Всичко започна заради едно малко петно. Обикновено, лепкаво петънце кафе върху бюрото на Мартин – не масивното дъбово бюро в офиса му в центъра, където ръководеше успешния си строителен бизнес, а по-скоро елегантното орехово бюро в домашния кабинет. Лилия въздъхна – Мартин така и не се научи да слага подложка под чашата си.
Тя грабна влажна кърпа от кухнята – просторна, светла стая, която самата тя бе проектирала – и започна да търка. Бяха женени вече осем години: време, изпълнено с удобство, споделен смях и стабилност, подплатена от кариерния размах на Мартин. Той винаги беше енергичен, харизматичен, център на вниманието. Лилия беше по-тиха и спокойна. Преди появата на Алекс, имаше обещаваща архитектурна кариера. След неговото раждане, без особено колебание, остави чертожната дъска, за да се посвети на детето. Мартин настояваше: „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“
И той наистина го правеше. Живееха в дом, какъвто повечето хора само виждат по списания. В гаража стояха две лъскави коли. Детето им учеше в най-престижното частно училище. Лилия никога не се тревожеше за пари. Къщата беше тяхна, макар с голяма ипотека, но Мартин винаги се шегуваше: „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“
Докато почистваше петното, кърпата закачи мишката на лаптопа му и екранът светна. Мартин почти никога не заключваше домашния си компютър. „Нямам тайни от теб,“ казваше той, винаги с онази обезоръжаваща усмивка.
Лилия посегна да изключи монитора, но погледът ѝ попадна на отворен прозорец в браузъра, минимизиран долу. Логото ѝ бе непознато: стилизирано сърце, преплетено с безкрайност. Натисна от любопитство.
Светът ѝ се обърна.
Това не беше новинарски сайт, нито бизнес портал, а лъскава платформа за запознанства. На банера пишеше: „Срещни съдбата си.“ и „Само за успешни и сериозни хора.“
Сърцето ѝ започна да бие толкова силно, че заглуши тиктакането на часовника. Сигурно имаше някаква грешка. Може би търсеше нещо за работа? Или пък някой приятел го бе помолил за услуга?
Но в ъгъла светеше икона на профил със снимка.
Лилия кликна върху нея.
Това беше Мартин. Снимката – от миналото лято, по време на ваканцията им на яхта. С ленена риза, косата развята, а очите – насмешливо срещу слънцето. Снимка, която самата тя бе направила.
Под снимката стоеше името: „М. Вълк.“ И кратко описание.
„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“
Лилия усети ледена тежест в стомаха си.
Вдовец.
Трагична загуба.
Чете текста отново и отново. Значението оставаше същото. За тази платформа, а и за всички жени, които виждат този профил, Лилия бе мъртва.
Тя се отпусна на стола, вдишвайки аромата на скъпия му парфюм. Първият ѝ импулс беше да повърне. След това искаше да вземе тежкия кристален предмет за хартия и да разбие монитора. Мина ѝ и през ума да събуди Алекс и да избяга.
Но накъде да отиде? Всичко беше на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, бе създаден от него.
Тя затвори лаптопа с тихо, сухо щракване. Не, нямаше да крещи, нямаше да се развика. Не и сега. Той вече я бе „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.
Ръцете ѝ трепереха, но умът ѝ – аналитичен, архитектски, привикнал към сложни задачи – започна да работи. Отиде до кухнята, наля си чаша вода и се опита да се събере. Беше я подценил, сметнал я за толкова незначителна, че може да я „заличи“ онлайн.
Лилия извади собствения си лаптоп. Отвори браузър и започна регистрация в същия сайт.
Нужно ѝ беше име. Такова, което да привлече вниманието му. Той искаше „искра“. Добре. Щеше да я получи.
Избра снимка – не своя, а образ на жена, която беше всичко, което Лилия не бе: дръзка, леко провокативна, тъмна коса и очи. Кадър от анонимен фотосток.
Нарече се „Искра“.
В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“
Процедурата по регистрация и верификация отне около час. После го откри – „М. Вълк“. Пръстът ѝ застина над „Изпрати съобщение“.
Натисна.
