Наталия Гуркова: отначало

Наталия Гуркова започва живота си отначало. В София, сама с двете си деца след смъртта на съпруга си. На снимките идва съвсем точно, въпреки че е заседнала с колата си в асансьора на сградата, в която живее, и повече от 15 минути не е имала връзка на мобилния си телефон. На лицето й е отпечатано притеснение. Когато в студиото влизат децата й, за които тя е приготвила изгладени нови дрешки и маратонки специално за снимките, атмосферата се променя – детският смях и детският поглед разпръскват леките следи от напрежение.

За фотосесията Наталия иска да е облечена в черно – цветът, в който се облича неизменно от септември насам. Убеждаваме я да облече жълтата рокля на Dolce&Gabbana с огромна черна панделка. Толкова е красива в нея! Толкова е красива, каквото и да облече. Фина, крехка, с изящни ръце и толкова събрана в себе си. Жълтият цвят й отива. Същото мислят и журналистите, шегува се Наталия Гуркова, която преди да говори пред EVA, е дала интервюта за две медии, които определено са в жълтия спектър. Знае, че в нея са приковани много недоброжелателни и направо осъдителни погледи. Но не се е притеснявала да отговаря на въпросите им, въпреки че през годините са писали какво ли не за нея, развеждали са я, свързвали са я с различни „добре облечени бизнесмени“. „Няма какво да крия.“

Отказва да говори само по една тема: убийството на мъжа й Джордже Михалевич, застрелян в колата си в Йоханесбург, ЮАР, на 24 септември 2018. Един ден, който преобръща живота й. Десет години по-рано тя хваща под ръка този мъж, за да му се врече във вярност пред олтара: „докато смъртта ви раздели“. „Никога, никога не съм си и помисляла, че точно на мен може да ми се случи“, казва с горчивина Наталия.

Днес красавицата, която жълтата преса наричаше „диамантената принцеса“ заради бизнеса на мъжа й със скъпоценни камъни, както и „Мис България на всички времена“, живее в апартамент в центъра на София с двете си деца, на 9 и 5, и разчита на помощта на родителите си за отглеждането им. Тя е и майка, и баща. Сама се справя с всичко – от закуската за училище до уроците по музика и футбол, пазаруването. От февруари Наталия става и работещо момиче – ще прави кратки интервюта в онлайн формат с известни и не толкова известни хора, чийто живот е вдъхновение за всички. Форматът се нарича „Те са“, продуценти са Наталия Гуркова и Стилиян Иванов, той е и режисьор. Наталия се подготвя много сериозно по темите. Чете, води си бележки, изгражда внимателно цялото интервю. За интервюто с Маша Илиева е вземала уроци по балет, за да може да вникне по-добре в работата й на педагог.

Овладяна, спокойна, балансирана – такава изглежда Наталия месеци след трагедията. Тази овладяност и достойнство впрочем винаги са били черти от характера й. Заради тях вероятно името й остана несвързано с мутри, групировки, изцепки, наркотици, водевили в пресата… Няма да я видите да плаче – тя не е от жените, които плачат пред публика. Но как преживява този тъмен период от живота си, какво е да си майка и баща едновременно, как се справя с ежедневието си, с какви чувства се връща към спомените си и как разсъждава една красавица „на попрището жизнено в средата“ – Наталия Гуркова пред EVA.

Животът е обидно кратък и човек трябва да го живее по възможно най-добрия начин
и да не спестява никога думите „обичам те“, нито да спестява проявите си на любов.
Хубаво е също човек да може да се разделя леко с миналото си – да запази хубавите спомени и да се опита да изтрие лошите, макар че това е почти невъзможно.

Наталия, ти всъщност започваш живота си отначало за втори път.

