Бях на среща. Ресторантът беше от онези, в които менюто няма цени, а светлината е толкова приглушена, че едва виждаш какво има в чинията ти. Всичко крещеше „лукс“ – от тежките ленени салфетки до кристалните чаши, които пееха при най-лек допир

Отидох на среща. Ресторантът беше от онези места, където в менюто липсват цени, а светлината е толкова приглушена, че едва различаваш какво ти поднасят. Всичко крещеше „лукс“ – от тежките ленени салфетки до кристалните чаши, които издаваха тих звън при допир. Александър, мъжът срещу мен, сякаш принадлежеше на този изискан свят. Костюмът му беше безупречен, а часовникът на китката му вероятно струваше повече от целия ми наем за година. Начинът, по който говореше – с онази лека, сигурна арогантност на човек, свикнал да получава всичко – ме караше да се чувствам едновременно привлечена и донякъде неудобно.

Той разказваше за бизнес, сделки за милиони, пътувания до екзотични места – неща, за които само съм мечтала. Аз, от своя страна, бях просто студентка по право, която брои всеки лев за наем и такси, и усещах колко далеч съм от този свят. Ипотеката за малкия ми апартамент тежеше като воденичен камък, а всеки негов разказ за лукс само подчертаваше разликата между нас. Но не можех да го отрека – беше неустоимо обаятелен. Усмивката му можеше да разоръжи всеки, а погледът му да те накара да се почувстваш като единствената жена на света.

Вечерята вече приключваше. Смехът на Александър още отекваше в ушите ми, когато сервитьорката се приближи с кожено калъфче за сметката. Тя беше млада, с коса на кок и уморен поглед. Александър подаде своята черна кредитна карта, почти машинално, без да обръща внимание на сумата. Движението му беше уверено, сякаш го прави всеки ден.

Момичето се отправи към терминала, а разговорът ни секна. Той се наслаждаваше на още една глътка вино, докато аз оглеждах обстановката, опитвайки се да запомня всеки детайл от тази необичайна вечер. След малко сервитьорката се върна. По лицето й не се изписваше почти нищо, но очите й излъчваха нещо – дали съжаление, дали притеснение, не можех да разбера.

Тя се наведе към Александър. „Господине, съжалявам, но картата ви беше отказана.“

В залата настъпи тежка тишина. За момент въздухът като че ли спря. Усмивката на Александър застина, после бавно изчезна и бе заместена първо от недоумение, после от гняв. Тенът му се промени рязко, кожата му стана бледа и почти сива.

„Какво казахте?“, изсъска той, гласът му беше тих, но напрегнат. „Сигурно има някаква грешка. Пробвайте пак.“

„Пробвах три пъти, господине“, отвърна сервитьорката, без да показва емоция. „Системата я отхвърля.“

„Това е невъзможно!“, повиши той тон, привличайки вниманието на околните. „Знаете ли кой съм аз? Тази карта има неограничен лимит!“

По лицето му се изписа очевидно унижение. Започна да рови в джобовете си, видимо засрамен и объркан. Извади портфейл, в който имаше само още няколко карти, но никакви пари в брой. В очите му се появи паника, фасадата на самоуверен бизнесмен се разпадаше, показвайки отчаяние.

Стоях като вцепенена, изпълнена с неудобство, все едно аз бях виновна. Без да се замислям, отворих чантата си и извадих собствената си карта – същата, с която обикновено плащах битовите си сметки и която едва стигаше до следващата стипендия.

„Аз ще платя“, казах тихо.

Погледът на Александър беше смесица от благодарност и болезнено унижение. Не каза нищо, само кимна. Подадох картата си на сервитьорката, като се стараех да не срещна погледа й. Сметката беше огромна – повече, отколкото изкарвам за месец. Преглътнах трудно, докато тя отнесе картата ми. Знаех, че ще ми струва седмици на ограничения, но просто исках всичко да приключи.

Когато сервитьорката се върна с бележката за подпис, Александър вече беше станал, нахлузил палтото си и стоеше с гръб към мен. Аз сложих подписа си с трепереща ръка и започнах да събирам нещата си. Тръгнахме да излизаме, а между нас цареше мълчание, по-тежко от всяка дума. Докато минавахме покрай бара, сервитьорката, която чистеше маса, ме хвана леко за ръката – толкова бързо, че почти помислих, че си въобразявам.

Александър вече беше на няколко крачки пред мен и не видя нищо.

Тя се приближи до ухото ми, дъхът й ухаеше на кафе. „Излъгах“, прошепна толкова тихо, че едва я чух.

Преди да успея да реагирам, тя пъхна сгъната касова бележка в дланта ми. Пръстите й бяха ледени. Стиснах бележката в юмрук, а сърцето ми заблъска още по-силно. Какво означаваше всичко това?

Излязохме на студения въздух. Александър мърмореше нещо за банки, системни грешки и некомпетентни служители, но мислите ми вече бяха другаде. В главата ми отекваха думите на сервитьорката: „Излъгах.“ Но защо?

Той предложи да ме изпрати, но отказах, като се оправдах с работа. Просто исках да остана сама. Не настоя. Взе такси и изчезна, а аз останах на тротоара, трепереща не само от студа, а и от нещо вътрешно.

