Най-добрата ми приятелка ме помоли да остане у нас, след като съпругът ѝ я беше напуснал.

Най-добрата ми приятелка ме помоли да остане при нас, след като съпругът ѝ я беше изоставил. Беше напълно съсипана — плачеше постоянно, не спеше и изглеждаше объркана и изгубена. Не можех да я оставя така, затова ѝ дадох стая в нашия апартамент. Мъжът ми прие това спокойно — винаги е бил уравновесен и спокоен човек.

След около две седмици случайно се засякох с бившия ѝ на паркинга пред мола. Заговорихме и между другото споменах, че Аня е у нас. Тогава той се усмихна особено и каза:

— А, значи още не знаеш, нали? Нямаш представа, че тя…

Продължение — 3000 думи

— Че тя какво? — попитах, усещайки нарастващо напрежение.

— Не е моя работа… — изгледа ме внимателно. — Но щом е у вас — внимавай.

Опитах се да го попитам още нещо, но той просто махна с ръка, обърна се и си тръгна, оставяйки ме с тежест в гърдите и объркани мисли.

Докато се прибирах, не спирах да мисля за думите му. Какво се опитваше да подскаже? Дали просто бе обиден или намекваше за нещо реално? Аня преживяваше труден момент, но все пак беше приятелка от детството ми. Възможно ли беше да ме измами?

Когато влязох у дома, я намерих в хола — по пижама, с чаша какао. На телевизора вървеше мелодрама, а тя се усмихваше — първата й усмивка от много време.

— Какво има? — попита веднага, като видя лицето ми. — Изглеждаш като да си видяла призрак.

— Срещнах бившия ти. Съвсем случайно — казах, без да крия тревогата си. — Каза нещо странно.

Аня пребледня и остави чашата внимателно.

— Какво точно?

— Че трябва да внимавам. Че не знам всичко.

Лицето ѝ трепна за миг, но после бързо си върна обичайното изражение.

— Той винаги обича да драматизира. Просто иска да ни скара. Не понася, че не му се моля да се върне след всичко.

Исках да ѝ повярвам. Но в тона ѝ сякаш имаше нещо неискрено.

Следващите дни преминаха странно. Аня се държеше както обикновено — помагаше, прибираше, дори готвеше. Мъжът ми Алексей беше все така спокоен, дори леко дистанциран — работа, дом, вечеря. Понякога между двамата разменяха погледи, които не можех да си обясня.

Една вечер влязох в хола и видях как Аня рязко отдръпва ръката си от рамото му. Настъпи тишина. „Обсъждахме филма“, промърмори Алексей и излезе.

Тази нощ почти не мигнах.

Започнах да търся доказателства — не защото го исках, а защото мислите ми не ме оставяха на мира. Проверих кошчето, бележките, дори веднъж прегледах телефона ѝ, докато се къпеше. Имаше много изтрити съобщения, но нищо ясно.

На третия ден попаднах на нещо, което разби и последните ми илюзии.

В папка на лаптопа ѝ, наречена „Нов старт“, открих сканирани билети за двама до Сочи, хотелска резервация и писмо до Алексей — благодарности, че е „имал смелостта“, обещания да бъде „по-добра от нея“ и планове за бъдещето.

Изкрещях без глас. Тихо затворих лаптопа, отидох в кухнята и си налях вода — ръцете ми трепереха.

Когато Аня влезе, вече стоях на масата.

— Чела си, нали? — каза спокойно.

Кимнах.

— Откога?

— Първоначално нямаше нищо — отвърна тя. — После той сам започна. Виждаш ли, вие двамата… просто не си принадлежите. А между нас имаше нещо истинско.

— Искра? — повторих. — Между теб, приятелката ми, и съпруга ми? Живя у нас, а после?

— Недей да драматизираш — каза тя, изправяйки се. — Връзката ви беше приключила. Аз просто ускорих това.

Станах. Светът ми се завъртя. Аня не ме погледна — сякаш играеше роля в чужд живот, за който аз не знаех.

Вечерта, когато Алексей се прибра, го посрещнах на входа.

— Животът ти продължава без мен — казах тихо. — С нея, ако желаеш. Но не тук. Тази вечер двамата напускате.

Опита да спори, но само ме погледна — и не каза нищо.

Три месеца по-късно.

Къщата остана тиха, дори просторна. Чувах имената им в разговори, но вече не реагирах. Докато не ме стресна новината: „Жена в Сочи падна от балкон. Подозира се кавга с любовник.“

На снимката беше Аня. Алексей присъстваше сред свидетелите.

Изключих телефона и отпих чай.

Животът ми започна отначало — без предателства.

Бившият ѝ се оказа прав — не знаех дори половината. Сега вече знаех всичко и това ми беше достатъчно, за да не допусна чужда болка, скрита като приятелство.

Не отидох на нейното погребение.

