Един колега от предишната ми работа ми даде лотариен билет като подарък.

Колега от старата работа реши да ми подари лотариен билет.

Изтърках го.

Оказа се, че съм спечелил десет хиляди лева.

След известно време той дойде пак и ме попита дали вече съм изтъркал билета. Казах му: „не“.

Той си тръгна.

Сърцето ми започна да бие лудо.

В този момент реших, че ако попита пак – ще излъжа, че билетът не е печеливш.

Когато обърнах билета, за да проверя условията за осребряване, тогава видях нещо…

Името му.

Не беше написано на ръка или надраскано, а отпечатано с малки букви, точно там, където никога не съм обръщал внимание – до кода, серията, онзи дребен надпис, който винаги пропускам.

„Притежател: Мартин.“

Това беше името на човека, който ми го подари.

В първия момент наистина замръзнах.

След това усетих как лицето ми изстива – сякаш нещо вътре в мен вече знаеше: това не е просто подарък. Това е следа, капан.

И ако се вържа, измъкване няма да има.

Седнах на леглото, стискайки билета толкова здраво, че се уплаших да не го разкъсам. Сякаш, ако го скъсам, всичко ще се оправи.

Но нещата вече не бяха същите.

Десет хиляди лева не са цял живот, но за мен… бяха спасение. Те означаваха три закъснели вноски по ипотеката, които не ми даваха мира.

Но бяха и още нещо.

Изпитание.

Най-голямото изкушение идва тогава, когато мислиш, че нямаш изход.

Телефонът звънна.

Погледнах екрана и отново ми се сви стомахът.

Мартин.

Не отговорих.

Нека звъни.

Нека се чуди.

Нека не знае.

В главата ми се появи мисъл: „Ще кажа, че не е печеливш. Ще го задържа. Ще го осребря. А после… ще решавам.“

Само че „после“ рядко идва спокойно.

„После“ винаги води след себе си последствия.

Оставих телефона да спре да звъни сам. Тишината след това тежеше повече от самото звънене.

Погледнах отново малките букви отзад.

„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“

Сякаш някой ми затвори вратата под носа.

Десет хиляди лева стояха съвсем близо, но не можех да ги взема.

Тогава си дадох сметка, че една лъжа няма да стигне.

Ще е нужна цяла мрежа от лъжи.

И тя ще ме затрупа.

Погледнах портфейла, личната си карта, снимката, на която се усмихвам отпреди всичко това.

Но вече не се чувствах така.

В този момент чух шум от входната врата.

Нямах време да скрия нищо.

Влезе Даниела.

Жената, с която делях живота си.

Жената, с която подписахме ипотеката.

Жената, която напоследък се прибираше все по-тихо и все по-късно.

Остави чантата си, събу си обувките, погледна ме с онзи поглед, който не пита, а проверява.

„Какво има?“

„Нищо.“

Приближи се, хвърли бегъл поглед към билета в ръката ми, очите ѝ се присвиха.

„Какъв е този билет?“

Погледнах я, но думите ми заседнаха в гърлото.

Ако кажа истината, ще завалят въпроси.

А тези въпроси може да извадят неща, за които не искам да говоря.

„Подарък от колега от старата работа.“

„Изтърка ли го?“

Пауза.

Дълга пауза.

„Не.“

Втора лъжа.

И този път излъгах по-лесно.

Точно това беше най-страшното.

Даниела само кимна и се насочи към кухнята.

„Ще си направя чай.“

Гласът ѝ беше спокоен.

Сякаш и тя не казва всичко.

Тогава ме прободе мисълта: може би не само аз имам скрит „билет“.

Може би и тя държи своя – макар и различен.

Гледах гърба ѝ, докато подреждаше чаши.

И си повторих наум една мисъл, която нямаше да ме остави скоро:

Не ме питай.

Не ме питай, защото ако попиташ, нещо ще се счупи.

## Глава втора: Човекът, който се върна

На следващия ден Мартин се появи.

Без предупреждение, без съобщение.

Стоеше пред входа на сградата, където работех, все едно това е най-нормалното нещо.

Със същото яке от предишния офис, със същата полуусмивка, която винаги ме караше да се чудя дали се шегува или изпитва нещо.

„Ей.“

„Ей.“

„Изтърка ли го?“

Казах си – бъди спокоен. Просто кажи „непечеливш“. Или „няма нищо“.

