Джорджия прекара целия ден на плажа с внуците си, а това, което се случи там, напълно разклати представите им за действителността. Когато децата посочиха към близкото кафене, извикаха думи, които буквално вледениха сърцето ѝ — думи, които промениха всичко.
На една от масите седеше двойка, която удивително приличаше на Моника и Стефан — дъщеря ѝ и зет ѝ, които загинаха преди две години.
Скръбта може да ни преобрази по начини, за които дори не се досещаме. Тя понякога е тих спътник, друг път ни връхлита внезапно и силно.
В онази сутрин, докато държеше анонимно писмо в кухнята, Джорджия изпита странна смесица между страх и едва доловима надежда. Пръстите ѝ трепереха, докато отново четеше петте думи, обърнали целия ѝ свят:„Те всъщност не са си отишли.“
Хартията сякаш пареше ръцете ѝ. Вярваше, че вече е приела загубата и че е осигурила сигурност за Андрей и Петър — внуците ѝ — след трагедията с Моника и Стефан. Писмото обаче разкри колко дълбока е болката, която все още носи.
Изминаха две години от нещастния случай. Джорджия често си припомняше как внуците я питаха дали мама и татко ще се върнат. Тя се опитваше внимателно да им обясни, че това няма да стане, но обещаваше винаги да бъде до тях.
И точно сега — след всичко преживяно — едно писмо твърдеше, че Моника и Стефан са живи. Това я разтърси из основи, усещаше как почвата под краката ѝ се разклаща.
— Те… наистина не са си отишли? — прошепна тя, отпускайки се на стола. — Каква жестока шега е това?..
Беше готова да разкъса писмото и да го изхвърли, когато телефонът иззвъня.
От другата страна се обади служител на банка — съобщи ѝ, че по старата карта на Моника е било направено плащане. Картата, която Джорджия бе оставила активна заради сантиментални причини.
— Това е невъзможно… — прошепна тя. — Картата си стои в чекмеджето вече две години. Никой не я е пипал…
Тя веднага се свърза с обслужването на клиенти.— Добър ден, с вас говори Борис. С какво мога да съдействам?— Здравейте. Искам да проверя последната транзакция по картата на дъщеря ми.— Разбира се. Моля, посочете първите шест и последните четири цифри, както и връзката ви с титуляра.— Аз съм майка ѝ. Тя… почина преди две години. Аз уреждам делата ѝ.
Настъпи кратка пауза, после служителят промълви съчувствено:— Много съжалявам, госпожо. Не намирам активни плащания по физическата карта. Става дума за виртуална карта, свързана с този акаунт.— Виртуална карта? Но никога не съм създавала такава!— Такава карта може да бъде предварително издадена и да работи отделно, ако не е блокирана. Искате ли да я блокирам?— Не… кажете ми само кога е била активирана.— Седмица преди датата на смъртта, която сте посочили.
Студени тръпки преминаха през нея.— Благодаря, Борис. Това ми е достатъчно.
Малко след това Джорджия се обади на приятелката си Ела, разказа ѝ за писмото и странното плащане.— Това е невъзможно! — възкликна Ела. — Сигурно има някаква грешка!— Или някой се опитва да ме убеди, че Моника и Стефан са живи… Но защо?
Сумата не беше голяма — около 2300 рубли, похарчени в местно кафене. Част от нея искаше да отиде и да провери, но друга част се страхуваше от това, което може да открие.
Реши да изчака до уикенда. Но това, което стана в събота, промени всичко.
Децата пожелаха пак да посетят плажа и тя се съгласи. Ела също дойде, за да помага. Море, вятър, детски смях… Всичко изглеждаше спокойно, поне за момент.
Докато Джорджия показваше писмото на Ела, прозвуча вик:— Бабо, виж! — извика Андрей, държейки Петър за ръка и сочейки към кафенето. — Това са мама и татко!