Не се поколебах — в действията ѝ имаше прекалено много измяна, за да се преструвам, че страдам. Беше ме боляло — когато открих писмото. Когато ме прегръщаше, а после пишеше на мъжа ми за „искрата“.

Сега имаше само празнота. Без гняв, без радост, без съжаление.

Само тишина — като след буря, която е заличила всичко по пътя си.

Седмица след новината Алексей се обади.

— Трябва да поговорим — звучеше уморен.

— Няма за какво — казах. — Разговорите бяха нужни преди да избереш нов живот с приятелката ми.

— Не знаех, че ще завърши така… — прошепна той.

— Никой не е знаел — отвърнах спокойно. — Но всички сме избрали. Ти — предаде. Тя — предаде. Аз — продължавам. Вие останахте назад.

— Ти беше важна за мен — каза той.

— Знаеш ли какво значи „важна“? Не е да заменяш с „по-удобна“. Не е да мълчиш, докато предаваш. Не е да криеш билети за Сочи на лаптоп, купен от мен — гласът ми се вдигна.

Тишина.

— Съжалявам — промълви накрая. — За всичко.

— Прощавам. Но забрави.

Затворих. Завинаги.

Животът постепенно се подреждаше. Смених ключалките. Освежих стените в спалнята. Подмених мебелите в хола — този, където двамата се смееха.

Преместиха ме в друг офис — далеч от познатите лица и клюките. Новите колеги не знаеха нищо, което се оказа облекчение.

Но нощем често размишлявах.

Какво я доведе до онзи балкон?

Аня не беше слаб човек. Беше решителна, емоционална, хитра — но не и безпомощна.

Новините твърдяха „нещастен случай“ — не били открити следи от насилие.

И все пак… нещо не ми даваше покой.

Два месеца по-късно отново срещнах Дмитрий — бившия ѝ. Пак на паркинг, съдбата явно обича паркинги.

— Здравей — приближи се. — Чух какво е станало…

— Да — казах.

— Знаеш ли, че тя си водеше дневник?

— Какъв дневник?

— Пишеше всеки ден. В телефона си, в бележките. Видях го още преди раздялата ви. Беше… мрачен. Тя не просто те предаде. Състезаваше се с теб.

— Какво?

— Винаги смяташе, че си „по-добрата“ — в училище, университета, работата. Дори мъжът ти — „по-добър“. Не можеше да понесе да е в твоята сянка. И искаше да докаже, че може да е над теб. Всичко беше като лична битка.

Стоях като замръзнала.

— Значи е била обсебена? — прошепнах.

— Да — потвърди той. — Не умееше да губи още от деца. А когато усети, че губи… премина границата.

Не спах цяла нощ. Значи всичко било въпрос не на любов, а на съревнование?

Спомних си дребни неща: наградата в работата, след която не ми се обади седмица; хладното ѝ отношение на сватбата ми; постоянните ѝ думи: „На теб ти върви“, „Като котка падаш на крака“, „Аз трябва да се боря за всичко“.

Преди ги смятах за особености на характера. Оказаха се предупреждения.

Месец по-късно получих писмо — на хартия, с пощенска марка.

Почеркът — нейният.

„Ако четеш това, значи вече ме няма.

Не исках да умирам. Но всичко се обърка. Алексей… е друг човек. Не такъв, какъвто си мислех. Останах сама и осъзнах, че цял живот съм искала да бъда теб. Не до теб, а точно теб. Лека, уверена, достойна.

А аз… не мога. Мога да лъжа, да крада, да чакам. Но не мога да бъда добра. Ти в това победи окончателно.

Извини ме, че разруших всичко. Но ти знаеш — носим тази пукнатина от деца.

Сбогом. Надявам се да си щастлива.

Аня.“

Прочетох го неведнъж.

Пукнатината от детството… Мислех, че сме я преодолели. Оказа се, че само е била скрита дълбоко.

Дълго се чудех — да изхвърля ли писмото. Оставих го в кутия със снимки. Не защото ми е мъчно, а като напомняне: понякога предателството расте до нас, прикрито като обич.

Минаха шест месеца. Отидох сама на море. Къпех се, четях на изгрев. За първи път посетих психолог. Пренаредих вътрешния си свят. Почувствах се по-уравновесена. По-силна.

Понякога сънувах Аня — не зла, просто тъжна, тиха, в бялото ѝ палто.

Събуждах се, гледах през прозореца и си казвах:

— Достатъчно. Миналото си отиде.

И за пръв път вярвах, че мога да започна начисто.

Към края на годината понякога дори забравях името ѝ. Не че го исках съзнателно, а защото вече не болеше. Остана белег — забележим, но без болка.

Животът продължи. Подстригах се, преместих се в нов апартамент — в центъра, с големи прозорци и светла кухня. Купих кафе машина, макар преди да я смятах за излишна. Ставах рано, правех си кафе и гледах града, където никой не ме познава, където съм просто себе си.