Преди да се изнеса, изчистих апартамента основно. Не беше просто задължение, а ритуал. Всяко движение с парцала беше заличаване на спомен, всяка изхвърлена вещ – откъсване на парче от миналото, което бях градил тук. Три години

Преди да си тръгна от апартамента, го почистих основно. За мен това не беше просто домакинска задача, а нещо като личен ритуал. С всяко забърсване на праха се опитвах да залича спомените, а с всяка изхвърлена вещ се разделях с частица от времето, което съм прекарал тук. Три години може да не изглеждат много, но за студент, който за първи път живее сам, това си е цяла епоха. Тези стени видяха всичко – от безсънните нощи преди изпити, през тихите вечери с книга, до редките, но шумни събирания с приятели и онова особено усещане за празнота, което остана след раздялата с Михаела и все още сякаш се носеше във въздуха.

Чистех старателно, почти до мания. Премахнах загорелите петна във фурната – спомен от предишната наемателка. Измих прозорците така, че отсрещната сграда изглеждаше като да е съвсем наблизо. Свалих дори абажурите и ги почистих, макар да знаех, че хазяинът едва ли ще забележи. Всичко го правех за себе си. Исках да оставя жилището по-добре, отколкото го намерих – начин да затворя една глава, преди да започна нова, изпълнена с неизвестности.

Новото ми място беше малко студио в покрайнините – не по-голямо от кибритена кутийка, купено с ипотека, която щеше да плащам още десетилетия. Като студент по архитектура, усещах иронията – мечтаех за простор и светлина, а ежедневието ме сблъскваше с помещение, напълно различно от това, което бих проектирал. Това обаче беше реалността. Студентският заем ми тежеше, а наемът – макар и поносим – се усещаше като разход, който не ми носи нищо. Поне ипотеката беше някаква инвестиция, или поне така се убеждавах.

Докато забърсвах стената зад леглото, забелязах, че един от первазите се клати. Лесно го отместих и там открих тясна цепнатина между дъската и стената. Вътре, покрита с прах, лежеше малка сребриста флашка – без никакви надписи. Предположих, че е на предишната наемателка, дъщерята на хазяина, за която знаех само, че е заминала изведнъж преди няколко години. Помислих си, че може да има сантиментална стойност, затова не я изхвърлих, а я сложих на най-видното място в кухнята, за да я намери следващият обитател.

Върнах перваза на мястото му. Последният ми поглед към празната стая беше смесица от леко чувство на носталгия и малко облекчение. Въздухът миришеше на препарат за почистване и на ново начало. Грабнах последния кашон и излязох, този път без да се обърна назад.

Глава 2: Неочакваният разговор

В новото студио цареше пълен хаос – навсякъде имаше кашони, мебели за сглобяване, смесени миризми на боя и недовършени идеи. Прекарах целия ден в пренасяне и подреждане, докато ръцете ми не се умориха напълно. Седнах на пода, облегнат на кашон, надписан „Книги – архитектура“, и ядох филия с лютеница, когато телефонът иззвъня. Номерът беше непознат. По принцип не вдигах, но този път реших да отговоря.

— Ало? — казах, докато още дъвчех.

— Симеон, здравейте. Горан съм, вашият бивш хазяин.

Гласът му беше спокоен, уверен – веднага седнах изправен, сякаш ме наблюдаваше.

— Добър вечер, господин Горан. Има ли нещо с апартамента?

Очаквах да чуя някаква забележка – може би нещо пропуснато или повредено в последния момент.

— Напротив — отвърна той леко изненадан. — Точно за това ви се обаждам. Днес бях в апартамента. Благодаря ви. Не съм получавал жилище в такова състояние. Повечето наематели оставят след себе си бъркотия. Вие сте го излъскали.

Тези думи ме накараха да се почувствам леко неудобно.

— Няма проблем. Така трябваше да бъде.

Настъпи кратка тишина, чуваше се само пращене в слушалката. Очаквах просто да ми пожелае лека вечер, но той продължи, вече с по-сериозен тон.

— И тогава, съвсем неочаквано, каза: ‘Значи ти си бил…’

Той замълча. Думите му увиснаха и не разбрах какво има предвид. Сърцето ми прескочи. Дали намекваше, че съм повредил нещо, или че съседите са се оплаквали от мен?

— Моля? Не ви разбрах — промълвих тихо.

— Симеон, може ли да се срещнем? Не е за телефон. Важно е. Утре в десет сутринта, в офиса ми. Ще изпратя адрес. Моля ви, не отказвайте.

Гласът му беше толкова настоятелен, че не можах да откажа – звучеше повече като нареждане, отколкото като молба.

— Д-добре — отговорих, без да имам никаква представа в какво се замесвам.

Останах застинал сред кашоните след този разговор. Филията с лютеница все още беше в ръката ми. „Значи ти си бил…“ – тази недовършена фраза започна да се върти в главата ми и усещането за тревога нарасна.