Вървях към дома си, без да усещам вятъра. Дланта, в която стисках бележката, беше влажна. Под уличната лампа, далеч от ресторанта, най-накрая разгънах листчето. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях.

Обърнах бележката. На гърба, с неравен почерк, стояха само две думи. Думи, които ме смразиха и накараха светът ми да се обърне.

БЯГАЙ ВЕДНАГА.

Глава 2: Първите съмнения

Влязох в апартамента и се облегнах на вратата, опитвайки се да си поема дъх. Сърцето ми още блъскаше в гърдите, сякаш съм в капан. Бележката беше толкова здраво стисната, че сякаш само тя беше реална в целия този водовъртеж.

„Елена? Ти ли си?“ – Гласът на Катерина, моята съквартирантка и най-близка приятелка, се чу от хола. „Как беше срещата с господин Съвършен?“

Не можех да отговоря. Просто влязох и седнах на дивана, оставяйки бележката на масата. Катерина вдигна поглед от учебника си по икономика. Тя беше моят абсолютен антипод – прагматична, здраво стъпила на земята, винаги подозрителна към всичко, което изглежда твърде хубаво, за да е истина. Именно тя ме беше предупредила за Александър.

„Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, каза тя, сваляйки очилата си. Погледът й се спря върху бележката. „Какво е това?“

С треперещ глас й разказах всичко – за луксозния ресторант, разговорите за милиони, унизителния момент с отказаната карта, как платих сметката, която щеше да ме остави без пари, и накрая за сервитьорката, за нейния шепот и двете думи върху бележката.

Катерина взе листчето и го разгледа внимателно. „Бягай веднага“, прочете тя. После ме погледна, този път без и следа от закачка – само сериозно безпокойство. „Господи, Елена. Това е…“

„Откачено?“, допълних аз. „Знам. Но защо някой би направил такова нещо? Сервитьорката… рискува работата си. Начинът, по който ме погледна – имаше страх в очите й.“

„Добре, да мислим логично“, каза Катерина и веднага премина в аналитичен режим. „Първи вариант: сервитьорката е луда. Или може би е бивша на Александър и иска да му отмъсти, като го изложи.“

„Възможно е“, съгласих се, макар интуицията ми да подсказва друго. „Но защо да предупреждава мен? Защо точно да ми казва да бягам?“

„Втори вариант: Александър е опасен. А сервитьорката знае нещо. Може да го е познала, може да е въвлечен в нещо незаконно. Понякога скъпият костюм и часовник са само маска.“

Това ме стресна. Започнах да си припомням вечерта, търсейки детайли, които съм пропуснала. Сетих се как избягваше конкретни въпроси за работата си, говореше само общо за „инвестиции“ и „финансови пазари“. Телефонът му звънеше, но той само го поглеждаше и го игнорираше. И си спомних една негова реплика, която тогава ми звучеше просто странно, а сега – зловещо: „Независимостта е илюзия, Елена. Всеки принадлежи на някого или на нещо. Важното е да си от правилната страна.“

Разказах това на Катерина. Тя свали очилата си и ги изчисти – нещо, което прави, когато е замислена.

„Това звучи като реплика от мафиотски филм“, каза тя. „А историята с картата… Може просто да няма пари, а целият лукс да е фасада. Има много такива – живеят на кредит, преструват се на богати, за да привлекат момичета като теб.“

Това ме засегна. „Момичета като мен? Какво имаш предвид?“

„О, хайде, Елена! Знаеш много добре – умна си, красива си, но си притисната. Този апартамент, кредитът – тежат ти. Всеки ден мислиш за сметките. А такъв тип, който обещава безгрижен живот, е като спасителен пояс. Те усещат слабостта отдалече.“

Думите й бяха сурови, но истина. Ипотеката беше тежест. Всеки месец, когато плащах вноската, усещах стягане в стомаха. Мечтата за собствен дом се беше превърнала в бреме. Александър, с този негов свят, изглеждаше като глътка въздух. Може би съм се оставила да бъда заслепена от блясъка, без да видя какво се крие зад него?

Телефонът ми извибрира. И двете подскочихме. Съобщение от Александър.

„Съжалявам за тази вечер. Имаше нелеп банков проблем. Ще ти се реванширам. Дължа ти парите за вечерята. Моля те, кажи, че ще ми дадеш шанс да се поправя.“

Прочетох на глас.

„Какво ще правиш?“, попита Катерина.

„Не знам“, казах. Една част от мен искаше да повярва, че е просто банкова грешка и да забравя бележката на сервитьорката. Но другата, тази, която видя паниката в очите му и усети ледените й пръсти, крещеше „Не!“

„Не му отговаряй“, каза твърдо Катерина. „Поне не тази вечер. Помисли първо. И разбери коя е тази сервитьорка и защо го направи.“

Тя беше права. Не можех просто да игнорирам всичко. Трябваше да стигна до истината – дори да е неприятна.

През нощта не успях да заспя. В главата ми се бореха два образа – Александър, който обещаваше друг живот, и двете думи, надраскани на бележката: „БЯГАЙ ВЕДНАГА“.