Аз съм бременна от женен мъж с три деца. Обеща ми, че ще напусне съпругата си, с която е живял 20 години. Снощи тя ми се обади. Искаше да се срещнем. Съгласих се…

Бременна съм.

Детето е от мъж, който е с жена си вече две десетилетия и има трима наследници.

Той ми обещаваше, че ще напусне жена си заради мен. Уверяваше ме, че между тях всичко е приключило, че са просто като съседи, а аз съм единствената му надежда за щастие.

Дадох му доверието си.

Снощи телефонът ми звънна — беше съпругата му. Говореше спокойно, но решително.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Жена с жена.

Съгласих се, макар да не знаех какво да очаквам — упреци, сълзи или изблик?

На срещата тя не дойде сама — с нея бяха и децата.

Тогава нещо в мен се преобърна: най-голямата ѝ дъщеря, на около шестнайсет, се приближи, погледна ме в очите и прошепна:

— Ако смяташ, че ще остане при теб — не си първата, която се надява. Татко често се влюбва, но винаги се връща у дома.

Тези думи ме удариха по-силно от плесница. Стоях вцепенена, докато момичето не сведе поглед и не прегърна по-малкия си брат. Изглежда, че за тях това не беше нещо ново.

— Можем ли да седнем? — попита спокойно жената. — Ще отнеме малко време.

Настанихме се на пейка в парка. Беше прохладно, носеше се мирис на цветен прашец и юлска влажност. Децата се отдръпнаха, но вниманието им не се изплъзна.

Съпругата — Светлана, научих името ѝ — извади няколко снимки: от сватбата, от Нова година, училищно тържество, дъщеря с плитки в скута на баща си. Един и същ мъж — Андрей. Моят Андрей. По-точно — техният.

— Няма да те обвинявам — каза тя тихо. — Сигурно и без това не ти е лесно. Но трябва да знаеш: не си първата. Преди теб имаше още две. Едната също беше бременна. Остана до третия месец, после той реши, че не може да разруши семейството заради „случайна грешка“. Можеш ли да си представиш да си сама по време на бременност?

Мълчах. В гърдите ми тежеше буца.

— Защо ми разказваш всичко това? — попитах едва чуто.

— Защото съм уморена — умората в очите ѝ беше очевидна. — Омръзна ми от лъжи и нощни обаждания. Искам да знаеш къде стъпваш. Да направиш избор съзнателно — заради детето си.

Малкият ѝ син се приближи.

— Мамо, ще ми купиш сладолед?

Тя го избърса с кърпичка.

— Иди при Саша, ще дойда след малко.

Той избяга, без да ме погледне.

— Той е добър баща — продължи Светлана. — Но само докато му е лесно. Когато стане трудно — изчезва. И е страхотен актьор. Нали ти обещаваше любов?

Не можех да кажа нищо. Просто защото му вярвах.

— Не сме спали заедно от две години — сподели тя. — Това е любимият му довод: „Всичко между нас е приключило“. Но всяка вечер се прибира у дома и полага глава на коленете ми.

Хванах корема си. Бебето помръдна — сякаш ми казваше: „Събуди се!“

— Какво очаквате от мен?

Светлана ме изгледа дълго.

— Не искам да преживееш ада. Но ако решиш да останеш с него, нека е с отворени очи. Не изграждай илюзии, че си „специална“. И аз някога мислех така.

Разделихме се без ръкостискане. Тя си тръгна с децата, без да се обърне.

Стоях още дълго. После се прибрах у дома.

За първи път от месеци не отговорих, когато той се обади.

Глава 2: Нов поглед

Дните минаваха като в сън. Не отговарях на съобщенията му. Той се обаждаше, идваше до входа, молеше да поговорим.

На петия ден отворих вратата.

— Какво се случва, Аня? — тревожеше се той. — Обичам те.

— Казвал си го и на други, нали?

Той замръзна.

— Говорила си с нея… — прошепна.

— Да. И с децата ти. Знаеш ли какво каза дъщеря ти?

Той наведе глава.