Но той не ме остави да кажа нищо.

„Слушай…“ наведе се и снижи гласа. „Снощи не можах да спя.“

„Защо?“

Усмивката му беше особена.

„Понякога се сещаш за разни неща, нали?“

„Какви неща?“

Мартин ме гледаше така, сякаш търси слабо място.

„За билета.“

Ръцете ми се изпотиха.

„Не съм го изтъркал.“

„Не лъжи.“

Това ме шокира.

Вече не си говорехме, а ме разпитваше.

„Не лъжи“, повтори по-тихо, по-режещо. „Познавам те. Ако не беше го изтъркал, щеше да си забравил. Но ти… ти си напрегнат.“

„Имам други притеснения.“

„Всички имаме.“

Изправи се, но не се отдалечи.

„Ще ти кажа нещо и искам честен отговор.“

В този момент имах чувството, че светът се е свил само до нас двамата.

„Билетът е на мое име“, каза спокойно. „Знаеш го?“

Мълчах.

„Знаеш“, кимна сам. „Затова лъжеш.“

И добави:

„И знаеш ли още нещо?“

„Какво?“

Приближи се още малко:

„Не е просто билет.“

„Какво значи това?“

Мартин се огледа и прошепна:

„Той е от специална партида.“

„Каква?“

„От тези, които не се дават на всеки.“

Въздухът сякаш изчезна.

„Откъде го имаш?“

Погледът му стана твърд като стомана.

„Не ме питай.“

Отново същата фраза, но вече изречена от него.

„Слушай“, продължи. „Има печалба, нали?“

Мълчах.

Усмихна се така, сякаш вече знаеше.

„Добре. Ще го осребрим. Заедно.“

„Заедно?“

„Да. Аз ще покажа документ, ти ще вземеш парите, после ще си разделим.“

„Защо аз?“

Гледаше ме внимателно.

„Ако аз го осребря, някой ще разбере. Ако ти го направиш – няма да се усети веднага.“

„Кой?“

Той прехапа устна.

„Има хора, които не обичат да губят.“

„Мартин… откъде е билетът?“

Усмивката му беше празна.

„Казах ти. Не ме питай.“

Тогава си дадох сметка, че той иска аз да бъда лицето на нещо, което не разбирам.

Да съм щит.

Ако нещо се обърка, първо ще удари мен.

„Нямам билет“, казах.

Мартин се засмя леко.

„Имаш.“

„Не.“

„Имаш.“

Миг.

„Внимавай“, каза. „Аз ти го дадох. Можех и да не го дам.“

„Какво значи това?“

Наведе се и каза тихо:

„Значи, че ти дадох шанс. Сега ти ще ми дадеш един.“

Тръгна си.

Останаха стъпките му и усещането, че съм попаднал в история, която изобщо не съм избирал.

Когато се прибрах, Даниела не беше вкъщи.

Часът беше късен.

Звъннах ѝ.

Не вдигна.

Писах ѝ.

Отново мълчание.

В кухнята – празен чайник и чисти чаши.

Но на масата имаше нещо.

Плик.

Без адрес.

Само моето име.

Отворих го.

Вътре – разпечатка.

Банково извлечение.

Една дата.

Една сума.

Сума, която не беше по нашите сметки.

Сума, изпратена към чужда сметка.

От Даниела.

Четох три пъти, преди да спра да се опитвам да го отрека.

После чух ключа във вратата.

Влезе.

Когато ме видя с листа, пребледня.

Точно така.

Пребледня.

„Къде беше?“ Гласът ми звучеше чуждо, дори за мен.

Даниела затвори вратата и замълча.

„Отговори.“

Преглътна.

„Трябваше… да оправя нещо.“

„Какво?“

Погледна ме и прошепна:

„Не ме питай.“

Същата фраза.

Същата горчива истина.

Точно тогава разбрах: билетът не беше единствената тайна.

Това беше само началото.

## Глава трета: Кредитът, който ни стискаше за гърлото

На сутринта отидох до банката.

Не казах на Даниела.

Не попитах.

Не исках да чуя отново „не ме питай“.

В главата ми се въртяха просрочените вноски, обажданията, писмата, заплахите за съд – винаги звучат далечни, докато не потропат на вратата ти.

Седнах срещу служителката, опитвайки се да се държа