Телефонът извибрира върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Беше късният следобед на един сив ноемврийски вторник. Екранът светна за кратко, показвайки известие от семейния чат „Фамилията“. Група, която обикновено мълчеше с месеци, освен ако някой нямаше рожден ден или не искаше да се похвали с нова придобивка.

Телефонът затанцува върху махагоновото бюро, нарушавайки тишината в офиса. Вън беше късен, мрачен ноемврийски вторник. За секунда на дисплея изскочи съобщение от семейния чат „Фамилията“. Тази група обикновено стоеше празна с месеци, освен ако някой не отбелязваше рожден ден или не се похвалеше с нова покупка.

Този път съобщението беше от баба Мария.

„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви притеснявам. Имам нужда от 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ги върна веднага щом я взема.“

Загледах се в телефона. Усетих стягане в гърдите. Баба Мария вече беше на 73. Бивша учителка по литература, винаги горда и независима, никога не беше молила за помощ. Живееше сама в стар апартамент в центъра, който ухаеше на книги и сушена лавандула.

Почаках. Мина минута, после още една, след това пет.

Видях, че всички са прочели съобщението.

Чичо Петър – известен строителен предприемач с кола за стотици хиляди – не реагира. Леля Даниела, която току-що беше качила снимки с коктейли от екзотично пътуване, също запази мълчание. Стефан, братовчед ми, често хвалещ се с нови маратонки и скъпи дискотеки, не писа нищо. Дори баща ми Иван, нейният син, не отговори. Може би чакаше някой друг да поеме инициативата.

В стаята се настани дълбока тишина. Дигиталното безразличие беше по-сурово дори от ноемврийския студ. Всеки си намираше оправдание – или поне така вярваха. Петър сигурно мислеше, че баба харчи неразумно. Даниела не виждаше причина да се намесва. Стефан – просто не го интересуваше.

Не издържах повече. С треперещи от яд ръце – не от студ, отворих мобилното банкиране. Натиснах „Превод“ и написах сумата. Не 200, а 500 лева. Бях сигурен, че няма да ги похарчи за глупости. След като е писала в групата, значи наистина е в тежко положение.

Писах ѝ лично: „Бабо, преведох ти ги. Не се тревожи за връщането. Обичам те. Ще мина уикенда да те видя.“

Тя отговори само с едно сърчице. Това беше цялата реакция.

Три дни по-късно телефонът отново звънна. Този път не беше чат, а обаждане от баща ми. Гласът му беше напрегнат, почти паникьосан.

— Дамяне… баба ти. Отиде си. Съседката я е намерила тази сутрин.

Светът замлъкна около мен. Офисът, колегите, уличният шум – всичко изчезна. Остана само мисълта за самотата в онзи чат. И срамът – тежък, лепкав срам, че не отидох веднага, че не звъннах, а просто преведох пари, сякаш това би могло да премахне самотата.

ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ

Погребението премина като в мъгла. Лицемерието се усещаше осезаемо. Чичо Петър ронеше театрални сълзи, разказвайки колко велика е била майка му. Леля Даниела стоеше със слънчеви очила и стилен тоалет, напълно неуместен за гробищата. Стефан не вдигна поглед от телефона – вероятно залагаше на спорт.

След погребението всички се прибрахме в апартамента ѝ. — Да почетем паметта ѝ, — каза баща ми, но беше ясно, че основната причина за събирането е наследството. Апартаментът беше доста апетитен. Мебели, картини, може би скрити спестявания. Всички приличаха на лешояди, кръжащи над още топлия дом.

Влязох първи. Въздухът вътре беше влажен и тежък. На масата стоеше недопита чаша чай до отворен плик.

Приближих се. Останалите вече ровеха из шкафовете и разглеждаха порцелановите сервизи. Чух чичо Петър да вика от спалнята:— Къде са бижутата ѝ? Имаше златни пендари от майка си!

Не му обърнах внимание и се съсредоточих върху плика. Вътре открих банково извлечение и касова бележка. Датата съвпадаше с деня, в който ѝ бях превел парите.

Хванах бележката. Замръзнах. Очаквах да видя сметка от аптека или магазин.

Но не беше така.

Оказа се, че баба е платила на адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“. Услугата: „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.

Стоях зашеметен. Баба Мария освен апартамента, почти нищо друго нямаше да завещава. Какво я е накарало да търси адвокати тъкмо сега?

В този момент на вратата се появи висок мъж в строг костюм с кожена чанта.

— Добър ден — каза той хладно. — Аз съм адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте близките на Мария?

В хола настана пълна тишина. Чичо Петър излезе, стискайки стара кутия, която бързо мушна в джоба си.

