Всичко започна с едно петънце. Едно съвсем обикновено, лепкаво петънце от кафе върху бюрото на Мартин. Не онова масивно, дъбово чудовище в офиса му в центъра, където той управляваше процъфтяващия си строителен бизнес, а малкото, стилно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин винаги забравяше подложката за чаша.

Всичко започна от едно малко петно. Просто лепкава следа от кафе върху бюрото на Мартин – не тежкото дъбово бюро от офиса му в центъра, където управляваше строителния си бизнес с голям успех, а по-компактното орехово бюро в домашния офис. Лилия въздъхна тежко. Мартин така и не свикна да слага подложка под чашата си.

От кухнята – просторна и светла, проектирана собственоръчно от Лилия – тя взе влажна кърпа и се върна да почисти. Бяха женени вече осем години – време изпълнено с удобство, споделени забавни моменти и стабилност, подсилена от кариерния напредък на Мартин. Той беше енергичен и харизматичен, винаги сред хора. Лилия – по-спокойна и тиха. Преди появата на Алекс, имаше обещаваща архитектурна кариера, но с неговото раждане без колебание се отказа от чертожната дъска, за да се посвети на детето. Това беше по настояване на Мартин. „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“

И той наистина го правеше. Живееха в къща, каквато много хора виждат само в списания. В гаража имаше две нови коли. Синът им беше записан в най-доброто частно училище. Лилия никога не мислеше за пари. Домът беше техен, макар и с голяма ипотека, но Мартин винаги се шегуваше за това. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“

Докато почистваше петното, с кърпата случайно закачи компютърната мишка. Екранът светна, излизайки от режим на заспиване. Мартин почти никога не заключваше компютъра у дома. „Нямам тайни от теб,“ казваше той с онази своя характерна усмивка.

Тя посегна да изключи монитора, но погледът ѝ се спря на отворен прозорец на браузъра, сведен до малка икона долу. Логото ѝ беше непознато: сърце, преплетено със знак за безкрайност. Любопитството надделя и кликна.

Светът ѝ се преобърна.

Това не беше новинарски сайт или бизнес платформа. Оказа се лъскава, специализирана платформа за запознанства. „Срещни съдбата си“, гласеше банерът. „Само за успешни и сериозни хора.“

Сърцето ѝ заблъска толкова силно, че заглуши тикането на часовника. Сигурно ставаше дума за грешка. Може би беше част от работата му? Или някой познат го е помолил за помощ?

Но в ъгъла светещата икона на профил със снимка я накара да се приближи.

Тя натисна.

И видя Мартин – снимка от лятната им почивка на яхта. Облечен с ленена риза, с разрошена от вятъра коса и усмихнати очи, обърнати към слънцето – снимка, която самата тя беше направила.

Под снимката пишеше: „М. Вълк.“ И имаше описание.

„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“

Лилия усети как студена тежест я изпълва отвътре.

Вдовец.

Трагична загуба.

Чете написаното отново и отново, но смисълът не се променяше. За този сайт и всички жени, които разглеждат профила, Лилия беше мъртва.

Тя се отпусна на стола му, усещайки аромата на неговия парфюм. Първо ѝ се доповръща. После искаше да вземе тежкия кристален предмет за хартия и да строши екрана. После ѝ мина през ума да събуди Алекс и просто да избяга.

Но къде да отиде? Всичко беше на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, такъв какъвто го познаваше, беше изграден от него.

Сухо и тихо затвори лаптопа. Реши, че няма да вика и да прави сцени. Не сега. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.

Ръцете ѝ трепереха, но мисълта ѝ – аналитична, архитектурна, свикнала да решава сложни казуси – моментално заработи. Върна се в кухнята, наля си вода, опитвайки се да се успокои. Беше станала невидима за него – толкова незначителна, че можеше да я заличи онлайн.

Извади своя лаптоп, отвори браузъра и започна да създава профил точно в този сайт.

Трябваше ѝ псевдоним. Нещо, което да привлече вниманието му. Той търсеше „искра“. Добре. Щеше да я получи.

Избра снимка – не своя, а образ на жена, която беше всичко, което Лилия не беше: дръзка, с тъмна коса и очи, леко провокативна. Снимка от фотосток.

Регистрира се като „Искра“.

