Джорджия прекара целия ден на плажа заедно с внуците си, но нещо се случи, което напълно промени представите им за действителността. Докато сочеха към близкото кафене, момчетата извикаха думи, които я вцепениха — те преобърнаха всичко.
На една от масите седеше двойка, която изглеждаше поразително като Моника и Стефан — дъщеря ѝ и зет ѝ, загинали преди две години.
Скръбта често ни променя по начини, които не сме очаквали. Понякога е тиха и постоянна, друг път ни връхлита внезапно и силно.
В онази сутрин, когато стоеше в кухнята с анонимно писмо в ръка, Джорджия изпита странна смесица от страх и слаба надежда. Докато препрочиташе петте думи, които промениха живота ѝ, пръстите ѝ трепереха: „Те всъщност не са си отишли.“
Хартията сякаш пареше ръцете ѝ. Макар да вярваше, че е приела загубата и е създала сигурност за Андрей и Петър — внуците ѝ — след смъртта на Моника и Стефан, това писмо ѝ показа колко дълбока остава болката ѝ.
Вече бяха минали две години от трагедията. Джорджия често си спомняше как внуците ѝ непрекъснато питаха кога мама и татко ще се върнат. Тя се стараеше внимателно да им обясни, че това няма да стане, но че винаги ще бъде до тях.
И сега — след всички тези събития — едно писмо твърдеше, че Моника и Стефан са живи. Това я разтърси из основи, усещаше как всичко под краката ѝ се клати.
— Те… наистина не са си отишли? — прошепна тя и се строполи на стола. — Каква жестока шега е това?..
Вече се канеше да накъса писмото и да го изхвърли, когато телефонът иззвъня.
От другата страна беше банков служител — съобщи ѝ, че е направено плащане по стара карта на Моника. Картата, която Джорджия бе оставила активна от сантименталност.
— Това е невъзможно… — промълви тя. — Картата стои в чекмеджето от две години. Никой не я е пипал…
Веднага се обади в обслужването на клиенти.— Добър ден, с вас говори Борис. С какво мога да помогна?— Здравейте. Искам да проверя последната транзакция по картата на дъщеря ми.— Разбира се. Моля, посочете първите шест и последните четири цифри и връзката си с титуляра.— Аз съм майка ѝ. Тя… почина преди две години. Аз уреждам делата ѝ.
Настъпи кратко мълчание, а после служителят каза съчувствено:— Много съжалявам, госпожо. Не виждам активни плащания по физическата карта. Става въпрос за виртуална карта, свързана с този акаунт.— Виртуална карта? Но такава никога не съм активирала!— Такива карти може да се създадат предварително и работят самостоятелно, ако не са блокирани. Искате ли да я блокирам?— Не… кажете ми кога е била активирана.— Седмица преди датата на смъртта, която сте посочили.
Студена вълна премина по гърба ѝ.— Благодаря, Борис. Това ми стига.
Малко по-късно Джорджия се обади на своята приятелка Ела и ѝ разказа за писмото и странното плащане.— Това е невъзможно! — възкликна Ела. — Сигурно има някаква грешка!— Или някой иска да ме убеди, че Моника и Стефан са живи… Но защо?
Сумата не беше голяма — около 2300 рубли, похарчени в кафенето наблизо. Една част от нея искаше да провери, но друга се страхуваше от това, което може да открие.
Реши да изчака до събота. Но тогава всичко се промени.
Децата поискаха да отидат отново на плажа и тя се съгласи. Ела също дойде, за да помага. Море, вятър, детски смях… Изглеждаше, че всичко е спокойно.
Докато Джорджия показваше писмото си на Ела, внезапно се чу вик:— Бабо, виж! — извика Андрей, хващайки ръката на Петър и сочейки към кафенето. — Това са мама и татко!
Сърцето ѝ застина. На трийсет метра от тях седеше жена с позната осанка, а до нея — мъж, приличащ на Стефан.
— Ела, остани с децата — каза Джорджия, треперейки. — Ще се върна веднага.
Тя предупреди внуците си:— Не мърдайте оттук, ясно ли е?
И тръгна към кафенето.
След няколко минути двойката се изправи и тръгна по тясна алея, обрасла с цветя. Джорджия ги последва. Начинът, по който се движеха, жестовете, гласовете им — всичко ѝ беше до болка познато.
Тогава чу гласа на мъжа:— Това е рисковано, Емилия. Но нямахме избор.
Емилия? Защо я наричаше така?
— Знам — отвърна жената. — Но ми липсват децата… особено момчетата.
Джорджия усети, че ѝ омекват краката.Ти ли си…? Но защо? Защо ги остави?
Щом двойката влезе в малка къща, скрита зад цветя, тя извади телефона и набра 112, за да съобщи за необичайната ситуация. После се приближи и натисна звънеца.
Вратата се отвори след няколко секунди.
На прага стоеше тя.— Мамо?.. — прошепна Моника, пребледняла. — Как ме намери?
Зад нея се появи и Стефан. В далечината вече се чуваха полицейски сирени.
— Как можахте? — извика Джорджия. — Как можахте да изоставите собствените си деца? Знаете ли какво преживяхме всички ние?
Когато дойде полицията, служителите внимателно изслушаха всички.
Моника и Стефан — вече с имената Емилия и Антон — обясниха през сълзи:— Бяхме отчаяни — каза Моника. — Задлъжняхме, колектори ни заплашваха. Искахме само децата да са в безопасност.— Те започнаха да ни преследват, — добави Стефан. — Решихме, че единственото спасение е да инсценираме катастрофата и да изчезнем.— Оставихме града, сменихме имената си. Но не можех да спра да мисля за момчетата — затова наехме тази къща, за да ги виждаме отдалеч.
Джорджия ги слушаше, стиснала ръце. Разбираше страха им, но болката и гневът я изпълваха.
Тя изпрати съобщение на Ела, която дойде след половин час, водейки децата със себе си.
— Мамо! Тате! — извикаха внуците ѝ и се втурнаха към родителите си. — Знаехме, че ще се върнете!
Моника се разплака, прегръщайки ги силно.— Скъпи мои… простете ни…
Полицията разреши кратка среща, след което ги отведоха.— Съжалявам, госпожо — каза един от полицаите. — Но те са нарушили закона и ще носят отговорност.— А децата ми? — прошепна Джорджия, виждайки в очите им нов страх. — Как ще им обясня всичко това?— Това ще решите вие — отвърна офицерът меко. — Но истината винаги излиза наяве.
Същата вечер, след като приспа децата, Джорджия остана сама в хола. На масата стоеше писмото.
Тя го прочете отново: „Те всъщност не са си отишли.“
Така и не разбра кой ѝ го беше изпратил. Но думите се оказаха верни. Моника и Стефан не бяха изчезнали — те сами бяха решили да напуснат.
И тази истина, помисли си Джорджия, беше дори по-болезнена от мисълта, че ги е загубила завинаги.
— Не знам дали ще мога да ги предпазя от болката… — прошепна тя, — но ще направя всичко, за да са в безопасност.
И понякога, когато се връща към тази история, Джорджия се пита:Трябваше ли да се обадя в полицията? Или просто трябваше да ги оставя да живеят така, както са решили?
А вие как мислите? Постъпих ли правилно? Как бихте реагирали на мое място?
Това е една необичайна история, в която истината се оказва по-неочаквана от всяка лъжа. Понякога най-трудните въпроси остават без категоричен отговор.
Понякога решенията ни в трудни моменти оставят следи за цял живот. Истината често се оказва по-сложна, отколкото сме мислили.
0 Comments