Аз съм бременна от женен мъж с три деца. Обеща ми, че ще напусне съпругата си, с която е живял 20 години. Снощи тя ми се обади. Искаше да се срещнем. Съгласих се…

Бременна съм.

Бащата е женен вече двадесет години и заедно с жена си отглежда трите си деца.

Той непрекъснато повтаряше, че ще напусне жена си заради мен. Увещаваше ме, че отношенията им са приключили, че са просто като съседи, а аз съм единствената му надежда за щастие.

Дадох му доверието си.

Вчера вечерта ме потърси съпругата му. Говореше спокойно, но твърдо.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Жена с жена.

Съгласих се, макар че не знаех каква среща ме чака — ще има ли обвинения, сълзи, скандал?

Дойде не сама — доведе и децата.

Тогава стана нещо, което ме разтърси: най-голямата ѝ дъщеря, около шестнадесетгодишна, се приближи, погледна ме право в очите и прошепна:

— Ако вярваш, че ще остане при теб — не си първата, която се надява. Татко често се влюбва, но винаги се връща у дома.

Тези думи ме нараниха повече от шамар. Останах безмълвна, докато тя се обърна и прегърна малкото си братче. Очевидно не беше първият път.

— Можем ли да седнем? — попита спокойно съпругата. — Няма да отнеме много време.

Настанихме се на пейка в парка. Въздухът бе хладен, носеше аромат на цветен прашец и летен дъжд. Децата се отдръпнаха, но слушаха внимателно.

Разбрах, че се казва Светлана. Извади снимки — сватбени, от Нова година, училищни празници, същото момиче с плитки в скута на баща си. На всички — един и същ мъж, Андрей. Моят Андрей. Или по-скоро — техният.

— Няма да те обвинявам — заговори тя тихо. — Може би и без друго не ти е лесно. Но трябва да знаеш: не си първата. Преди теб имаше още две. Едната също беше бременна. Издържа до третия месец, после той реши, че не може да съсипе семейството си заради „случайна грешка“. Знаеш ли какво е да си сама по време на бременността?

Замълчах, усещайки буца в гърдите.

— Защо споделяш това с мен? — попитах едва чуто.

— Защото съм уморена — каза тя, а умората в очите ѝ ме накара да извърна поглед. — От измамите му. От късните обаждания. Искам да знаеш в какво навлизаш. И да избереш осъзнато — заради детето си.

Малкият ѝ син дотича при нас.

— Мамо, може ли сладолед?

Тя избърса носа му с кърпичка.

— Иди при Саша, ще дойда веднага.

Той се отдалечи, без да ме погледне.

— Той е добър баща — каза Светлана. — Но само когато му е удобно. Щом се появят трудности — изчезва. И е отличен актьор. Нали вярваше, че те обича?

Не намерих думи да отговоря. Наистина вярвах.

— Не сме спали заедно от две години — каза тя. — Това му е любимият аргумент: „Всичко между нас е свършило“. Но всяка вечер се прибира, ляга и полага глава на коленете ми.

Поставих ръка на корема си. Усетих как бебето помръдна — като че ли ми казваше: „Събуди се!“

— Какво искате от мен?

Светлана ме погледна дълго.

— Не искам да преминаваш през ад. Но ако останеш с него, нека е със отворени очи. Не си създавай илюзии за съвместен живот, закрила, или че си „специалната“. И аз навремето вярвах така.

Разделихме се без ръкостискане. Тя тръгна с децата, без да се обърне.

Стоях дълго сама. После се прибрах.

За първи път от месеци не отговорих, когато той се обади.

Глава 2: Нов поглед

Дните се нижеха като в мъгла. Не вдигах телефона, не отговарях на съобщенията. Той звънеше, идваше пред блока, настояваше да поговорим.

На петия ден отворих вратата.

— Какво има, Аня? — звучеше загрижено. — Обичам те.

— Казвал си го и на други, нали?

Той замръзна.

— Говорила си с нея… — прошепна.