В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“

Около час ѝ отне регистрацията и верификацията. После намери профила му – „М. Вълк.“ Пръстът ѝ застина над „Изпрати съобщение“.

Натисна.

„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“

Почти веднага пристигна отговор, сякаш е чакал.

„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“

Лилия изпита вълна от отвращение. Мартин беше в офиса си, на десет километра от тях, и си пишеше с „Искра“, докато жена му – тази, която уж е „всичко за него“, чистеше петна от кафето му.

Тя продължи да разговаря с него флиртуващо. Чувството беше неприятно, но и донякъде ѝ даваше контрол – този път тя дърпаше конците. Той се разкриваше, говореше за бизнеса си, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.

„Жена ми,“ писа той в един момент, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“

„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Отвратеността ѝ отстъпи място на леден гняв. Това вече не беше просто изневяра, а заличаване на личността ѝ.

Тя не го потърси тази вечер, нито на следващата. Изигра ролята на перфектната съпруга – усмихната, внимателна, грижовна. А през деня, докато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“ – събирайки всяка негова измислица и лъжа.

Паралелно, хладнокръвно започна да планира. Свърза се с адвокатска кантора, специализирана в бракоразводни дела с големи активи. Насрочи консултация за следващата седмица. Прегледа финансовите им документи, правеше копия и документираше всичко важно.

Дните преминаваха в напрежение, сякаш живееше два живота. В единия беше всеотдайната съпруга в луксозен дом. В другия – „Искра“, която събира улики, и бъдещата разведена жена, която си подготвя стратегия.

Седмица след откритието, след поредния разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я кани на среща, входната врата се отвори по-рано от обикновено.

Мартин си дойде. Лицето му този път беше сиво, напрегнато, лишено от обичайния израз. Не поздрави Алекс, който играеше наблизо, а веднага се обърна към Лилия. Тя усети как кръвта ѝ замръзва.

Дали е разбрал за „Искра“? Или за адвоката?

Съблече сакото си, хвърли го на стола и не сваляше очи от нея. Погледът му беше различен – студен и изчислителен.

Лилия застина на място.

Той пристъпи към нея, а сърцето ѝ спря за секунда.

„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен глас. „Ти ще…“

Глава 2

Дъхът ѝ секна. Времето се проточи. Алекс долови напрежението и вдигна глава.

„Мамо?“

Мартин не реагира. Погледът му остана вперен, а гласът му стана по-тих, сякаш предстоеше да признае нещо тежко. „Ти ще… трябва да седнеш.“

Не викаше, не обвиняваше. Изглеждаше съкрушен.

Лилия се отпусна на дивана, краката ѝ омекнали. Всички сценариите – за „Искра“, за адвоката – се разпиляха. Явно ставаше дума за друго.

„Какво има, Мартин? Плашиш ме.“

Той си прокара ръка през косата – жест, който правеше само при крайна нужда. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“

Тя премигна. „Какво? Но… проектът за новия комплекс – нали беше…“

„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я рязко. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, сякаш не можеше да изрече сумата. „Свършено е, Лили. Напълно.“

Лилия се опита да осмисли новината. За Мартин строителният бизнес означаваше не просто работа, а целия му свят.

„Но… винаги си бил предпазлив. Имаме ли спестявания?“

Мартин се изсмя горчиво. „Спестявания? Всичко вложих обратно. Всеки лев беше в този проект. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“

Този път ръцете ѝ затрепериха. „Втори заем? Без да ми кажеш?“

„Исках да те предпазя!“ извика, но смекчи гласа си заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Мислех, че ще е нашият голям пробив. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“

Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – прекалено ведър, прекалено изчислителен.

„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да бъде спокойна, „колко е зле?“

Той я погледна със загубен поглед. „Зле е. Можем да изгубим къщата. Можем да изгубим всичко.“

В този момент Лилия видя пред себе си не „М. Вълк“, а изплашен човек, чийто свят се руши. И изпита неочаквано съжаление.

В следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите вложения, за трупащите се дългове, за отчаяните ходове. Беше балансирал между кредити, прехвърлял плащания, залагал всичко на един проект.

А тя по това време беше замислила развод. Беше наела адвокат, за да вземе половината… но половината от какво? От дългове?

Ког