Сърцето ѝ спря. На около тридесет метра седеше жена с позната осанка, а до нея — мъж, който приличаше досущ на Стефан.
— Ела, остани с децата — каза Джорджия, треперейки. — Ще се върна веднага.
Тя предупреди внуците си:— Не мърдайте оттук, ясно ли е?
След това се запъти към кафенето.
След няколко минути двойката стана и пое по тясна пътека, обсипана с цветя. Джорджия ги последва. Начинът, по който се движеха, жестовете им, гласовете — всичко ѝ беше до болка познато.
Тогава чу гласа на мъжа:— Това е рисковано, Емилия. Но нямахме избор.
Емилия? Защо я нарече така?
— Знам — отвърна жената. — Но ми липсват децата… особено момчетата.
Джорджия почувства как коленете ѝ омекват.Ти ли си…? Но защо? Защо ги остави?
Щом двойката влезе в малка къща, обрасла с цветя, тя извади телефона си и набра 112, за да съобщи за необичайната ситуация. После се приближи и натисна звънеца.
След няколко секунди вратата се отвори.
На прага стоеше тя.— Мамо?.. — прошепна Моника, пребледняла. — Как ме откри?
Зад нея се появи и Стефан. Отдалеч вече се чуваха полицейските сирени.
— Как можахте? — извика Джорджия. — Как можахте да изоставите собствените си деца? Знаете ли какво преживяхме всички ние?
Когато пристигна полицията, служителите внимателно изслушаха всички.
Моника и Стефан — вече под имената Емилия и Антон — започнаха да разказват през сълзи:— Бяхме отчаяни — каза Моника. — Задлъжняхме, колектори ни заплашваха. Искахме само децата да са в безопасност.— Те започнаха да ни преследват, — добави Стефан. — Решихме, че единственият ни шанс е да инсценираме катастрофата и да изчезнем.— Оставихме града, сменихме имената си. Но не можех да спра да мисля за момчетата — затова наехме тази къща, за да ги виждаме поне отдалеч.
Джорджия ги слушаше стиснала ръце. Разбираше страха им, но болката и гневът ѝ бяха още по-силни.
Тя изпрати съобщение на Ела, която пристигна след половин час с децата.
— Мамо! Тате! — извикаха внуците ѝ и хукнаха към родителите си. — Знаехме, че ще се върнете!
Моника се разплака, прегръщайки ги силно.— Скъпи мои… простете ни…
Полицаите разрешиха кратка среща, след което ги отведоха.— Съжалявам, госпожо — каза един от полицаите. — Но те са нарушили закона и ще носят отговорност.— А децата ми? — прошепна Джорджия, виждайки в очите им нов страх. — Как ще им обясня всичко това?— Това ще решите вие — отвърна офицерът меко. — Но истината винаги излиза наяве.
По-късно същата вечер, след като приспа внуците, Джорджия остана сама в хола. На масата беше писмото.
Тя го прочете отново:„Те всъщност не са си отишли.“
Така и не разбра кой ѝ го бе изпратил. Но думите се оказаха истина. Моника и Стефан не бяха изчезнали — те сами бяха взели решение да се скрият.
И тази истина, мислеше си Джорджия, беше дори по-болезнена от това да ги е загубила завинаги.
— Не знам дали ще мога да ги предпазя от болката… — прошепна тя, — но ще направя всичко, за да са в безопасност.
И понякога, когато си спомня тази история, Джорджия се пита:Трябваше ли да звъня в полицията? Или трябваше просто да ги оставя да живеят така, както са решили?
А вие как мислите? Постъпих ли правилно? Какво бихте направили на мое място?
Това е една история, в която истината се оказва по-неочаквана и от най-невъзможната лъжа. Понякога най-сложните въпроси нямат лесни отговори.
Животът понякога поднася обрати, които не можем да предвидим. Истината рядко е толкова ясна, колкото ни се иска.
0 Comments