Да, миналата година, през септември, животът ми се преобърна за втори път. Още в началото на годината бяхме решили с Джордже, че ще останем да живеем в Европа. Аз живея в България от няколко години, а съпругът ми пътуваше между държавите, но вече беше решил да не живее в ЮАР. От април месец бяхме в Европа – най-напред в Черна гора, после във Франция, септември бяхме в България, за да изпратим на училище дъщеря ни и малкия на детска градина. Ден след това мъжът ми замина в ЮАР по работа. И ми се обадиха от полицейската служба. Мислех, че сънувам, че се случва нещо нереално, някаква измама… Беше толкова ужасно, че не можех да повярвам, че е истина.

Да, започвам отначало живота си. Но вече с две деца, това е разликата. Когато преди 10 години се омъжих за Джордже и взех решение да замина с него за ЮАР, където той е роден и живее, започнах живота си пак отначало, на чисто. Когато си млад и влюбен, е лесно да си вземеш куфара и да заминеш на другия край на света. Както направих аз, изоставяйки своя живот тук, кариера, в която имах достатъчно работа заради опита и името, което си бях създала. Тук оставих семейството си и приятелите, които толкова обичам…

Любовта си струва жертвите, нали?

Да, абсолютно. Джордже е моята голяма любов. Запознахме се в дискотека в Йоханесбург, където ме заведоха приятелките, при които бях отишла на гости. Бях на косъм да не отида, толкова бях уморена от пътуването. Когато ме попита откъде съм, не знам защо реших да не обяснявам къде е България и затова отговорих: от Италия. А се оказа, че той е от Черна гора и можем почти да се разбираме и без превод. Започнахме да си пишем, когато се върнах в България, а после отидох пак в ЮАР и разбрах, че искам да споделя живота си с този мъж. Пътувахме по цял свят, правихме няколко пъти околосветски пътешествия. Толкова е хубаво да можеш да стегнеш куфара си за час и да заминеш там, където те тегли сърцето. И да има с кого да споделяш тези пътувания. После се появиха децата – ражданията им бяха най-щастливите моменти в моя живот. Те промениха всичко.

Днес дъщеричката ти Джорджия е на 9. Тя е родена в ЮАР и със сигурност намира много разлики в живота там и тук. Как ги описва?

Виж, там живеехме в голяма къща с домашни помощници. Всяко семейство в ЮАР, което има възможност, живее по този начин. Животът е много уреден, много комфортен, но пък я няма свободата, която я има в Европа. Джорджия бързо се научи сама да се справя с много от нещата, които някой вършеше заради нея – например подреждането на стаята, играчките. Инфраструктурата в града там също е много по-уредена. Различна е храната, климатът, различни са порядките, културата. А и аз изисквам от децата да бъдат добре възпитани, да се учат добре, да бъдат старателни и отговорни.

В живота е важно не само какво получаваш, но и какво даваш безрезервно. Важно е да можеш да генерираш любов. Да създадеш поколение, да предадеш знанията си. Да споделяш. И да се наслаждаваш на живота.

Как живя самата ти в Йоханесбург? Какво се случи с твоя магазин за бижута?

Този магазин го създадох две години преди да се роди дъщеря ми Джорджия. След раждането й вниманието ми бе изцяло погълнато от детето. Магазинът продължи да работи още няколко години след това до преместването ми в България. Бижутата са ми страст. Въпреки че сега нося много малко бижута, имам своя колекция и обичам да се занимавам със скъпоценни камъни. (На ръката си Наталия носи пръстен от розово злато със златист топаз – любимият й жълт камък.) Създадох магазина, защото винаги съм изпитвала нуждата да работя. Йоханесбург е известен с ужасяващата си престъпност и при всички случаи затваря хората в определени социални кръгове. Изпитвах и огромна носталгия по България, по веселия и свободен живот тук, по приятелите и семейството си. Но не може да се каже, че основната ми работа е бил магазинът. Аз „работех“ майка на две деца.

Разкажи ми спомен от твоето детство. Какво дете беше ти? Какви мечти имаше?

