николай веднага хареса баба Нина; тя е работила като учител по математика и отлично знаеше как да се държи с деца. Дадохме ѝ голяма стая и ѝ плащахме месечно, за да се грижи за Николай и да помага в домакинството. Още през първата година Нина се превърна в истинска част от семейството ни.
Николай започна да я нарича баба, двамата излизаха заедно на разходки и тя го водеше на различни клубове. Бяхме приятно изненадани, когато синът ни започна да ходи, и всичко това се дължеше на баба Нина, която ежедневно работеше с него и го мотивираше. Изминаха две години от срещата ни, а децата на Нина няколко пъти я посетиха и се извиниха за миналото. Тя им прости, но не пожела да се върне при тях, като каза, че вече ние сме нейното семейство.
Като че ли съдбата понякога ни среща с точните хора точно когато най-малко очакваме. Историята ни с баба Нина е доказателство за това.
0 Comments