— Аз съм синът ѝ, Петър — каза важно. — Защо сте тук?

— Тук съм, за да изпълня последната воля на клиентката си — отвърна адвокатът. — И имам нещо, което трябва да ви предам.

Всички се събрахме в хола. Напрежението беше осезаемо. Братовчедка ми Йоана, известна като „черната овца“, се наклони напред, любопитна.

Адвокатът отвори чантата и извади запечатана кутия, напомняща кутия за обувки, облепена с тиксо.

— Госпожа Мария промени завещанието си три дни преди да си отиде — съобщи той.

— Как така го е променила? — възкликна баща ми Иван. — Винаги е казвала, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!

— Вече не е така — каза спокойно адвокатът. — Апартаментът и всички вещи са запорирани до изясняване на условията по новото завещание.

— Какви условия?! — извика Даниела. — Това е лудост! Жената беше дементна!

— Беше напълно с акъла си — прекъснах ги аз. Гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. — Говорих с нея. Знаеше какво прави.

Всички се обърнаха към мен с изненадани и гневни погледи.

— Ти си мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.

Адвокатът повдигна ръка.— В завещанието има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи този, който изпълни задачата, поставена в тази кутия. Ако никой не успее до 30 дни, имотът ще бъде продаден, а парите — дарени на дом за сираци.

— Това е шега — изсмя се Стефан. — Баба се базика с нас от гроба.

— Не е шега — каза адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки от вас. И един главен ключ. Успех.

Той си тръгна, а ние останахме сами с кутията.

ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК

Никой не посмя да докосне кутията. Изглеждаше като бомба, готова да взриви и без това крехкия семеен мир.

— Аз ще я отворя — каза Петър и грубо скъса тиксото.

Вътре ни чакаха седем бели плика с нашите имена и един стар, ръждясал ключ.

Петър грабна своя плик, разкъса го и зачетe. Лицето му изведнъж побледня, на челото му избиха капки пот. Ръцете му, свикнали с лукса, трепереха.

— Какво пише? — попита нетърпеливо Даниела.

Петър смачка листа и го пъхна в джоба си.— Нищо важно. Просто глупости на старица.

— Дай да видим! — настоя баща ми.

— Казах, че е нищо! — изкрещя Петър и всички се вцепенихме. — Този апартамент е мой! Аз съм плащал сметките ѝ с години!

— Лъжеш — казах тихо. — Ти не си платил нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.

Петър скочи към мен, но баща ми го задържа.— Стига! Не пред паметта на мама!

Взех моя плик. Отворих го внимателно. Вътре беше лист, изписан с познатия ѝ красив почерк.

„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна, без да задава въпроси. Но и ти имаш своите демони. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не знае. Ти си добър, но добротата ти те прави слаб. Задачата ти е проста: Намери истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“

Замръзнах. Брат ми? Аз нямам брат. Винаги съм бил единствено дете.

Погледнах към баща ми. Той четеше своето писмо и по лицето му се стичаха сълзи. Седна на дивана и си закри лицето.

— Какво става тук? — попита Йоана, отваряйки своя плик и вперила поглед в майка си, леля Даниела. — Мамо, вярно ли е това?

— Какво да е вярно? — отвърна рязко Даниела, стиснала още неотворения си плик.

— Че си имала връзка с мъжа на сестра си? Че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…

Тя млъкна и стрелна поглед към Петър. Стаята се изпълни с тежка тишина. Очите на всички се местеха между Даниела, Петър и Йоана.

Баба Мария беше хвърлила истинска бомба в семейството. Тя беше знаела всичко – години наред е наблюдавала, слушала лъжите, виждала предателствата. Дори и след смъртта си, караше всеки да се изправи срещу истината.

ГЛАВА 4: МАЗЕТО НА ВИЛАТА

Излязох от апартамента, докато другите още се караха. Грабнах ръждясалия ключ от масата. Никой не ме спря – всички бяха прекалено заети със собствените си драми.

Качих се в колата – стар хечбек, но верен – и поех към вилата. Намираше се в планинско село, на час път. Къщата беше изоставена от години, според всички на ръба на рухването.

Докато шофирах, в главата ми се въртяха мисли. „Брат ти“. Какъв брат? Винаги съм бил единствен. Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми не се е женил повторно.

Пристигнах до вилата по залез. Къщата се открояваше злокобно на фона на здрача. Дворът бе обрасъл с бурени, а прозорците зееха като черни очи.

Отключих входа. Старите дъски изскърцаха. Миришеше на влага, миши изпражнения и забрава. Пуснах фенерчето на телефона и тръгнах към маз