Партньорът ми сподели, че като дете често е чувал шепот и разговори вечер в една от стаите. Веднъж, подтикнат от любопитство, влязъл и някой го ударил толкова силно по гърба, че припаднал. След като се свестил, на гърба му имало голяма следа, наподобяваща драскотина от едри лапи, която и до днес е видима. Определено плашещо.
Десет години след смъртта на котката ми, все още продължавах да чувам мяукането й. Често си мислех, че е просто внушение. Имахме навик: тя ме викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тя идваше да се гушкаме. Един ден чух мяукане навън, сякаш котката е само на няколко метра. После се чу моят глас, който извика „Клайд!“, сякаш отдалеч. Това се повтори няколко пъти, беше доста смущаващо, затова се прибрах вътре.
Съпругът ми почина осем дни преди да се роди дъщеря ни. По това време синът ни беше на пет години. Разказвайки това на приятел, синът ми каза, че баща му идвал всеки ден в училището им цели седем години, след което изведнъж престанал да се появява и никога повече не го видели.
Той описваше човек, който изглеждаше и се държеше като баща му. Дъщеря ми също даде същото описание. До днес не мога да си обясня кой е бил този човек, тъй като баща им вече не беше сред нас.
Имаше едно момиче, което беше силно влюбено в мен, но не отвръщах на чувствата й. След училище не мислех за нея, но едно лято, когато се прибрах, научих, че се е преместила точно отсреща в нашата сграда.
Никога не бях споделял адреса си. За да съм учтив, се запознах с нейното семейство и поздравих съседите, а от майка й разбрах, че момичето предложило сама да се премести там. Не съм сигурен дали е било нарочно или просто съвпадение, но в голям град шансовете за случайност са минимални.
Бях на 15 и оставах сам вкъщи, когато дочух смях и тичане на малко дете по твърдия под. Домът беше едноетажен, навсякъде имаше килими, с изключение на кухнята.
Една нощ през лятото, още като ученик, заспах с отворен прозорец. Около 3 сутринта ме събуди продължително свирене на кола. Бях между съня и будността и не разбирах откъде идва. Изведнъж чух жена да крещи: „Някой, моля, помогнете!“
Веднага хукнах към майка ми с молба да се обади на 911. Тя се обади и след броени минути пристигнаха полицаи, които претърсиха района с фенерчета, но не откриха никого и си тръгнаха. На следващия ден разпитахме съседите, но никой не беше чул или видял нищо необичайно.
Все още изпитвам страх от случилото се.
Докато пътувах в лондонското метро, забелязах срещу мен човек с ярка и пъстра тениска. През цялото време го наблюдавах, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Докато се качвах по ескалатора, го видях да се движи по обратния ескалатор, идващ отвън.
Беше невъзможно да е там, тъй като го оставих във влака. Това ме изплаши сериозно.
В един сън имахме три деца – беше мило и щастливо до момента, в който изчезнаха като при Танос. Събудих се със странно чувство.
След седмица научих, че съм бременна с тризнаци. Единият се изгуби при спонтанен аборт, второто бебе не оцеля, а третото се наложи да бъде премахнато по медицински причини, за да се запази животът ми.
Това беше най-страшното усещане, което съм изпитвала.
Когато бях на 15, родителите ми излязоха за уикенда. Докато спях, ме събудиха странни гласове. Отидох надолу и видях, че телевизорът работи на пълен звук с „бял шум“, радиото е пуснато на нощно предаване, печката е включена, а хладилникът е отворен. Всички врати и прозорци бяха заключени.
Така и не мигнах цяла нощ, а причината остана необяснима.
Като малък лежах на пода в стаята си с отворена врата, а родителите ми гледаха телевизия в хола около 1 през нощта.
Опитвах да стана за тоалетната, но сякаш гледах себе си как го правя. След петия опит схванах, че всъщност не съм се помръднал. Бях блокиран на пода – не можех да говоря, да се движа или да извикам родителите си. Чувствах се сякаш нещо е отнело душата ми и ме е застопорило. Започнах да плача чак когато баща ми ме взе и ме сложи в леглото.
Когато бях на седем години, живеехме в къща, чийто предишен собственик беше починал. Родителите ми не се тревожеха, тъй като не вярваха в паранормални явления и не очакваха нищо особено.
Стаята ми винаги беше най-студената. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от края на леглото. Не извиках, тъй като бях прекалено шокирана – вероятно съм припаднала, защото следващият ми спомен е вече сутринта.
Никога не споделих това с родителите си от страх да не ме помислят за луда, но лицето му още ми е ясно в паметта.
Преди години имаше изоставена стара къща в края на един разсадник. Казаха ни, че там ще има парти. Един ден с приятел и неговата приятелка тръгнахме натам с храна, като разчитахме само на лунната светлина.
Колкото повече се приближавахме, толкова повече жаби започваха да квакат — накрая хиляди жаби надигаха глас така силно, че не се чуваше нищо друго, все едно ни предупреждаваха да не влизаме в тъмната стъклена къща.
Решихме да не рискуваме и се върнахме вкъщи с храната, където беше по-безопасно.
Партньорът ми разказа, че като дете често е чувал шепот и разговори в една от стаите през нощта. Влязъл да провери и някой го ударил силно по гърба, в резултат на което припаднал.
Когато се събудил, открил голяма драскотина на гърба си, като от масивни лапи, която все още се вижда. Много страшно.
Съпругът ми ми писа, че ще се върне два дни по-рано от командировката си. В понеделник дойде и ми се извини, че не ми е казал предварително за по-ранното си прибиране. Отговорих му: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона си, за да му покажа, и двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме толкова объркани, че решихме, че може би колега си прави шега. Но после видяхме, че съобщението е изпратено само час по-рано, а по това време съпругът ми е бил сам в колата. Така и не разбрахме кой изпрати тези две съобщения, но поне оттогава не сме получавали други.
Разказите сякаш се движат на границата между реалното и необяснимото. Човек не винаги може да намери логично обяснение за случващото се, но спомените завинаги остават.
0 Comments