— Да. И с децата ти. Знаеш ли какво каза дъщеря ти?

Той наведе глава.

— Че не съм първата. Че винаги се връщаш. Че умееш да се влюбваш, но не и да си тръгнеш.

Опита да хване ръцете ми.

— Не, ти си различна! Ще бъда с теб, обещавам!

— Докато ти е удобно. Докато съм „нова“. А когато дойдат безсънните нощи? Когато съм уморена и плача? Тогава ще си тръгнеш. Страх ме е, че пак ще те чакам, въпреки всичко.

Мълчанието му беше най-силният му отговор.

Глава 3: Свой път

Изминаха три месеца.

Преместих се в друг район, започнах работа от вкъщи и посещавах психолог. За първи път се чувствах спокойна сутрин.

Той изчезна от живота ми. Пишеше все по-рядко. Не отвръщах.

На следващия преглед чух сърцето на бебето — мъничко, силно и упорито. Моето.

Реших да бъда майка. Не любовница, не жертва.

Глава 4: Неочаквана среща

В родилното, вече деветия месец, се срещнах с дъщеря му.

— Аня? — разпозна ме тя.

— Радвам се да те видя.

— Мама ти е благодарна. След нашата среща напусна татко. Сега живеем спокойно.

Сърцето ми се сви. Понякога болката променя съдби.

Глава 5: Раждане и първо утро

Контракциите започнаха сутринта. В болницата всичко се завъртя в болка и очакване, докато не чух първия вик на сина си.

Поставиха го на гърдите ми, светът се спря.

— Здравей, малчо — прошепнах. — От днес всичко е различно.

Глава 6: Името

Дадох му името Лъв.

Медицинската сестра попълваше документите:

— Да впишем ли баща?

Поклатих глава.

— Той ще има баща, но друг — по любов, не по кръв.

Глава 7: Завръщането

Две седмици след изписването, Андрей ме чакаше пред входа с огромен плюшен мечок.

— Чух, че си родила. Идвам да бъда с вас. Развеждам се…

— Късно, Андрей.

— Но… ти чакаше…

— Чаках честност и подкрепа, когато беше трудно. Къде беше по време на раждането? Когато плаках нощем? Сега всичко за мен е Лъв. Той не заслужава човек, който идва само когато му е удобно.

Изкачих се по стълбите с бебето на ръце. Той остана долу, мълчалив.

Глава 8: Първи стъпки

Месеците преминаваха с безсъние, умора и недостиг на средства. Но усмивката на детето лекуваше всичко.

Светлана понякога звънеше, питаше как сме, изпращаше дрешки от сина си. Свързваше ни преживяното.

Глава 10: Завръщане на миналото

Лев вече говореше за „два татковци“. Малко след това получих обаждане от непознат номер.

— Аня, това е Андрей. Болен съм — рак, краен стадий. Имам най-много половин година. Моля те, позволи ми да видя Лев. Само веднъж.

Дълго се колебах, после се съгласих — заради сина си.

Глава 11–12: Срещата

Андрей дойде остарял, променен. Гледаше Лев от разстояние. Коленичих до сина си.

— Помниш ли, питаше за втория татко? Ето го.

Лев подаде на баща си плюшения лъв:

— Казва се Храбрец. Пази, когато е страшно.

Андрей се разплака.

След два месеца почина. Обясних на Лев. Той каза:

— Радвам се, че го видях. Но повече се радвам, че имам Лёша.

Глава 14: Писмото

Година след смъртта получих писмо от Андрей. Молеше да не позволявам неговите грешки да засенчат живота на Лев. Прибрах писмото, за да го дам на сина си, когато порасне.

Епилог

Лев вече е ученик — умен, добър, чувствителен. На тържество в детската градина каза:

— Мама е най-смелата, защото винаги казва истината. И ме научи да обичам.

Заплаках. Знаех, че всичко си е струвало.

Избрах живота. Избрах истината. Избрах любовта.

Понякога най-трудните стъпки се оказват верния път. Понякога само искреността и грижата водят към ново начало.