Имах прекрасно детство – без телефони и компютри, с игри до късно, на улицата и в дворовете. Играехме на топка, на дама… Аз бях леко срамежлива и обичах да си играя с момчетата. Не че съм била някаква мъжкарана. Мечтаех да стана певица. Лили Иванова ми беше идол и непрекъснато я имитирах. Но така и не тръгнах на уроци по пеене. В гимназията исках да се занимавам с мода, да бъда модел, да се изявявам на сцена…

… И стана Мис България 98 – в едни бурни времена. По какво се различава днес животът на моделите от онова време, в което ти работеше като модел?

Ами тогава кипеше от живот. Непрекъснато имаше някакви събития, ревюта, снимаха се реклами, правеха се презентации на компании, навлизащи на пазара. Имаше работа колкото искаш. Сега всичко това го няма. Ако едно момиче иска да прави кариера в моделството, трябва да гледа към чужбина.

В онези времена мутрите влязоха и в моделския бизнес и разпределяха агенции и модели безцеремонно. Как се справяше с неприличните предложения?

Мисля, че добре съм се справяла. Вие, журналистите, можете да кажете. Никога не съм била свързана с групировка. Никога не съм позволявала да ме свързват с мутри, със „спонсори“, винаги съм била независима. Самостоятелен играч. Не мога да търпя зависимости, някой да ми казва какво да правя… Трудно мога да бъда манипулирана, дори в детството си бях такава. Винаги съм имала глава на раменете си. И знам какво мога. Но да, такива бяха времената. Разбира се, че е имало неприлични предложения и провокации. Но човек сам избира какво да направи. Оцеляването в онези времена, както и сега, е въпрос на внимание и преценка. Как се позиционираш в обществото, как градиш име. Иначе това, за което говориш, е така – модел в България звучи по един начин, модел в чужбина – по друг начин. Аз съм дете на прехода и като цяло имам наблюдения над промените, които се случиха у нас. Парите и властта промениха хората. Тотално. Малко хора носят смелостта да не се променят, когато животът им носи всичко, а след това го отнема.

Ти самата носиш ли тази смелост – да не се промениш, когато животът ти отне съпруга, любовта на живота ти, прекрасния живот, който имаше с него, пътуванията, лукса, възможностите да почиваш през лятото на Френската Ривиера, а през зимата в Южна Африка?

Аз съм практична, реалист съм, не съм се залъгвала никога с илюзии. Много близки хора ме питат как успявам да запазя след тази трагедия присъствие на духа, спокойствие и стабилност, макар че за тях е спокойствие, за мен е друго – овладяно поведение. Не знам, нямам обяснение. Мисля си, че съм доста по-силна, отколкото съм предполагала. Сега съм и майка, и баща. Преди беше лесно да кажа: питай баща си. Сега аз трябва да знам всички отговори. Преди отговарях за децата, съпругът ми – за финансовата част. Сега аз отговарям за всичко. Много ми помагат родителите, особено майка ми. Дълбоко съм й благодарна – тя ми помага и с двете деца, все едно три пъти ми е майка. Но това е животът.

Казваш, че си по-силна, отколкото си предполагала. А как се измерва тази сила?

Когато паднеш, колко бързо се изправяш. Предстои да видим, да го изпитам на свой гръб. Едно е да го знаеш, друго е да го изпиташ. Винаги съм знаела, че съм силна, но го усетих едва когато се случи най-лошото – загубата на съпруга ми. Това е най-тежкият момент в моя живот и тепърва ще се справям с уроци, които трябва да науча. Никога не съм допускала, че на мен ще ми се случи нещо такова. Но сега знам, че животът е шарен и че изправя човек пред всякакви ситуации и той трябва да умее да се справя с всичко, да е самостоятелен и независим. Може би това не съм знаела – че да бъдеш независим може да има различен смисъл. Сега за мен това означава да бъдеш силен, да имаш сила на духа.

Пред кого си позволяваш да плачеш?

Пред себе си само, изключително рядко. Децата не са ме виждали да плача. Не съм им обяснявала и как е загинал баща им. Опитвам се да ги предпазя от този шок. Само най-близките ми приятелки знаят как се чувствам, пред тях мога да го покажа. Но аз не съм от този тип жени, които са като драматичните актриси, лесно плачат и всичко ги кара да се просълзяват и „ох, ах“. Просто не съм от този тип.

