Тишината в кабинета ми никога не беше звучала толкова оглушително. Четиридесет години. Четири десетилетия, прекарани сред шума на машини, сред праха на строителни площадки, сред безкрайни срещи, на които се решаваха съдбите на стотици хора

В офиса цареше такава тишина, каквато не бях усещал никога преди. Четиридесет години работа – цял живот сред грохота на машини, облаци строителен прах и постоянни срещи, където съдбите на хора се решаваха на маса. Тръгнах от нулата, с празни ръце и заем, който ме следваше навсякъде. А сега, докато наблюдавах златния часовник върху махагоновото бюро, разбрах, че всичко е към своя край.

Стефан остави писалката. Всичко вече беше минало. Нов собственик бе поел фирмата, активите бяха трансферирани, а банковата му сметка изглеждаше напълно достатъчна. Това не беше просто спокойствие – беше истинска свобода.

„Свободен си“, прошепна си той, докато гледаше как дъждът се стича по стъклото на високата сграда. Край на сроковете. Край на безсънните нощи, пълни с тревоги за заплатите на служителите.

Облече палтото и излезе, без да се обърне. Вкъщи го чакаше бутилка хубаво вино и мечти за пътувания. Поне така си мислеше.

Щом влезе в просторния хол, Стефан завари Мартин на дивана. Синът му – вече на 32, в отлично здраве и с напълно изплатено образование от престижен университет, но вече година без работа. Мартин не помръдна, погълнат от телефона си, дори не реагира при влизането на баща си.

— Приключих — каза Стефан, опитвайки да придаде тържественост. — От днес съм пенсионер.

Мартин остави телефона и се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Значи имаме време да обсъдим онзи проект?

Стефан въздъхна. „Проектът“ беше поредната идея за бързи пари – изискваше големи инвестиции, но дори бизнес план не съществуваше.

— Мартин, седни — обърна се той и посочи фотьойла. — Имаме да говорим сериозно.

Синът стана, без особен ентусиазъм. — Звучиш сериозно. Да не си ми вдигнал издръжката?

Думите го удариха. Издръжка – за възрастен мъж. — Напротив — отвърна Стефан хладно. — Кранчето се затваря, Мартин.

Мартин се изсмя, сякаш чу нещо смешно. — Шегуваш се?

— Не. Спрях да работя, за да живея аз, не ти. Четири десетилетия се лишавах, не спях, поемах рискове. Ти си здрав, с образование. Време е да поемеш живота си. От другия месец спирам преводите, няма повече пари за апартамента в центъра. Ще трябва да си намериш работа.

Постепенно усмивката на Мартин изчезна, отстъпвайки на гняв, който Стефан рядко виждаше. — Наистина ли? Ще ме оставиш без нищо, когато си милионер? Продаде фирмата и сега ще изхвърлиш собствения си син?

— Няма да останеш на улицата. Имаш диплома, а тук винаги ще има покрив за теб, докато стъпиш на краката си. Луксът приключи. Няма да финансирам безделието ти.

Мартин скочи, лицето му пламтеше. — Имам стандарти, татко. Имам приятели. Не мога да работя като чиновник за хиляда лева. Това е унижение!

— По-унизително е да чакаш баща ти да ти плаща сметките, докато ти не правиш нищо — каза Стефан. — Решението е окончателно.

Погледът на Мартин стана леден. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката се върна, този път изкривена и зла. — Ще съжаляваш горчиво.

Мартин грабна якето и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината издрънчаха. Стефан остана сам в тишината, с тежест в гърдите.

Глава 2: Обаждането

През нощта Стефан не можа да заспи – думите на сина му го държаха буден. „Ще съжаляваш.“ Какво би могъл да направи един разглезен мъж? Най-вероятно ще се разсърди за малко и ще се примири.

Сутринта беше мрачна и сива. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки се да усети новото начало. Тогава телефонът звънна.

Мая, приятелката на Мартин, се обаждаше. Скромно момиче, работещо в книжарница, към която Стефан винаги е изпитвал симпатии, макар и да не разбираше какво я свързва със сина му.

— Ало? — вдигна той.

— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ беше изплашен, удавен в сълзи. Дишаше ускорено, сякаш бе бягала.

— Мая, спокойно. Какво става? Къде е Мартин?

— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитвах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!

Сърцето на Стефан прескочи. — Какво е взел? Обясни, моля те!

— Документите, Стефан! Нотариалните актове, всички папки от сейфа у вас. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!

Светът на Стефан се преобърна. Сейфът – там държеше документите за всички имоти, включително вилата на морето и апартаментите под наем – основният му пасивен доход. Само той знаеше кода, но как?

