Изкачвах стълбите нагоре, краката ми не спираха, а сърцето ми туптеше толкова силно, че шумът му изпълваше ушите ми. Острият звук от обувките му по бетона ме следваше неотлъчно, всяка стъпка сякаш го приближаваше още повече. На петия етаж се подхлъзнах за миг, но страхът не ми позволи да спра. Стигнах до седмия етаж и тогава чух как тежкото му дишане се приближава – сякаш беше само на крачка зад мен. Събрах смелост, обърнах се с готовност да извикам – и тогава видях, че той стои там, държейки нещо с две ръце, насочено към мен.
В ръцете му бе портфейлът ми. „Оставихте го в таксито, когато слезнахте,“ каза с решителен глас, все още запъхтян, и ми го подаде много внимателно. За няколко секунди не можех да кажа нищо – изпитах облекчение, примесено с лек срам. Вътре намерих личната си карта, банковите си карти и дори резервния ключ за апартамента. Ако го бях загубила, животът ми щеше да се обърка напълно, а този човек, от когото толкова се уплаших, просто искаше да ми помогне. Лицето ми пламна, докато благодарях с треперещ глас и му се извиних искрено.
Шофьорът се усмихна леко, кимна и тръгна обратно надолу по стълбите, а аз останах на място, още без думи. Държах портфейла си здраво и усещах как пулсът ми не се успокоява, докато в съзнанието ми се въртеше мисълта колко лесно страхът може да изкриви реалността. Тази вечер осъзнах нещо важно – не всяка неочаквана среща е заплаха, а понякога хората, които ни плашат, всъщност са тези, които ни помагат.
Този случай е напомняне, че често бързаме с изводите си за другите. Понякога истината е далеч по-проста, отколкото изглежда на пръв поглед.
Понякога най-обикновените случки ни показват колко често реагираме прибързано. Този момент беше точно такъв пример.
0 Comments