Какво си представяш, като чуеш израза „леко сърце“?

Сърцето не може да е леко. Нали там трупаме всичко, целия емоционален багаж. Странно ми е и като кажат: сърцето не боли. Не боли, ама тежи, стяга. Човек е изтъкан от емоции и те тежат. Независимо дали го показва или не. Но сърцето никога не може да е леко. То е вулкан от емоции. Аз не мога да си позволя да отида на светско парти с 500 души и да покажа някаква емоция. Не ми е в стила. Но това не ме прави студена и лишена от емоции. Сега обаче си давам сметка, че животът е обидно кратък и човек трябва да го живее по възможно най-добрия начин и да не спестява никога думите „обичам те“, нито да спестява проявите си на любов. Хубаво е също човек да може да се разделя леко с миналото си – да запази хубавите спомени и да се опита да изтрие лошите, макар че това е почти невъзможно.

Как става това, според теб?

Само с време. Специално за загубата на близък хората казват, че никога не минава, но се научаваш да живееш с тази загуба. Други казват, че времето лекува. Предстои да разбера.

Какво четеш в момента?

„Пътят на душите“, но… (Очите й се насълзяват, но бързо се овладява.) … това е свързано със сегашния момент. Да. Вярвам, че душата се преражда, че духът не умира.

В какво друго вярваш?

Вярвам в Бог. Вярвам в себе си. Вярвам, че човек сам избира съдбата си, пътя си и нещата, които му се случват. Вярвам, че сам трябва да си научи уроците. Че нищо не идва даром. Уроци като казвам, нямам предвид съдбовни събития само, които променят живота ти. Урок е дори ежедневието с някого. Защото то може да те научи на търпение, толерантност, компромиси.

Говориш за себе си?

Да. Нямаше как да науча тези неща, когато бях сама. Когато създадох семейство, започнах да мисля доста, преди да действам. Вече не действам импулсивно. Много по-умерена и мека съм сега… Много търпелива съм – това е урокът, на който децата ме научиха. Преди бях много категорична – отрязвах човек, с когото работя, но не харесвам и не уважавам. Сега не бързам. Търся защо и как и начини да го приема. Също така изгубих илюзията си, че мога да променя някого. Това е безсмислена битка. Приемам хората такива, каквито са. Как можеш да промениш един ревнивец? Или човек, пристрастен към хазарта? Преди мислех, че имам силата да променям хората около себе си. Не мога, никой не може. Те ще си останат винаги такива, каквито са. Разбрах го това и сега ми е по-леко да приемам хората.

Да, животът ни омекотява ръбчетата.

Така ни омекотява, че… Не можем да се познаем понякога. Но… продължаваме.

Продължаваш ли да вярваш в хората? Какво най-много те отблъсква в тях?

Лъжите. Мразя ги, както и лицемерието. Аз съм директна и пряма. Но ние като че ли сме свикнали с този театър наоколо и започваме да го възприемаме като нещо естествено. А не бива. Човек трябва да бъде истински и да се държи естествено. Да не се самозалъгва, защото така изкривява собствената си представа за света. Парите и властта променят много хората, особено мъжете.

А какво за теб е най-важното качество на един мъж?

Да си държи на думата. На това се опитвам да науча сина си. Да не бърза да обещава. Да помисли. Дори да не отговори. Но като каже нещо, да се случва. Да бъде джентълмен. Важно за един мъж е да има чувство за хумор. Интелигентността и чувството за хумор са свързани. В живота е важно не само какво получаваш, но и какво даваш безрезервно. Важно е да можеш да генерираш любов. Да създадеш поколение, да предадеш знанията си. Да споделяш. И да се наслаждаваш на живота.

Би ли се върнала отново в Южна Африка?

Да живея – не. Но така или иначе трябва да пътувам понякога, за да може свекърва ми да вижда децата. Имам и приятели – прекарах десет прекрасни години от живота си там все пак. Имам и други неща там да свърша. Но не му е дошло времето.

Източник: eva