Звънецът разцепи тишината в апартамента като гръм. Сърцето ми заби силно – напомни ми, че още съм жива, въпреки че през последните два месеца се чувствах като призрак в собствения си дом. Подсуших ръцете си в анцуга, който не бях сваляла вече трети ден, и тръгнах към входната врата. Не чаках гости. Не исках да виждам никого.
Когато отворих, дъхът ми секна. На прага стоеше Мария – свекърва ми. Жената, която винаги ме гледаше с превъзходство, този път изглеждаше сякаш е остаряла с десетилетие за една нощ. Обикновено подредената ѝ коса стърчеше изпод шал, а очите ѝ бяха зачервени и подпухнали. Но всъщност не това ме вцепени.
В ръцете си държеше тежка метална кутия за документи – огнеупорен сейф.
— Мога ли да вляза, Марина? — гласът ѝ беше неуверен, тих и без обичайната си строгост. — Трябва да видиш това. Преди да се появят съдиите.
Мълчаливо се отдръпнах. Тя влезе, заедно с полъха студ и силния си парфюм. Мария сложи кутията на кухненската маса, металът издрънча по стъклото.
— Какви съдии? — попитах с пресипнал от тишината глас. — Александър не е тук. Той е с… нея.
— Знам къде е синът ми — прекъсна ме тя рязко, но в очите ѝ не гореше гняв, а болка. — Знам и с кого е. С Дарина. Но не подозираш какво е направил той зад гърба ни. Дори и зад моя.
Мария въведе кода на кутията. Капакът щракна и се отвори, показвайки купчина документи, стегнати с ластици: нотариални актове, банкови писма, кредитни договори и призовки.
— Той не просто е изневерил, Марина. Той те е разорил.
Взех първия лист. Оказа се уведомление за просрочена ипотека. Сумата беше огромна, а датата – отпреди шест месеца.
— Аз… не съм подписвала това — прошепнах, усещайки как краката ми се подкосяват. — Жилището е на мое име, наследство от баба ми. Той няма право…
— Погледни подписа — посочи Мария с треперещ пръст.
Погледът ми попадна на подписа – приличаше на моя.
— Фалшифицирал го е — каза тя тихо. — Александър е ипотекирал апартамента, за да покрие фирмените си дългове. Фирмата му е в криза отдавна. Взел е парите за материали и заплати, но всъщност – за стари дългове към лихвари. Сега банката иска парите си, лихварите също го търсят, а той е избягал при Дарина.
Всичко се срина. Предателството на най-близката ми приятелка и на мъжа ми беше като нож, а това… беше като куршум. Не само сърцето ми беше разбито – щяха да ми отнемат и дома.
— Защо ми казваш всичко това? — погледнах я право в очите. — Той е твой син.
Мария се изправи, лицето ѝ застина. — Защото е мой син, но не съм отгледала крадец. И защото той взе и от мен. Взе спестяванията на баща си. Всичко.
Глава 2: Сянката на адвоката Часът след това премина като в сън. Мария вадеше един по един документите. Картината беше плашеща – Александър беше теглил кредити на мое име, използвайки копия на личната ми карта, докато не съм била вкъщи. Прехвърлил е дялове от фалиращата си фирма върху мен, правейки ме отговорна за неустойки по договори, за които не съм чувала.
— Трябва ни адвокат — казах, усещайки как апатията отстъпва място на хладен гняв. — Не просто някой, а истински добър.
— Вече говорих със Стефан — отвърна Мария.
Стефан. Името ме стъписа. Бяхме заедно в университета, а за кратко дори имахме връзка, преди да срещна Александър. Сега Стефан беше един от най-известните адвокати по бракоразводни и корпоративни дела в столицата.
— Ще дойде ли тук? — попитах.
— След десет минути.
Докато чакахме и звънецът прозвуча за втори път, вече бях измила лицето си и вързала косата. Време за самосъжаление нямаше. Трябваше да действам.
Стефан се появи — с елегантен костюм, кожено куфарче, сериозен поглед. Погледна ме за миг и кимна на Мария.
— Марина — поздрави той спокойно. — Съжалявам, че се виждаме така.
— Да минем към важните неща, Стефан — прекъснах го, сядайки на масата. — Колко зле е положението?
Той започна да преглежда документите. Лицето му остана сериозно, но забелязах как челюстта му се напрегна, когато стигна до подправения подпис.
— Това си е класическа документна измама в големи размери — каза след кратко мълчание. — Александър е рискувал всичко. Но е направил грешки. Виж тук. — Показа ми дата на един от договорите. — Точно тогава беше в болница, нали? Когато си счупи крака на ските?
Кимнах. — Да, три дни лежах в болницата.
— Значи няма как да си подписала този документ пред нотариус в центъра на София, докато си била на легло. Това ни е шансът. Ще обжалваме нотариалния акт. Но има още нещо.
