Десет години. Цяло десетилетие. Живот, слял се с друг човек. Мира взе тежката, лъскава кутия от махагон, усещайки студената й тежест още преди да я отвори. Вътре, върху тъмносиньо кадифе, лежеше часовникът – не просто часовник, а онзи часовник. Швейцарски, автоматичен, с корпус от бяло злато и циферблат, напомнящ нощно небе.
Тя бе събирала парите тайно. Продаде малката картина, наследена от баба ѝ, която Андрей винаги наричаше „мрачна“. Пропусна обяд с приятелки, нови рокли, и се лиши от малки удоволствия, за да събере нужната, почти абсурдна сума. Но вярваше, че той го заслужава. Или поне искаше да вярва. Искаше да види реакцията му, когато осъзнае какво е направила. Надяваше се, макар и за миг, отново да стане център на неговото внимание, както в началото.
Десетата им годишнина. Вечерята премина в тишина. Ресторантът бе скъп, храната отлична, но между тях стоеше невидим, хладен воал, който се бе настанил в дома им през последната година. Андрей беше разсеян. Телефонът му вибрираше до чинията, но той се насилваше да го игнорира, което дразнеше Мира дори повече, отколкото ако бе отговорил.
— Е, честита годишнина, любов — каза тя и подаде махагоновата кутия към него.
Той я погледна, сякаш се връщаше от далечни мисли. Очите му, някога топли, сега бяха напрегнати.
— Мира… Честита.
Той отвори кутията. За момент настана пълна тишина. Мира спря да диша. Той мълчеше. Само гледаше. После бавно я погледна, в очите му нямаше възторг или изненада. Имаше нещо, наподобяващо… ужас.
— Това е… Мира, това е лудост. Откъде…
— Спестявах. Харесва ли ти? Това е моделът, който разглеждаше в онова списание…
— Не е трябвало — прекъсна я рязко. Гласът му беше сух. Затвори кутията. — Просто не е трябвало. Не сега.
Стомахът на Мира се стегна. Не сега?
— А сега е мой ред — каза той, ровейки в джоба на сакото. Извади малка, яркорозова кутийка. Картонена, от типа, който се среща по дрогериите.
Тя я взе с леко треперещи ръце. Вътре, върху евтина пластмасова подложка, имаше малко шишенце. Пластмасово, със златиста капачка, вече изтрита по ръбовете. „Звезден прах“ или нещо подобно. Миришеше силно на спирт и изкуствена ванилия.
Евтин парфюм. В пластмасова опаковка.
Мира вдигна поглед. Въздухът изчезна от дробовете ѝ. Погледна махагоновата кутия, спомни си за цената, за жертвата си – и после видя тази… подигравка.
— Това ли е? — Гласът ѝ беше почти шепот.
— Мира, виж, нещата са малко…
— Десет години, Андрей! — Тя скочи, чиниите издрънчаха, няколко погледа се обърнаха към тях. — Аз ти давам сърцето си, а ти ми даваш… пластмаса! Това подигравка ли е?
— По-тихо, моля те. Не разбираш…
— О, разбирам прекрасно! Разбирам, че вече не ти пука! Разбирам, че съм ти досадна!
Гневът кипваше в нея, шишенцето беше в ръката ѝ. За миг ѝ се прииска да го хвърли по него, но вместо това стана и излезе от ресторанта, оставяйки Андрей с часовника и объркания поглед.
Когато се прибра, захвърли шишето в най-отдалечения ъгъл на гардеробната. Чу се тъп звук, когато се удари в стената и падна зад стар куфар. Никога не го използва. Никога повече не го погледна.
Андрей се прибра късно. Не си проговориха. Пренощува на дивана.
Това беше последната им годишнина.
Той почина внезапно три седмици по-късно. Масивен инфаркт, докато пътуваше към офиса. Колата леко се удари в мантинелата. Загина на място.
Шест месеца по-късно Мира чистеше, по-скоро разчистваше. Опитваше се да освободи живота си от отсъствието му, което бе станало по-тежко от присъствието му в последните месеци. Местеше стария куфар в гардеробната, решена най-сетне да дари старите му костюми.
Тогава шишето изпадна. Малкото пластмасово шишенце, забравено.
Наведе се да го вдигне, готова да го хвърли. Но нещо я спря – може би натрупаният прах, може би вината, която я глождеше от смъртта му насам.
Замръзна.
Вътре, в леко помътнялата течност, имаше нещо. Не беше парфюм. Имаше нещо тъмно, навито.
Стисна шишето. Ръцете ѝ отново потрепериха, но този път от страх. Опита да отвие капачката – беше заяла. Пластмасата се изплъзваше.
Удари шишето в ръба на тоалетката – капачката поддаде и падна. Острата миризма на ванилия и спирт изпълни въздуха.
Мира изля съдържанието в дланта си. През пръстите ѝ изтече парфюмът. Остана само това, което беше скрито.
Малко, гъсто навито листче хартия, вързано с тънък червен конец, и малък, необичаен ключ.
Глава 2: Разплитане
Ключът беше студен и по-тежък, отколкото очакваше. Не приличаше на ключ за врата или кола – по-скоро за сейф или малка кутия. Хартията беше влажна и почти прозрачна, с леко размазан почерк на Андрей.