Глава 3: Светът на Горан

Адресът, който получих, беше в една от модерните стъклени сгради в центъра – от онези, които като архитектурен студент едновременно критикувах заради студената им визия и им се възхищавах заради мащаба. Офисът се намираше на последния етаж. Асансьорът беше тих, а с изкачването нагоре усещах как всичко мое – изпити, ипотека – остава някъде долу.

Млада асистентка ме посрещна и ме поведе по дълъг коридор с дебел килим, който приглушаваше стъпките. Кабинетът на Горан беше просторен, с панорамни прозорци от пода до тавана, разкриващи гледка към целия град. За миг се почувствах дребен сред свят на великаните.

Горан стоеше до прозореца с гръб към мен. Изглеждаше по-висок, отколкото го помнех от нашите срещи за договора. Облечен в елегантен костюм, но стойката му беше уморена. Когато се обърна, лицето му показваше човек, който рядко се усмихва истински. Погледът му бе уморен, с тънки бръчки около очите.

— Симеон, благодаря ти, че дойде. Седни, моля те.

Показа ми едно от кожените кресла пред голямото бюро. На него имаше само лаптоп и една-единствена вещ – сребристата флашка, която бях намерил.

Сърцето ми се сви – очевидно ставаше дума за нея.

— Това ваше ли е? — попитах, само за да наруша тишината.

— Не е мое. На дъщеря ми Лилия е. Тя беше в апартамента преди теб.

Кимнах.

— Предположих. Оставих я нарочно на плота.

Горан седна срещу мен, преплете пръсти и се наведе напред, гледайки ме внимателно.

— Не е важно на кого е, Симеон. Въпросът е къде точно я намери. Опиши ми всичко.

Разказах му за разхлабения перваз, за процепа и праха. Докато обяснявах, лицето му ставаше все по-напрегнато. Щом приключих, въздъхна тежко, сякаш се беше убедил в нещо неприятно.

— Лилия не си тръгна просто така. Тя избяга — каза тихо. — Преди три години. Остави бележка, че иска да си живее живота далеч от мен и бизнеса. Почти не съм я чувал оттогава. Мислех, че е младежки бунт. Но това… — кимна към флашката — …това променя всичко.

В този момент вратата се отвори и влезе мъж на възрастта на Горан, със самоуверено излъчване. Беше с лъскав костюм, пригладена коса и усмивка, която не изразяваше топлина.

— Горане, търся те. Имаме проблем с доставките от… — млъкна, щом ме видя. Огледа ме бързо, с преценяващ поглед. — Прекъсвам ли?

— Да, Огнян. Прекъсваш. Говорим по личен въпрос — каза Горан рязко.

— Разбира се. Ще те изчакам — отвърна Огнян, като не изпусна усмивката си, но в очите му проблесна нещо студено.

Щом той излезе, Горан отново се обърна към мен.

— Това е съдружникът ми. И една от причините дъщеря ми да избяга. Тази флашка съдържа копие от цялата ни фирмена база данни – счетоводство, договори, планове. Лилия я е копирала. Отдавна се чудя защо. Дали е била подведена? Искала ли е да ме издаде? Ти ми даде отговора.

— Аз ли? — попитах объркан.

— Да. Мястото, където я намери. Не я е изхвърлила – скрила я е. Скрила я е от някого. И този някой не съм аз.

Глава 4: Сенките на миналото

Изведнъж се оказах във вселена, която досега познавах само от книги – корпоративни интриги, семейни тайни и суми, способни да променят реалността. А аз, Симеон, студентът със заем и ипотека, неволно се превърнах в ключова фигура заради едно старателно почистване.

— Не разбирам с какво мога да бъда полезен — признах, исках само да се върна към собствения си свят на кашони.

Горан ме погледна така, както професорът гледа талантлив, но несигурен студент.

— Ти си наблюдателен и методичен. И си външен човек – никой не те подозира. Имам нужда от твоята помощ, Симеон.

Идеята прозвуча толкова нелепо, че едва не се усмихнах.

— Да ви помогна с какво? Аз съм студент, не мога да разследвам.

— Искам да ми помогнеш да разбера какво се случи с Лилия преди три години. Кой я е подтикнал към това и защо. Ще получиш и възнаграждение.

Той стана, написа нещо на чек и го плъзна към мен. Сумата беше достатъчна да изплати студентския заем и ипотеката за години. Гледах числата и усещах как принципите ми започват да се разколебават. Това наистина можеше да реши всичките ми проблеми, но с каква цена?

— Това е прекалено много. Не мога да го приема.

— Приеми го като аванс — каза Горан. — Ако се съгласиш, ще има още. Трябва ми твоята лоялност и вниманието ти.

Беше ясно, че съм изправен пред дилема – дали да тръгна по познатия труден път на учене и борба, или да избера нещо ново, макар и рисковано.

— Защо аз? — попитах още по-объркан.

— Защото си честен. Видях го по начина, по който почисти апартамента, и по това, че не изхвърли флашката. В моя свят честността е рядкост.

Точно тогава влезе жена – висока, руса, с лице, което някога сигурно е било красиво, но сега бе застинало в маска на студена елегантност. Роклята