Телефонът извибрира върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Беше късният следобед на един сив ноемврийски вторник. Екранът светна за кратко, показвайки известие от семейния чат „Фамилията“. Група, която обикновено мълчеше с месеци, освен ако някой нямаше рожден ден или не искаше да се похвали с нова придобивка.

Телефонът се раздвижи върху лакираното махагоново бюро и наруши тишината в офиса. Беше късен, сив ноемврийски вторник. На дисплея за секунда проблесна известие от семейния чат „Фамилията“. В тази група рядко се пишеше – само по празници или когато някой се похвали с нова придобивка.

Този път съобщението беше от баба Мария.

„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви притеснявам. Имам нужда от 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ги върна веднага щом я взема.“

Загледах се в телефона и почувствах как нещо ме стяга отвътре. Баба Мария беше вече на 73 години. Бивша учителка по литература, винаги горда и независима, никога не беше поискала помощ. Живееше сама в стария си апартамент в центъра, пропит с аромат на книги и сушена лавандула.

Почаках. Мина минута, после още една, след това пет.

Видях, че всички са отворили съобщението.

Чичо Петър – големият строителен предприемач с кола за стотици хиляди – не реагира. Леля Даниела, която преди малко беше споделила снимки от екзотична ваканция с коктейли, също не отговори. Стефан, братовчед ми, който обичаше да показва новите си маратонки и разказваше за скъпи дискотеки, не писа нищо. Дори баща ми Иван, нейният син, замълча. Може би изчакваше някой друг да реагира първи.

Тишината в стаята беше потискаща. Дигиталното безразличие се усещаше по-студено и от ноемврийския хлад. Всеки вероятно имаше своето оправдание. Петър сигурно мислеше, че баба харчи необмислено. Даниела не виждаше смисъл да се меси. Стефан просто не го интересуваше.

Не издържах. С треперещи от гняв ръце отворих мобилното банкиране. Натиснах „Превод“ и въведох сумата. Не 200, а 500 лева. Знаех, че няма да ги изхарчи за нещо излишно. Щом е писала в групата, значи наистина има нужда.

Изпратих ѝ лично съобщение: „Бабо, преведох ти ги. Не се тревожи за връщането. Обичам те. Ще дойда уикенда да те видя.“

Тя ми върна едно сърчице. Толкова.

След три дни телефонът пак звънна. Този път не беше чат, а обаждане от баща ми. Гласът му беше напрегнат, дори паникьосан.

— Дамяне… баба ти. Отиде си. Съседката я е намерила тази сутрин.

Светът за миг утихна. Офисът, колегите, уличният шум – всичко изчезна. Остана само мисълта за нейната самота в чата. И срамът – лепкав и тежък срам, че не отидох веднага, а просто преведох пари, сякаш това щеше да помогне.

ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ

Погребението премина като в сън. Лицемерието беше във въздуха. Чичо Петър ронеше театрални сълзи, разказвайки колко велика била майка му. Леля Даниела стоеше с тъмни очила и модна дреха, която не подхождаше за гробищата. Стефан не отдели поглед от телефона си – вероятно залагаше на мачове.

След церемонията всички се събрахме в апартамента ѝ. — Да почетем паметта ѝ, — каза баща ми, макар че беше ясно, че всички са дошли за наследството. Апартаментът беше апетитен залък – мебели, картини, може би скрити пари. Всички приличаха на лешояди, събрани над още топлия ѝ дом.

Влязох пръв. Въздухът беше влажен и тежък. Чаша чай стоеше недопита на масата в хола, до отворен плик.

Приближих се, докато другите вече ровеха из шкафовете и оглеждаха порцелана. Чух чичо Петър да вика от спалнята:— Къде са бижутата ѝ? Знам, че имаше златни пендари от майка си.

Не обърнах внимание и погледнах какво има в плика. Имаше банково извлечение и касова бележка. Датата беше същата, в която ѝ бях изпратил парите.

Взех бележката. Замръзнах – очаквах разписка от аптека или магазин.

Но не беше така.

Оказа се, че баба е платила на адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“. Услугата: „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.

Стоях вцепенен. Освен апартамента, баба Мария нямаше нещо голямо за завещаване. Защо ѝ трябваха адвокати точно сега?

В този момент на вратата се показа висок мъж с тъмен костюм и кожена чанта.

— Добър ден — каза той хладно. — Аз съм адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте роднините на Мария?

В хола настъпи пълна тишина. Чичо Петър излезе, стискайки стара кутия, която набързо скри в джоба си.

— Аз съм синът ѝ, Петър — каза важно. — Защо сте тук?