„Мира, прости ми. За парфюма. За всичко. Нямах избор. Не можех да рискувам. Той ме следи. Часовникът… върни го, ако можеш. Трябват ти парите. Всичко, което имаме, е запорирано. Стефан… Той е звяр. Този ключ е за…“
Тук изречението прекъсваше. Дали останалата част не беше останала в шишето? Мира го разтърси, но нямаше нищо повече.
„Той ме следи.“ „Стефан… Той е звяр.“
Стефан – бизнес партньорът на Андрей. Най-добрият им приятел, кумът, човекът, който държа реч на погребението с глас, задавен от сълзи. Същият човек, който я прегърна и обеща да се погрижи за всичко.
Всичко, което имаме, е запорирано.
Студ премина по гърба ѝ. Какво означаваше това? Живееха добре. Андрей ръководеше успешна строителна компания. Да, беше разсеян напоследък, но тя го отдаваше на стреса. „Голям проект“, беше казал. „Нещата са напрегнати.“
Хукна към кабинета му. Не беше влизала там от онзи ден. Всичко си беше по местата – бюра, чертежи, компютърът. Натисна бутона за включване. Екранът поиска парола. Пробва рождената му дата – грешно. Годишнината им – пак грешно. Името на старото им куче – пак не стана.
Паниката я обзе. Грабна телефона. Имаше нужда от помощ. Но на кого да се обади? Стефан?
Обади се на сестра си. Лилия винаги беше до нея.
— Лили? — Гласът ѝ трепереше. — Можеш ли да дойдеш? Сега?
Лилия, на двадесет, студентка по право в университета в големия град. Беше пълна противоположност на Мира – прагматична, остра, решителна. Пристигна за по-малко от час, носейки дебел учебник по облигационно право.
— Какво има? Изглеждаш ужасено.
Мира ѝ показа бележката и ключа. Лилия чете бавно, съсредоточено.
— Стефан? — каза тихо. — Винаги ми се е струвал… мазен.
— Лили, той ни е кум! Андрей му вярваше повече от…
— Повече от теб? — прекъсна я Лилия.
Мира преглътна. Думите на сестра ѝ я жегнаха.
— Пише, че всичко е запорирано. Какво да правя?
— Първо, спираш да плачеш и започваш да мислиш — каза Лилия. — Трябва ни адвокат. Не някой „семеен“ адвокат, когото Стефан вече сигурно е обработил. Някой съвсем нов. Някой твърд.
— Паролата — посочи Мира компютъра. — Не мога да се логна.
Лилия седна на стола. Огледа бюрото. Снимка на Мира и Андрей от медения им месец. Снимка на Лилия от дипломирането. И една малка, изтъркана фигурка на костенурка, която Андрей винаги носеше за късмет. Лилия я обърна – на дъното имаше почти изтрит стикер. На него с дребен шрифт бяха изписани букви и цифри.
Въведе ги. Компютърът се отключи, екранът светна.
На работния плот цареше хаос. Десетки папки с имена като „Проект Х“, „Финанси Спешно“, „Дълг_Георги“. Една папка обаче грабна вниманието на Лилия – „За Мира“.
Тя я отвори. Вътре имаше само един документ.
„Ако четеш това, значи съм се провалил. Не вярвай на никого, особено на Стефан. Той ме ограбва. От месеци. Прехвърля активи към кухи фирми. Взех лични заеми, за да запуша дупките, докато събера доказателства. Той разбра. Мисля, че вече знае, че знам.
Магдалена има копията. Намери я. Само на нея можеш да се довериш.
Прости ми, че те въвлякох в това. Ключът е за…“
Пак недовършено изречение.
— Коя е Магдалена? — попита Мира, усещайки нов прилив на тревога. Името не й говореше нищо.
— Не знам — каза Лилия, ровейки из файловете. — Но виж това.
Отвори друга папка, пълна със сканирани документи – банкови извлечения, договори за заем. Един от тях от лице на име Георги – за огромна сума, личен заем, с лихви, които стъписаха Лилия. Това не беше банков заем – беше нещо много по-опасно.
Друг документ беше ипотеката на къщата им. Мира беше сигурна, че почти е изплатена. Но имаше втора ипотека, подписана от Андрей преди три месеца. Без нейния подпис.
— Как е възможно? — прошепна Мира.
— Фалшифициран подпис — отвърна Лилия. — Вероятно е използвал старо пълномощно, което си му подписала преди години. Мира, ние сме… разорени. Стефан не само го е ограбвал – унищожил го е. А Андрей се е опитал да го спре, потъвайки още повече.
В този момент звънецът иззвъня.
Мира подскочи. Лилия затвори бързо лаптопа.
— Чакаш ли някого?
— Не.
Мира отиде до вратата и погледна през шпионката.
Беше Стефан. Усмихваше се с онзи свой топъл, „разбиращ“ израз. В ръцете си държеше папка с документи.
Глава 3: Лицето на Звяра
Сърцето на Мира биеше лудо. Думите на Андрей кънтяха в ума ѝ: „Той е звяр.“
— Лили, скрий се в кухнята — прошепна тя. — Вземи ключа и бележката. Не излизай.
Взе си дъх и отвори вратата, опитвайки се да изглежда спокойна.
— Стефане? Здравей. Не те очаквах.
— Мила Мира — каза той, влизайки, без да чака покана. Разнесе се скъп одеколон. — Реших да мина покрай теб. Нося и някои документи – фирмени неща.
Настани се на дивана като у дома си, отвори пап
0 Comments