— Как е отворил сейфа? — извика Стефан, скачайки.

— Снимал те е, докато го отваряш. Видял е комбинацията. Стефан, урежда бърз заем. Огромен! Ипотекира всичко!

Стефан затвори и се втурна към кабинета. Картината над сейфа беше изместена, а вратата – зееща и празна.

Време за паника нямаше. Трябваше да действа мигновено.

Глава 3: Сянката на лихваря

Адвокатската кантора на Петър се намираше в стара кооперация в центъра. Петър беше приятел и доверен адвокат от студентските години. Когато Стефан влетя – мокър и блед, Петър веднага усети сериозността на ситуацията.

— Блокирахме сметките, доколкото успяхме — каза Петър, след като изслуша всичко. — Но ако вече е подписан договор за ипотека с фалшиво пълномощно… това е много опасно.

— Как е възможно? — Стефан удари по масата. — Не съм подписвал нищо!

— Явна измама е. Но докато съдът установи това, парите ще са изчезнали. Кредиторът… — Петър погледна документите. — Не е банка.

Стефан застина. — Тогава кой?

— Това е фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Познаваш го – частни заеми с огромни лихви. Без много въпроси, когато имотите струват милиони.

Асен – име, от което трепереха и опитните бизнесмени. Човек, който не търпеше неизплатени дългове.

— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всичките ти имоти.

Стефан се срина на стола. Не само че синът му го беше обрал, а буквално бе заложил целия му живот на лихвари.

— Къде са парите сега? — попита Стефан, пресъхнал.

— Пратени са в офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая каза, че още сутринта си е тръгнал.

Телефонът на Стефан отново звънна. Номерът беше непознат.

— Г-н Стефанов? — гласът беше мазен и учтив, но прозвуча заплашително.

— Кой се обажда?

— Аз съм представител на новите ви партньори. Искахме да ви поздравим за успешната сделка. Синът ви е доста убедителен. Първата вноска по лихвата е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.

Връзката прекъсна.

Глава 4: Скритият живот

Стефан не се върна вкъщи. Чувстваше, че домът вече не е безопасен, а по-скоро капан. Отиде при сестра си Теодора – единственият човек, на когото вярваше напълно.

— Винаги съм казвала, че го разглезваш — каза Теодора, сипвайки му чай с треперещи ръце. — Но това вече е прекалено.

— Трябва да го намеря, Теди. Преди да изхарчи парите или Асен да потърси още.

В стаята влезе Йоана, дъщерята на Теодора – студентка по право, пълна противоположност на Мартин: амбициозна и скромна.

— Вуйчо — приседна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.

Стефан я погледна уморено. — Какво може да е?

— Мартин не е просто безработен. Има… проблеми отдавна.

— Какви?

— Хазарт — каза Йоана тихо. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец искаше да му стана поръчител по кредит. Отказах. Тогава ми каза, че дължи на лоши хора и ако не плати, ще има проблеми.

Всичко се подреди: арогантността на Мартин, постоянните искания за пари, заплахите… Всичко било от страх и отчаяние. Парите не били за удоволствие, а за оцеляване.

— Знаеш ли къде може да се крие? — попита Стефан.

— Има друго момиче… не Мая, Лилия. Обича скъпите подаръци. Мартин беше наел тайна квартира на нейно име, за да не разбереш.

Гневът в Стефан се смеси с решителност. — Къде е тази квартира?

Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но имам профила ѝ. Често качва снимки. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.

Глава 5: Сблъсъкът

Стефан, придружен от двама охранители, които Петър му беше намерил, застана пред вратата на луксозния апартамент. Сърцето му блъскаше. Никога не беше човек на силата, но сега се бореше за бъдещето си.

Почукаха. Нямаше отговор. Един от охранителите – едър, с белег на брадата – кимна и с един удар отвори ключалката.

Вътре ги посрещна хаос – по пода шампанско, дрехи разхвърляни навсякъде. Лилия стоеше изплашена на дивана, а Мартин пълнеше сак с пачки пари.

Когато видя баща си, пребледня. — Татко… не е това, което си мислиш.

Стефан пристъпи през разхвърляните банкноти. — Не е това, което си мисля? Ти изчезна с всичко, което съм създал! Подписа ме на лихвари!

— Нямах избор! — изкрещя Мартин, отдалечавайки се. — Щяха да ме убият! Дължах двеста хиляди!

— А сега какво? Взе половин милион? Къде са останалите пари?

— Останалото… щях да инвестирам