— Тук съм, за да изпълня последната воля на клиентката си — отвърна адвокатът. — И имам нещо, което трябва да ви дам.

Всички се струпаха в хола. Напрежението се усещаше във въздуха. Братовчедка ми Йоана, „черната овца“ на рода, се наведе любопитно.

Адвокатът отвори чантата и извади кутия, приличаща на кутия за обувки, облепена с тиксо.

— Госпожа Мария промени завещанието си три дни преди да си отиде — съобщи той.

— Как така го е променила? — избухна баща ми Иван. — Винаги е казвала, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!

— Това вече не е така — каза адвокатът спокойно. — Апартаментът и всички вещи са запорирани до изясняване на условията по новото завещание.

— Какви условия?! — изкрещя Даниела. — Това е лудост! Жената беше дементна!

— Беше напълно с акъла си — прекъснах ги аз. Гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото очаквах. — Говорих с нея. Знаеше какво прави.

Всички се обърнаха към мен с учудени и гневни погледи.

— Ти си мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.

Адвокатът вдигна ръка.— В завещанието има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи този, който изпълни задачата, поставена в тази кутия. Ако никой не успее до 30 дни, имотът ще бъде продаден, а парите — дарени на дом за сираци.

— Това е шега — изсмя се Стефан. — Баба се базика с нас от гроба.

— Не е шега — каза адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки от вас. И един главен ключ. Успех.

Той си тръгна, а ние останахме сами с кутията.

ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК

Никой не се осмели да докосне кутията. Изглеждаше като бомба, готова да избухне и да разбие и без това крехкия семеен мир.

— Аз ще я отворя — каза Петър и бързо скъса тиксото.

Вътре лежаха седем бели плика с нашите имена и един стар, ръждясал ключ.

Петър грабна своя плик, разкъса го и зачете. Лицето му пребледня, по челото му изби пот, а ръцете му, свикнали със скъпото, за трепнаха.

— Какво пише? — попита Даниела нетърпеливо.

Петър смачка листа и го прибра в джоба си.— Нищо важно. Просто глупости на старица.

— Дай да видим! — настоя баща ми.

— Казах, че е нищо! — изрева Петър толкова силно, че всички млъкнахме. — Този апартамент е мой! Аз съм плащал сметките ѝ с години!

— Лъжеш — казах тихо. — Ти не си платил нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.

Петър се хвърли към мен, но баща ми го спря.— Стига! Не пред паметта на мама!

Взех моя плик и го отворих бавно. Вътре беше лист, изписан с красивия ѝ почерк.

„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна, без да задава въпроси. Но и ти имаш своите демони. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не знае. Ти си добър, но добротата ти те прави слаб. Задачата ти е проста: Намери истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“

Спрях. Брат ми? Никога не съм имал брат. Винаги съм бил единствено дете.

Погледнах към баща ми. Той четеше своето писмо, по лицето му се стичаха сълзи. Седна на дивана и скри лицето си.

— Какво става тук? — попита Йоана, отваряйки своя плик и вперила поглед в майка си, леля Даниела. — Мамо, вярно ли е това?

— Какво да е вярно? — отвърна рязко Даниела, стискайки още неотворения плик.

— Че си имала връзка с мъжа на сестра си? Че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…

Тя млъкна, вперила поглед в Петър. В стаята стана зловещо тихо. Погледите се местеха между Даниела, Петър и Йоана.

Баба Мария беше пуснала истинска бомба в семейството. Явно беше знаела всичко – години наред слушала, наблюдавала, виждала лъжите и предателствата. И сега, дори след смъртта си, ни караше да се изправим срещу истината.

ГЛАВА 4: МАЗЕТО НА ВИЛАТА

Излязох от апартамента, докато другите още спореха. Грабнах ръждясалия ключ от масата. Никой не ми обърна внимание – всички бяха погълнати от собствените си драми.

Качих се в колата – старият хечбек, но верен – и потеглих към вилата. Тя се намираше в малко планинско село, на около час път. Къщата стоеше изоставена с години и според всички беше почти разрушена.

Докато карах, мислите ми се въртяха около „брат ти“. Какъв брат? Винаги са казвали, че съм единствен. Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми не се е женил втори път.

Достигнах вилата по залез. Къщата се очертаваше тъмна на фона на падащия мрак. Дворът беше буренясал, прозорците зееха празни.

Отключих входната врата. Дъските изскърцаха под краката ми. Миришеше на влага, плесен и забрава. Включих фенерчето на телефона и тръгнах към мазето.

Ключът влезе трудно в ключалката, но след няколко опита щракна. Слязох по стълбите, които стенеха под