— Че не съм първата. Че винаги се връщаш. Че можеш да се влюбваш, но не и да си тръгнеш.

Опита се да хване ръцете ми.

— Не, ти си различна! Ще бъда с теб, обещавам!

— Докато ти е удобно. Докато съм „нова“. А когато дойдат безсънните нощи и умората? Когато плача? Ще избягаш. Страхувам се, че пак ще те чакам, въпреки всичко.

Тишината беше по-красноречива от всякакви думи.

Глава 3: Свой път

Изминаха три месеца.

Преместих се в друг квартал. Работех от вкъщи, ходех на срещи с психолог. За първи път не се будех с тревога.

Той се изгуби. Понякога пращаше съобщения, но все по-рядко. Не му отговарях.

На един от прегледите чух сърцето на бебето — малко, силно, упорито. Моето.

Взех решение да бъда майка. Не любовница, не жертва.

Глава 4: Неочаквана среща

В родилното, в деветия месец, срещнах дъщеря му.

— Аня? — позна ме тя.

— Радвам се да те видя.

— Мама ти е благодарна. След онази среща напусна татко. Сега живеем спокойно.

Сърцето ми трепна. Понякога болката променя животи.

Глава 5: Раждане и първо утро

Схватките започнаха призори. В болницата всичко беше вихър от болка и очакване — докато не чух първия плач на сина си.

Когато го сложиха върху мен, светът спря.

— Здравей, малчо — прошепнах. — От днес всичко е различно.

Глава 6: Името

Кръстих го Лъв.

Медицинската сестра записваше данните:

— Да впишем ли баща?

Поклатих глава.

— Той ще има баща, но друг — по любов, не по кръв.

Глава 7: Завръщането

Две седмици след изписването Андрей ме чакаше пред входа с огромен плюшен мечок.

— Чух, че си родила. Идвам да съм с вас. Развеждам се…

— Късно, Андрей.

— Но… ти чакаше…

— Чаках честност и подкрепа, когато беше трудно. Къде беше, когато раждах сама? Когато плаках нощем? Сега името на вселената ми е Лъв. Той не заслужава мъж, който идва, когато му е удобно.

Изкачих стълбите с бебето на ръце. Той остана долу, безмълвен.

Глава 8: Първи стъпки

Месеците бяха тежки — безсъние, умора, финансови трудности. Но усмивката на детето лекуваше всичко.

Светлана понякога звънеше, питаше как сме, пращаше дрешки от нейния син. Бяхме си близки по болка.

Глава 10: Завръщане на миналото

Лев вече разказваше за „два татковци“. Малко след това ми се обади непознат номер.

— Аня, това е Андрей. Болен съм — рак, крайна фаза. Имам най-много половин година. Моля, позволи да видя Лев. Само веднъж.

Дълго мислих. После се съгласих — заради детето.

Глава 11–12: Срещата

Андрей дойде променен, посивял. Гледаше Лев отдалеч. Коленичих до сина си.

— Помниш ли, питаше за втория татко? Ето го.

Лев подаде плюшения си лъв на баща си:

— Казва се Храбрец. Пази, когато е страшно.

Андрей се разплака.

След два месеца почина. Обясних на Лев. Той каза:

— Радвам се, че го видях. Но повече се радвам, че имам Лёша.

Глава 14: Писмото

Година след смъртта му получих писмо от Андрей. Молеше да не позволявам неговите грешки да хвърлят сянка върху живота на Лев. Прибрах писмото, за да го дам на сина си, когато порасне.

Епилог

Лев вече ходи на училище — умен, сърдечен, чувствителен. На тържеството в градината каза:

— Мама е най-смелата, защото винаги казва истината. И ме научи да обичам.

Плаках. Тогава разбрах, че всичко си е струвало.

Избрах живота. Избрах истината. Избрах любовта.

Животът често ни поставя пред трудни избори, но именно те ни разкриват кое е истински важно. Всеки избор в крайна сметка води към нашата собствена истина.

Тази история ясно показва как трудните решения могат да променят съдбата ни и да ни направят по-силни. Понякога пътят към истината изисква смелост и търпение.