— Какво? — попита Мария.
— Лихварите — отвърна Стефан, сваляйки очилата си. — С банката ще се борим в съда, Александър ще бъде съден, но тези хора… не чакат решения. Александър е взел пари от хора, които не си играят. И адресът на апартамента е посочен като обезпечение… те ще дойдат тук.
Настъпи тишина, само хладилникът бучеше в ъгъла.
— Трябва да напуснеш жилището — каза Стефан, поглеждайки ме право в очите. — Веднага.
— Няма да се крия — отвърнах, усещайки как инатът ми се надига. — Това е моят дом.
— Вече не е дом, Марина. Това е мишена.
Глава 3: Студентът и дългът Телефонът ми избръмча. Беше Петър, брат ми, студент по право в трети курс, който работеше на две места, за да се издържа. Не знаеше за изневярата, не исках да го натоварвам.
— Како? — звучеше напрегнато. — Може ли да говорим? Пред входа ти има някакви хора.
Кръвта ми застина. — Какви хора, Пепи?
— Двама. Едри, с черни якета. Разпитват съседката дали си вкъщи. Аз съм отсреща на спирката. Да се качвам ли?
— Не! — извиках. — Не идвай! Чакай там!
Погледнах към Стефан, който веднага се досети. — Тук са, нали?
Той бързо прибра документите в кутията. — Мария, вземи кутията и влез в спалнята. Заключи се. Марина, стой до мен. Не отваряй, докато не кажа.
Чухме стъпки по стълбите – асансьорът не работеше. Стъпките спряха пред вратата. Последва силен удар по дървото.
— Марина! — прозвуча груб глас. — Знам, че си вътре. Трябва да поговорим за мъжа ти.
Погледнах през шпионката – огромен мъж с бръсната глава и белег на веждата, до него по-млад, по-нервен.
— Обади се на полицията — прошепна Стефан. — Веднага.
— Ако го направя, ще разберат, че Александър ги е измамил и ще го търсят, за да му навредят — казах, колкото и да ми тежеше.
— Той вече ги е измамил, Марина! — отсече Стефан. — Те са тук, защото не могат да го намерят! Ти си застраховката.
Ударът по вратата се повтори, още по-силен. — Отвори, ма! Искаме само да кажеш нещо на Сашо.
Телефонът пак иззвъня. Петър. — Како, качвам се. Няма да слушам.
— Петър, не! — извиках, но вече беше затворил.
Сърцето ми щеше да се пръсне – брат ми, който мечтаеше да стане съдия, тичаше към двама мутри.
Отключих вратата рязко, Стефан изсъска: — Какво правиш?!
Отворих широко. Двамата мъже ме изгледаха изненадано. — Къде е Александър? — изръмжа единият.
Стефан застана пред мен. — Аз съм адвокатът на госпожата. Ако направите още една крачка, това ще е нахлуване и заплаха. Камерите във входа записват.
Мъжът се засмя. — Адвокат? Не сме дошли за съд. Искаме си парите. 50 000 лева. До петък. Иначе взимаме апартамента.
— Апартаментът е в съдебна процедура — отвърна Стефан хладно. — Ще чакате след банката.
Точно тогава Петър се появи зад тях, задъхан. — Махайте се от сестра ми! — извика, хвърляйки раницата. Беше слаб, но погледът му гореше.
Едрият мъж се обърна. — И кой е тоя?
— Брат ѝ — каза Петър и застана между тях и вратата. — Ако я пипнете, ще съжалявате.
Напрежението се сгъсти. Мъжът се наведе към Петър. — Слушай, хлапе. Върви си пиши домашните. Тук е за възрастни.
Петър не трепна. — Познавам закона по-добре от вас. Махайте се.
Мъжът посегна към Петър, но Стефан извади телефона. — Разговорът с полицията тече от минута. Всичко се чува. Патрулката е наблизо.
Мутрата замръзна, изгледа ни и каза: — Кажи на Сашо, че часовникът тече. И че Дарина не е толкова скрита, колкото си мисли.
Тръгнаха по стълбите, блъскайки Петър по рамото. Когато шумът затихна, вкарах брат си вътре и заключих тройно.
— Ти си луд! — извиках и го прегърнах, разплакана. — Можеха да те наранят!
— Нямаше да те оставя сама — отвърна той, още треперещ.
Глава 4: Предателството на Дарина Вечерта беше напрегната. Седяхме в хола с Мария, Стефан и Петър, а кутията с документи отново беше отворена.
— Какво имаше предвид мутрата за Дарина? — попита Мария, отпивайки валериан.
— Каза, че не е толкова скрита — обясни Стефан, прехвърляйки бележките. — Очевидно знаят къде е. Или тя не е съвсем невинна.
Телефонът на Александър беше изключен, затова набрах Дарина. Бяхме приятелки от деца, споделяхме всичко. Или поне така вярвах.
С
0 Comments