Партньорът ми сподели, че като малък често е чувал през нощта шепот и гласове от една от стаите. Веднъж, воден от любопитство, решил да провери и тогава някой го ударил толкова силно по гърба, че припаднал. Когато се свестил, на гърба му имало голяма следа, наподобяваща драскотина от едри лапи, която и до днес се вижда. Наистина страшна случка.
Десет години след като котката ми почина, все още чувах нейното мяукане. Обикновено си мислех, че си въобразявам. Имахме навик – тя ме викаше, аз отговарях „Клайд!“, и тя идваше да се сгуши. Един ден чух мяукане отвън, сякаш котката беше съвсем наблизо. След това се чу моят глас, който извика „Клайд!“, сякаш идваше отдалеч. Това се повтори няколко пъти и ми стана много неловко, затова се прибрах вътре.
Съпругът ми почина осем дни преди да се роди дъщеря ни, а по онова време синът ни беше на пет години. Когато разказвах това на приятел, синът ми сподели, че баща му е идвал всеки ден в училището им цели седем години, докато изведнъж престанал да се появява и повече не го видели.
Той описваше човек, който изглеждаше и се държеше точно като баща му. Същото потвърди и дъщеря ми. И до днес не мога да си обясня кой е бил този човек, тъй като баща им вече отдавна го нямаше.
Имаше едно момиче, което силно ме харесваше, но аз не изпитвах същото. След училище не мислех за нея, но едно лято, като се прибрах, разбрах, че се е преместила точно срещу нашия вход.
Никога не бях казвал адреса си. За да не съм груб, се запознах с нейното семейство и поздравих съседите. Майка й ми разказа, че момичето само е предложило да се преместят там. Не зная дали това е било умишлено или просто съвпадение, но в голям град шансът за такава случайност е минимален.
Когато бях на 15, често оставах сам вкъщи. Веднъж чух смях и тичане на малко дете по твърдия под. Къщата беше на един етаж, навсякъде имаше килими, освен в кухнята.
Веднъж, през лятото, още като ученик, заспах с отворен прозорец. Около 3 сутринта ме събуди продължително свирене на автомобил. Бях между съня и будността и не можех да разбера откъде идва. В този момент чух жена, която крещеше: „Някой, моля, помогнете!“
Побързах към майка ми и я помолих да се обади на 911. Тя позвъни и след няколко минути пристигнаха полицаи, които претърсиха района с фенерчета, но не намериха нищо необичайно и си тръгнаха. На следващия ден попитахме съседите, но никой не беше чул или видял нищо странно.
Все още изпитвам страх от тази случка.
Докато пътувах в лондонското метро, видях срещу мен мъж с ярка, шарена тениска. Наблюдавах го през цялото време, а когато слязох на моята спирка, той остана във вагона. Изкачвайки се по ескалатора, го забелязах да се движи по обратния ескалатор, сякаш идваше отвън.
Беше невъзможно да е там, тъй като го бях оставил във влака. Това ме изплаши сериозно.
В един сън имахме три деца – всичко беше мило и щастливо, докато изведнъж изчезнаха, все едно Танос ги беше премахнал. Събудих се със странно усещане.
Седмица по-късно научих, че съм бременна с тризнаци. Едното загубих при спонтанен аборт, второто не оцеля, а третото трябваше да бъде премахнато по медицински причини, за да се спаси животът ми.
Това беше най-страшното чувство, което някога съм изпитвала.
Когато бях на 15, родителите ми отсъстваха за уикенда. През нощта ме събудиха странни гласове. Слязох долу и заварих телевизора на максимален звук с „бял шум“, радиото работеше на нощна програма, печката беше включена, а хладилникът отворен. Всички врати и прозорци – заключени.
Не мигнах до сутринта, а причината за това така и не стана ясна.
Като дете лежах на пода в стаята си с отворена врата, а родителите ми гледаха телевизия в хола към 1 през нощта.
Опитах се да стана и да отида до тоалетната, но сякаш гледах това отстрани. След няколко опита осъзнах, че изобщо не съм помръднал. Бях застинал на пода – не можех да говоря, да се движа или да извикам. Чувствах се така, все едно нещо е отнело душата ми и ме държи прикован. Започнах да плача едва когато баща ми ме вдигна и ме сложи в леглото.
Когато бях на седем, живеехме в къща, чийто предишен собственик беше починал. Родителите ми не се притесняваха, понеже не вярваха в паранормални неща и не очакваха нищо особено.
Моята стая беше винаги най-студената. Една нощ се събудих и видях блед мъж, който се протягаше към мен от края на леглото. Не извиках, защото бях прекалено шокирана – вероятно съм припаднала, защото следващото, което помня, беше сутринта.
Това никога не споделих с родителите си от страх да не ме помислят за луда, но лицето му още го виждам ясно.
Преди години в края на един разсадник имаше изоставена стара къща. Казаха ни, че там ще има парти. С приятел и неговата приятелка тръгнахме натам, носейки храна, разчитайки само на лунната светлина.
Колкото повече наближавахме, толкова повече жаби започваха да крякат — накрая хиляди жаби вдигаха такава врява, че не се чуваше нищо друго, все едно ни предупреждаваха да не влизаме в тъмната стъклена къща.
Решихме да не рискуваме и се върнахме у дома с храната, където беше по-сигурно.
Партньорът ми разказва, че когато бил дете, често нощем чувал шепот и разговори в една от стаите. Влязъл да провери и някой го ударил много силно по гърба, от което припаднал.
Когато се освестил, видял голяма драскотина на гърба си, като от масивни лапи, която още личи. Наистина плашещо.
Съпругът ми ми написа, че ще се върне от командировка два дни по-рано. В понеделник пристигна и се извини, че не е предупредил за по-ранното си връщане. Отвърнах: „Какво имаш предвид? Получих съобщението ти!“ Взех телефона си, за да му покажа, и двамата пребледняхме. Имаше още едно съобщение: „Увери се, че винаги държиш телефона си до себе си, където и да отидеш; никога не знаеш кой може да си поиграе с него!“ Бяхме толкова объркани, че решихме, че може би колега си прави шега. Но после видяхме, че съобщението е изпратено само час по-рано, а тогава съпругът ми е бил сам в колата. Така и не разбрахме кой е изпратил тези две съобщения, но поне оттогава не сме получавали други.
Тези разкази наистина се движат по ръба между реалността и необяснимото. Понякога няма как да си дадем логично обяснение, но спомените за преживяното остават завинаги.
Изглежда, че такива странни моменти се запечатват в съзнанието и често ни напомнят, че не всичко подлежи на обяснение. Понякога просто трябва да ги приемем като част от живота.
0 Comments