„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“
Почти веднага получи отговор – сякаш я е чакал.
„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“
Лилия изпита вълна от отвращение. Той беше в офиса си, на десетина километра разстояние, и пишеше на „Искра“, докато жена му, която уж е „всичко за него“, търкаше петното от кафето му.
Тя продължи разговора. Чувството беше неприятно, но донякъде ѝ даваше усещане за контрол – този път тя държеше конците. Той ставаше откровен, говореше за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.
„Жена ми,“ написа той в един момент, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“
„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Гаденето отстъпи място на ледено спокойствие. Това не бе просто изневяра – това беше изтриване на личността ѝ.
Не го потърси същата вечер, нито на следващата. Изпълняваше ролята на идеалната съпруга – усмихната, грижовна, внимателна. А през деня, когато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“, изваждайки на светло всяка негова лъжа и фантазия.
Междувременно започна да планира – внимателно, последователно. Свърза се с адвокатска кантора, специализирана в бракоразводни дела с големи имуществени претенции. Насрочи консултация за следващата седмица. Тайно преглеждаше финансовите им документи, копираше и документираше активите им.
Дните преминаваха напрегнато, сякаш живееше два живота. В единия беше грижовната съпруга в луксозен дом, в другия – „Искра“, събираща доказателства и бъдеща разведена жена, планираща стратегията си.
Седмица след откритието, след един особено разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я канеше на среща, входната врата се отвори по-рано от обикновено.
Мартин се появи. Лицето му бе сиво, напрегнато и необичайно безизразно. Той дори не поздрави Алекс, който играеше наблизо, а веднага се обърна към Лилия. Тя усети как кръвта ѝ замръзва.
Дали беше научил за „Искра“? Или за адвоката?
Той свали сакото си и го метна на стола, без да отмества поглед от нея. Погледът му бе студен и изчислителен – напълно непознат за нея.
Лилия застина на място.
Той пристъпи към нея. Сърцето ѝ спря за миг.
„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“
Глава 2
Дъхът ѝ заседна, времето сякаш се разтегли. Алекс вдигна глава, усетил напрежението.
„Мамо?“
Мартин не реагира. Погледът му остана втренчен, а гласът му стана по-тих, сякаш щеше да признае нещо тежко. „Ти ще… трябва да седнеш.“
Не крещеше, не обвиняваше. Изглеждаше сломен.
Лилия седна на дивана, усещайки, че краката ѝ омекват. Всички сценарии – за „Искра“, за адвоката – се изпариха. Това явно беше нещо различно.
„Какво има, Мартин? Страхуваш ме.“
Той прокара ръце през косата си – нещо, което правеше само в краен случай. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“
Тя премигна. „Какво? Но… новият проект – нали беше…“
„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, неспособен да изрече сумата. „Свършено е, Лили. Напълно.“
Лилия се опита да осмисли новината. За Мартин строителният бизнес беше не просто работа, а цялата му същност.
„Но… ти винаги си бил внимателен. Имаме ли спестявания?“
Мартин се изсмя горчиво. „Спестявания? Всичко беше вложено обратно. Всеки лев – в този проект. Кредитите са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“
Този път Лилия се разтрепери. „Втори заем? Без да ми кажеш?“
„Исках да те предпазя!“ извика, после понижи глас заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Че това ще е големият ни удар. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“
Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – прекалено усмихнат, прекалено пресметлив.
„Мартин,“ каза тя тихо, опитвайки се да запази самообладание, „колко е зле?“
Той я погледна изгаснал. „Много е зле. Можем да изгубим къщата. Всичко.“
В този момент Лилия виждаше не „М. Вълк“, а изплашен човек, чийто свят се разпада. И усети нещо неочаквано – съжаление.
През следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите инвестиции, натрупаните дългове и отчаяните ходове. Жонглирал е с кредити, прехвърлял е плащания, залагал е всичко на една сделка.
А тя, междувременно, бе планирала развод. Бе наела адвокат, за да вземе половината… но от какво? От дълговете?
След като Алекс заспа, двамата останаха в тъмната дневна.
„Ще се справим,“ прошепна тя. Но думите
0 Comments